Книжен ъгъл

„Златният син“ – още едно пътуване между културите от авторката на бестселъра „Изгубената дъщеря“

Шилпи Сомая Гоуда е родена в Торонто, където родителите й емигрират от Бомбай. Завършва университета Станфорд с магистърска степен по финанси. Преди да започне да пише, Шилпи работи като финансист в продължение на десет години. Дебютният й роман – „Изгубената дъщеря“ – се превръща в сензация още с появата си на пазара. Издаден в 24 страни и продал 1 млн. екземпляра, той оглавява класациите за бестселъри в САЩ, Канада, Израел, Полша и Норвегия и се радва на изключително топъл прием и в България. Номиниран е за редица престижни награди, сред които Международната награда на Ирландия за литература, най-добър дебют и за най-добра съвременна книга. Канадската режисьорка от индийски произход Дийпа Мехта, известна с киноадаптацията на „Среднощни деца“ от Салман Рушди, работи по филмовата версия на романа.

Днес Шилпи живее в Калифорния със съпруга си и двете им деца. Пет години след появата на „Изгубената дъщеря“, авторката е готова и с втория си роман – „Златният син“.

- Разкажи ни повече за втория ти роман „Златният син“, появил се цели пет години след бестселъра „Изгубената дъщеря“. Защо написването му ти отне толкова дълго време?

- Писах „Изгубената дъщеря“ в продължение на две години и я преработвах многократно – преди да види бял свят, текстът мина през девет чернови! „Златният син“ ми отне още повече време – дори повече от пет години, защото започнах работа по него, преди да се заема с „Изгубената дъщеря“. Пробвах различни гледни точки, времена, стилове на писане и гласове. Взех под внимание и обратната връзка и препоръките на читателите. Знаех, че искам да пиша за млад мъж, който трябва да поеме отговорна семейна роля, която обаче не отговаря на желанията му. За мен бе изключително важно и при втория си роман да запазя емоционалната наситеност на текста, но и да добавя чувство за хумор и любовна история, които липсваха в първия.

- Откъде почерпи вдъхновение за написването на романа?

- В Индия съществува дългогодишна традиция за решаването на спорове между хората и семействата от общността от съвет от петима уважавани старейшини. Наблюдавала съм тази практика в моето и други семейства, като ролята на арбитър се полага на най-възрастния мъж в рода. Когато бях по-млада, рядко ме допускаха до подобни разговори и тогава въображението ми се развихряше. Бях очарована от практиката да се търси решение на проблемите на кухненската маса, вместо в съда, или да се прибягва до някое официално упълномощено лице. Разбира се, не всички спорове биваха разрешавани благоприятно за всички страни и след това се налагаше хората да продължат да съжителстват в една общност. Тази практика е коренно различна от установената почти анонимна правосъдна система в САЩ.

Когато пораснах, тази тема ме заинтригува още повече, осъзнавайки, че възрастните не разполагат с всички отговори и всъщност често не стигат до ясен отговор. Започнах да се замислям как отделният индивид би понесъл бремето на подобна отговорност и как различните хора могат да реагират, ако им се наложи да поемат ролята на арбитър. Така в съзнанието ми се роди образът на Анил.

- Разкажи ни за семейството си и живота между две различни култури.

- Родителите ми са имигранти от Индия, напуснали пределите й, преди да се родя. Израснала съм в Канада, но всичките ми лели, чичовци и братовчеди останаха в Индия. Често им ходехме на гости и предполагам, че заради това съм очарована от непрестанното пътуване и взаимодействието между две коренно различни култури. Смятам, че в даден момент от живота си всеки се чувства различен и на всеки се налага да опознава различни аспекти от своята личност.

- Какво обичаш да правиш в свободното си време?

- Обичам да чета много и различни книги, да играя шах и да редя пъзели със семейството си, да приготвям екзотични ястия и да тренирам, особено навън, сред природата.

- Предимство или пречка в писателската ти кариера е опитът ти като финансист?

- Аз го смятам за предимство, защото в крайна сметка издаването на книга също е вид бизнес. Съзнавам, че моите книги – както и тези на другите автори – не са само произведения на изкуството, а също така продукти, които се продават успешно или застояват. Успехът и провалът невинаги са правопропорционални на качествата на продукта обаче.

- Ще споделиш ли с нас най-добрия съвет, който някога си получавала?

- Любимият ми житейски съвет е въплътен в поемата „Дезидерата“ от Макс Ерман от 1927 г. Получих книгата като подарък за дипломирането си и оттогава тя е неизменен мой спътник и извор на мъдрост, до който се допитвам често и споделям наученото с важните за мен хора. Ето и любимите ми редове: „Спазвай благоразумна дисциплина и бъди снизходителен към себе си. И независимо дали го разбираш, знай, че Вселената следва своя правилен път“.

За "Златният син"

Анил е първородният син в заможно фермерско семейство. Родителите му обработват оризища в индийското селце Панчагар. От него се очаква да наследи баща си като старейшина на рода и арбитър в решаването на семейни спорове. Анил обаче постига блестящи резултати в училище и се осмелява да поеме по различен път. Завършва медицина в Ахмедабад и спечелва стипендия за специализация в една от най-големите американски болници. На двадесет и три години златният син напуска родния си дом.
На другия край на света, в Далас, Анил вкусва от свободата и сладките, но забранени удоволствия. Той за пръв път опитва алкохол и се влюбва в красивата американка Амбър. Но вижда и другото лице на Америка: често става жертва на расистки обиди и започва да се съмнява в професионалните си умения.
У дома най-добрата му приятелка от детството Лийна се омъжва, но уреденият й брак не й носи щастие. Тя прекарва дните си в порутена къща заедно с грубия си съпруг и злобните му роднини, работейки до изнемога. Младата жена намира утеха единствено в спомените за Анил и копнее да го види отново.
Шест месеца по-късно Анил се връща в Панчагар за погребението на баща си и се среща с Лийна. Разкъсван между чувствата и дълга, той е изправен пред съдбоносен избор...Следва откъс от книгата

След цели тридесет и шест часа, прекарани в болницата, Анил се прибра у дома и с облекчение установи, че няма никой, но минути по-късно позвъни телефонът.

- О, Анил, слава богу. Търся те от половин час – каза майка му, когато вдигна. – Нали се уговорихме? Готов ли си, сине? Всички са се събрали и те чакат.

Анил се стовари на леглото. Преди да напусне Индия, се бяха разбрали да провеждат съветите по телефона веднъж месечно. Трябваше да са през почивните му дни и да не траят повече от час. Щеше му се да отстъпи ролята на някой друг, но докато беше край брега на Ганг, смъртта на баща му и собственото му разочарование го бяха накарали да се почувства задължен към паметта на татко си и семейството си. Сега, след укорите на Каспър О’Брайън и предстоящото обсъждане на случая на Джейсън Калхун, не се чувстваше много уверен в собствените си преценки.

- Мамо, важно ли е? Не може ли да почака? – попита той, разчитайки на умението си да степенува значимостта на проблемите, превърнало се в неделима част от ежедневието му.

- Просто поговори с чичо Манудж – прошепна майка му. – Той и братовчед ти са се счепкали заради манговото дърво на границата между земите им. Кучето на чичо ти си е свършило работата пред къщата на братовчеда и той заплашва, че ще си отмъсти. Познаваш характера на братовчед си. Притеснявам се, че ще прибегне до насилие.

Манговото дърво си беше там от години, дори десетилетия, без да създава никакви проблеми между съседите. Всъщност нямаше родствена връзка с чичо Манудж, той беше семеен приятел. Живееше на това парче земя, откакто Анил се помнеше. Той и братята му бяха играли там заедно с братовчедите от съседната къща. Като малки се катереха, за да събират неузрелите плодове, зелени и твърди като камъни. Използваха ги за топка в игрите на крикет. През лятото, когато златистите плодове узрееха, те разтърсваха клоните и се наслаждаваха на плячката си. Откъсваха дръжките и изстискваха месестата част направо в устата си, като се състезаваха кой ще погълне най-голямо количество. А когато момчетата се наситеха, събираха плодовете от земята и се замеряха, докато не се покриеха в сладък лепкав сок, привличайки рояци мухи. Анил засрамено си спомни какви прахосници са били, как постъпваха децата с нещата, които имаха в изобилие. Само когато нещо започне да ти липсва болезнено, тогава осъзнаваш колко е ценно. Манго. Сън. Одобрение.

Манговото дърво се бе извисило през годините и сега даваше по две или три касетки всяка седмица. Тъй като корените му бяха в единия имот, а клоните – в другия, и двете страни предявяваха претенции за собственост, а и страстите се нажежаваха с покачването на цената на плодовете през изминалата суша. Анил слушаше чичо Манудж, който описваше как съседът му се промъквал рано сутрин, за да обере плодовете, и ги отнасял в къщата си.

- Като някой крадец изпълзява навън. Много внимава, за да не вдига шум. Знае, че посяга на чуждото.

Братовчедът се оплака, че чичо Манудж пренебрегвал дървото от години. Не се грижел за него и нито го подкастрял, нито го поливал, а сега се държал като единствен и законен собственик.

- Аз съм онзи, който поддържаше дървото, Анил – каза братовчед му. – Беше се разболяло и го спасих. Миналия месец дори махнах от клоните му гнездо оси, макар че ме нажилиха жестоко. Защо плодовете да не ми принадлежат? Без мен дървото все още щеше да е малко и хилаво и нямаше да ражда нищо.

Клепачите му натежаха. Анил си представи аромата на плодовете, сладката месеста част сякаш галеше небцето му. Какво не би дал за едно от онези манго сега, една-единствена хапчица наслада. Претърколи се и се втренчи в радиочасовника, който се бе вторачил насреща му с червените си очи, и мислено пресметна часовете сън, които му оставаха до звъна на алармата. Нима се караха за едно плодно дръвче?

- И двамата заслужавате похвала, задето сте отгледали такова дърво – каза Анил. – Но две или три касетки са твърде много за семействата ви, нали? Ще се развалят, ако ги събирате. Ще бъде жалко да пропилеем толкова вкусен плод. Ето и съвета ми: всяка сутрин ще се срещате под дървото в десет часа, ще събирате и разделяте плодовете поравно. Чичо Манудж, ако не се лъжа, леля прави страхотно кулфи, нали? Братовчеде, може би трябва да накараш майка си да приготви мариновано манго и двамата може да си размените даровете.

В другия край на линията настъпи мълчание, което Анил прие за съгласие. После прозвуча гласът на майка му:

- Благодаря ти, сине. Аз ще се погрижа за останалото. Ще го решим друг път. И, Анил?

- Ммм? – промърмори той, когато изключи лампата и се зави.

- Моля те, не забравяй да си казваш молитвите.

Анил не бе изрекъл и една молитвена дума след смъртта на баща си. Майка му щеше да се притесни, ако разбере колко рядко се сещаше за религията. Бе отвел госпожа Калхун в интензивното отделение, за да види тялото на съпруга си, покрито с бял чаршаф, а после се бе отдръпнал встрани до социалния работник, когато наскоро овдовялата жена пристъпи внимателно към масата и погали главата на мъртвеца. Тя го целуна нежно по челото, усмихна се, а после лицето й се сгърчи и рухна на гърдите му със сърцераздирателен вопъл, който отекваше в главата на Анил дори когато излезе от залата и закрачи по коридора. Когато се върна, един свещеник държеше молитвена броеница и благославяше тялото. На лицето на жената бе изписана болка и очите й обхождаха всеки инч от мъртвото тяло на съпруга й, търсейки обяснение.

Анил беше благодарен на свещеника и социалния работник, които му помогнаха да понесе скръбта на жената. Но дали Господ беше там, в онази студена стая, пълна с метални машини и халогенни лампи? Изглеждаше малко вероятно. Анил бе живял с представата за един своенравен Бог, за духовен ред, в който смъртта често бе незаслужена. Бе видял разрушителния гняв на Шива по време на опустошения от земетресение Гуджарат и бавната смърт на тяло, разяждано от болести. Анил не смяташе Бог за безмилостен, задето бе отнел живота на Калхун, петдесет и седем годишен мъж, който оставяше вдовица и три осиротели деца. Просто не усещаше божествено присъствие. Мъжът бе починал от разкъсана аневризма, която той бе недогледал. Върхът на катетъра и човешка грешка бяха причинили смъртта му. Това нямаше нищо общо с идеята за Бог.

Интервюто е предоставено от ИК "Хермес"