„Завръщането” – оцеляване и отмъщение в роман и филм

Дни преди излизането на филма „Завръщането”, за който се смята, че Леонардо ди Каприо най-после ще грабне заветния „Оскар”, издателство „Сиела” пусна впечатляващата история, която стои зад екранизацията – едноименния роман на Майкъл Пунке

Американският трапер Хю Глас е брутално нападнат от мечка гризли и двама от другарите му имат за задача да стоят до него, чакайки го да издъхне. В ледената пустош обаче дебне войнственият отряд на индианците аракари и мъжете, които пазят Глас, решават, че той със сигурност ще умре от раните си, вземат ножа и пушката му и го изоставят напълно беззащитен.

На произвола на съдбата, лишен от оръжието си, покрит със смъртоносни рани, Глас не умира. Намира сили да извърви 200 мили по непознати територии, докато намира убежище, където укрепва физически и се отправя на поход за мъст.

„Завръщането” ще се хареса много на почитателите на класическия приключенски роман, особено на тези, които са отраснали с книгите на Джек Лондон и Фенимор Купър. Въпреки принудителното мълчание на Пунке, книгата му говори все по-високо и ясно, а филмът на Иняриту („Вавилон”, „Бютифул”, „Бърдмен”) привлича заслужен интерес и към нея.

Всичко в този роман е забележително – от факта, че историята е базирана на истински случай, до главоломно нарастващия медиен отзвук. Авторът Майкъл Пунке издава книгата през 2002 г., но едва след като Warner Brothers купуват правата за филма и става ясно, че Алехандро Иняриту ще бъде негов режисьор, общественият интерес буквално залива Пунке.

Има обаче малък проблем – дипломатическата му длъжност за американското правителство го задължава да пази абсолютно мълчание за писателското си минало и книгата. Забранено му е дори да дава автографи. Така обаянието на „Завръщането” става все по-голямо, а за това помага и завладяващата корица на Живко Петров. Следва откъс в превод на Павел Главусанов.

Един подир друг мъжете стигаха до препятствието и спираха. Река Гранд се натъкваше право на отвесен скат от пясъчник, който я принуждаваше да завие. Водите се вихреха, здравата подкопали стената, преди да се разлеят нашироко към отсрещния бряг. Бриджър и Прасчо пристигнаха последни, понесли Глас помежду си. Отпуснаха носилката на земята. Прасчо тежко рухна по задник, задъхан, с тъмни петна от пот по ризата.

Всеки новопристигнал се оглеждаше набързо, за да прецени двата възможни пътя напред. Единият бе нагоре по стръмното лице на скалата. Той бе възможен, но само при едновременно използване на ръце и крака. Оттам бе минал Черния Харис преди два часа. Виждаха се неговите следи, както и счупената клонка от пелинов храст, за който се бе хващал при катеренето. Ясно бе, че нито носилката, нито мулето могат да минат оттам.

Втората възможност бе да прекосят реката. Отсрещният бряг бе нисък и примамлив, но въпросът бе как да стигнат до него. Образуваният заради скалното препятствие вир изглеждаше поне пет стъпки дълбок, а течението бе бързо. Гладка водна повърхност към средата на реката показваше мястото, откъдето тя ставаше по-плитка. Един здрав мъж би могъл да премине дълбокото с вдигнати над глава пушка и барутница; по-неумелите може би щяха да паднат, но със сигурност щяха да преплуват няколкото ярда до плиткото.

Вкарването на мулето в реката не представляваше никакъв проблем. Любовта на женското животно към водата бе толкова всеизвестна, че я наричаха „Патката“. В края на всеки ден тя оставеше часове наред нагазила до висна- лия си корем в реката. Всъщност именно тази необичайна склонност не позволи на манданите да я отмъкнат ведно с останалите животни. Докато те пасяха или дремеха покрай брега, Патката стоеше върху една тинеста плитчина в реката. Когато бандитите опитаха да я измъкнат оттам, тя бе здраво затънала в калта на дъното. Най-сетне се наложи половината отряд да впрегне силите си, за да я измъкнат оттам.

Следователно проблемът не бе мулето. Проблемът бе, разбира се, Глас. Нямаше как да държат носилката над водата, докато прекосяваха реката.

Капитан Хенри обмисли възможностите, като проклинаше Харис, задето не е предвидил прехвърляне отвъд по- рано. Едва преди миля бяха минали покрай удобен брод. Никак не му се щеше да разделя групата, дори за няколко часа, но му се стори глупаво да разкарва всички назад.

- Фитцджералд, Андерсън, ваш ред е на носилката. Берно, ние с тебе ще ги придружим до брода, който подминахме. Останалите да прекосят и да чакат.

Фитцджералд впери яден поглед в капитана и промърмори нещо неразбрано под носа си.

- Май искаш да кажеш нещо, Фитцджералд?

- Аз съм се записал за трапер, капитане - не за някакво проклето муле.

- Ще си изкараш реда като всеки друг в групата.

- Но ще ти кажа в лицето онова, което всеки друг се бои да ти каже. Питаме се дали наистина възнамеряваш да мъкнеш този труп чак до Йелоустоун.

- Възнамерявам да направя за него същото, което бих сторил за тебе или за всеки друг от този отряд.

- Онова, което предстои да направиш за всички нас, е да ни изкопаеш гробове. Колко време мислиш, че ще дефилираме из тая долина, преди да се натъкнем на някоя потеря? Глас не е едничкият член на този отряд.

- Ти също - намеси се Андерсън. - Фитцджералд не говори от мое име, капитане. И се обзалагам: не и от името на мнозина други.

Андерсън отиде при носилката и положи пушката си до Глас.

- Сам ли искаш да го мъкна?

Носеха Глас вече три дни. Бреговете на Гранд се променяха от пясъчни наноси до неравни скали и обратно. Тополовите горички отстъпваха място на грациозни върби - някои до десет стъпки високи. Изядени брегове ги принуждаваха да се катерят - гигантски ровини, изрязани от ерозията прецизно като с нож. Провираха се между купища отпадъци, останали след пролетното наводнение - могили от камъни, преплетени клонаци и дори цели дървета с избелели от слънцето дънери, станали гладки като стъкло от обработката с вода и чакъл. Станеше ли теренът прекалено неравен, те прекосяваха реката, за да продължат срещу течението, а попилата в еленовите кожи вода увеличаваше теглото на товара им.

Реката бе основната пътна артерия в равнините, а хората на Хенри не бяха единствените минувачи по нейните брегове. Следите и напуснатите биваци нямаха чет. Черния Харис забеляза на два пъти малобройни ловни групи. Голямото разстояние не му позволи да определи дали са сиукси или арикара, но и двете племена бяха опасни. След битката при Мисури арикара бяха несъмнени врагове. Си- уксите бяха съюзници в онова сражение, но понастоящем позицията им оставаше неизяснена. При наличието на едва десет боеспособни мъже, малкият траперски отряд не бе в състояние да окаже съществена съпротива. В същото време, техните оръжия, капаните им и дори мулето представляваха апетитна примамка. Засадата бе постоянна заплаха и само съгледваческите умения на Черния Харис и капитан Хенри им даваха шанс да я избягват.

Бързо трябва да се омитаме от тия места, казваше си капитанът. Вместо това, те се тътреха напред със скоростта на погребална процесия.

Глас ту идваше в съзнание, ту го губеше отново, макар двете състояния да не се различаваха особено едно от друго. От време на време глътваше по малко вода, но раните в гърлото не му позволяваха да поеме каквато и да било твърда храна. На два пъти носилката се развързваше, за да изсипе ранения на земята. При второто падане се разкъсаха два шева на гърлото му. Това ги принуди да направят почивка, достатъчно продължителна, за да се справи капитан Хенри с повторното зашиване на вече зачервената от инфекция шия. Никой не си даваше труд да погледне останалите рани. Бездруго не можеха да сторят кой знае какво за тях. Нито пък Глас имаше възможност да възнегодува. С раненото си гърло беше като ням - едничкият звук, който излизаше от него, бе жалостивото хриптене при всяко вдишване.

В края на третия ден стигнаха до устието на малък приток. На четвърт миля нагоре по неговото корито, Черния Харис откри извор, заобиколен от гъста борова горичка. Идеално място за бивак. Хенри изпрати Андерсън и Харис на лов.