page contents Книжен Ъгъл: „Младост“ - режисьорският роман на Паоло Сорентино
Предоставено от Blogger.

„Младост“ - режисьорският роман на Паоло Сорентино

23.11.15

„Младост“ (Колибри) е плавен и упоителен кинематографичен разказ, зареден с лиризъм, ирония, носталгия и оптимизъм. С режисьорска лекота и размах авторът разказва за младостта, която никога не си отива съвсем и продължава да дебне остарелите тела в бели халати, потърсили утеха и намерили спомен за някогашна безгрижност в луксозен хотел сред величествените швейцарски Алпи.

„Младост” е книга за свободата на духа, който няма възраст, за неувяхващата дарба на големия артист, от чиято памет може да се изличи всичко, но не и поривът да твори, за неизбежния сблъсък и за помирението между поколенията.

Провокативният италиански режисьор и сценарист Паоло Сорентино е известен на българския зрител с филмовия портрет на италианския премиер Джулио Андреоти „Il Divo”, който спечели наградата на журито в Кан през 2010 г. и беше номиниран за 16 награди „Давид на Донатело”, както и с киношедьовъра „Великата красота“, носител на „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм за 2014 година.

Филмът „Младост“ с участието на Майкъл Кейн, Харви Кайтел и Джейн Фонда без съмнение е едно от явленията на Международния филмов фестивал в Кан през 2015 г. Жури, публика и критици оценяват високо лентата заради универсалната тематика и ведрия поглед към старостта, лишен от съжаления, страхове и униние. Следва откъс в превод на Вера Петрова.

Типично британско лице под ясното пролетно слънце. Руменина е избила върху обичайната бледност. Мъжът е с къса светла коса, носи сако и вратовръзка, на възраст изглежда около петдесетте, с видимо интелигентна физиономия, излъчваща увереност. Кръстосал крака, той се е разположил удобно в красивата градина на хотела. Зад него, леко дистанцирани, са седнали двама по-млади асистенти.
Още по-нататък проблясва великолепен басейн. Къпещите се не са много, атмосферата е сънена, ваканционна, подобаваща на ранната утрин. Всички са обгърнати в еднакви меки бели халати. Пръски от няколко джакузита ръсят капки по безупречната морава.
В дъното се издига прекрасен алпийски хотел, едновременно уютен, достолепен и луксозен. Като рамка на хотела се възправят гордите, вездесъщи Алпи. Петдесетгодишният мъж изважда кутия цигари и понечва да си запали, но един спокоен, лишен от упрек глас го предупреждава:
– Тук не се пуши.
– И на открито ли?
– И на закрито.
Гласът принадлежи на човека, седнал срещу него. Англичанин около осемдесетте, облечен в панталон и сако от мека материя в различни нюанси на бежовото, с внушителни очила с черни рамки, зад които са се приютили светли, воднисти очи, натежали от меланхолия и проницателност. Това е Фред Болинджър.
Разделя ги малка масичка. Пред Фред има разтворен ежедневник. Той е спокоен, улегнал, ведър, само трайна сянка на смътно разочарование премрежва погледа му, докато отстранява обвивката на бонбон с отработен жест на редовен консуматор и го пъха в устата си.
– Господин Болинджър, мога ли да ви наричам маестро?
Фред повдига рамене. Явно това не го интересува.
– Как върви почивката ви?
– Много добре, благодаря.
– Отдавна ли идвате тук?
– От повече от двайсет години. Преди ме придружаваше съпругата ми. После продължих да идвам сам, но имам много приятели тук.
– Защо избрахте Швейцария?
– Близо е до Италия. А след Лондон и Ню Йорк дирижирах оркестъра във Венеция цели двайсет и четири години.
– Разбира се, колко съм недосетлив! Мястото изглежда толкова релаксиращо.
– То е само релаксиращо.
Петдесетгодишният мъж се усмихва. Фред остава сериозен.
– Дирижирате ли още, маестро, композирате ли?
– Не. В пенсия съм.
– Излишно е да ви казвам, че и аз като всички останали съм голям ваш почитател.
– Благодаря.
Петдесетгодишният англичанин отново се усмихва.
– Маестро, както ви споменах преди малко, аз отговарям за организацията на специалните събития в Бъкингамския дворец.
Фред леко се поизправя.
– Работите за кралицата?
– На практика да.
– Хубаво. Монархиите са умилително нещо.
Събеседникът му повдига вежди в знак на учудване.
– Ако ми позволите, защо считате монархията за умилителна?
– Защото е уязвима. Стига да елиминираш един-единствен човек и светът внезапно се променя. Като при браковете.
– Кралицата ще бъде поласкана, ако приемете да бъдете удостоен с титлата „сър“ през юни.
Фред Болинджър оставя да му се изплъзне една усмивчица.
– Знаете ли какво отвърнал Сати, когато го предложили за Ордена на Почетния легион? „Не е достатъчно да откажеш, трябва и да не си го заслужил.“ Но аз не съм Сати. И простете, имам лошия навик често да употребявам цитати.
– Нейно Превъзходителство ще бъде доволна да узнае, че приемате.
– Нейно Превъзходителство никога не е била доволна.
Емисарят на кралицата подминава репликата, леко смутен.
– Освен това присъждането на титлата ще съвпадне с рождения ден на принц Филип, а кралицата би искала да му подари концерт на Лондонската филхармония в театър „Уимбълдън“, с който принцът е свързан по неизвестни за мен причини, и би била много довол... тоест поласкана, ако вие сте диригент и включите откъси от ваши произведения.
– Не дирижирам от доста време.
Петдесетгодишният мъж поклаща глава.
– Убеден съм, че не сте забравили как се прави.
Фред Болинджър сериозно се замисля.
– Не, не съм забравил.
Емисарят пак грейва в лъчезарна усмивка.
– Принц Филип и кралицата ще изпаднат във възторг от вашите прочути „Приятни песни“.
Напълно спокойно, почти примирено, Фред изрича:
– Няма да изпълня никоя от моите „Приятни песни“.
– Защо?
– По лични причини.
– Можем да поканим за участие великата Суми Чо.
– Суми Чо не е подходяща.
– Назовете ми подходящото сопрано и ще го имате.
– Никой не е подходящ.
Решението изглежда непоколебимо. Фред Болинджър отново потъва във вестника, безразличен към всякакви хвалебствия и ласкателства. Емисарят се чувства сразен и оборва глава.
Настъпва тишина. Долавя се само един лек шум. Фред мачка с пръсти на равни интервали целофанената обвивка от бонбона. Кратки и последователни, интервалите несъмнено наподобяват музикален ритъм.
Кралският представител слага цигарата в уста, доближава запалката, после си спомня, че е забранено да се пуши.
– Ако ми позволите, маестро, кралицата би могла да се обиди, не е свикнала да й се отказва – изпелтечва в последен несръчен опит да го убеди. Без да вдига очи от вестника, Фред Болинджър прекъсва ex abrupto шумоленето на хартийката.
– Ще трябва да се примири. Има много по-важни неща от моите „Приятни песни“. Емисарят се изправя, видимо отчаян.
– Тогава ще предам разговора ни. Довиждане, маестро.
И се отдалечава. Двамата асистенти го следват. На друга масичка зад тях един мъж е чул целия разговор. Името му е Джими Трий. Той е трийсет и четири годишен, калифорниец с прокълната красота, холивудска звезда. В ранната утрин закусва с пържола и пържени картофи. Има небрежен вид, нахлупил е безвкусна бейзболна шапка, брадата му е на няколко дни, носи тъмни очила и протрито кежуал облекло.

* * *
Тримата англичани обикалят басейна и се отправят към изхода, ала в миг кралският емисар спира, някой е привлякъл вниманието му.
Един мъж се поклаща във водата. Само лицето му се подава над повърхността. Подпухнало лице на петдесетина годишен южноамериканец, с боядисани в неестествено жълто коси, с месести устни, с уморени черти, умни черни очи и силно набраздено от бръчки лице, прекалено за човек на средна възраст. Погледът му се рее в празното пространство. Кралският пратеник се взира в него и тихо пита единия от асистентите си:
– Видя ли го? Той ли е?
Спътниците му извръщат глави и веднага го разпознават. На лицата им се изписва вълнение. И възкликват един през друг:
– Разбира се, че е той.
– Боже мили, наистина е той.
Англичаните продължават пътя си, макар да им е трудно да отклонят стъписани погледи от басейна, а южноамериканецът, с помощта на една жена на около четиресет и на трима спасители, на които се опира с цялата си тежест, тръгва да излиза от водата по удобна стълбичка, която обаче за него изглежда непреодолима. Защото е с необичайно свръхтегло и трудноподвижен, което му причинява непоносима умора. Задъхан, този огромен и харизматичен мъж се настанява край басейна. Ръцете му са покрити с татуировки на прочути герои от прочути революции.
Спасителите се отдалечават. Жената с търпелив израз на добродушното лице, негова спътница в живота, сяда редом и разтрива косата му с хавлиена кърпа. В грижите, които полага за този грамаден кит, прозира любов.