page contents Книжен Ъгъл: На кого служи Държавна сигурност?
Предоставено от Blogger.

На кого служи Държавна сигурност?

18.1.16

Какво е влиянието на Държавна сигурност върху обществото в годините на Студената война и след това и на кого служи тя? Доколко професионалните биографии на водещите офицери от системата доказват твърденията, че те са били пазители на националната сигурност? Това са едва част от въпросите, на които отговаря изследването „Държавна сигурност – предимство по наследство” (ИК „Сиела”) на Момчил Методиев и Мария Дерменджиева.

Книгата е част от поредицата „Минало несвършено“ на Института за изследване на близкото минало.
В историята на ДС могат отчетливо да се разграничат две поколения офицери: първото оглавява службата веднага след 9 септември 1944 г. и е отговорно за големите репресии и чистки от края на 40-те и началото на 50-те години;  представителите на второто навлизат в системата през 60-те и 70-те години, за да заемат ръководни позиции в края на комунизма и да изиграят важна роля в годините на прехода. Ценното изследване по темата „Държавна сигурност – предимство по наследство” очертава механизмите, по които е функционирала системата и търси причините за нейното по-широко обществено влияние, включително след края на комунизма.
Написан въз основа на личните кадрови дела, в труда на Момчил Методиев и Мария Дерменджиева са възстановени професионалните биографии на 47 от най-известните офицери от Държавна сигурност от целия период на нейното съществуване. Книгата стъпва на убеждението, че публичното внимание следва да бъде фокусирано не само върху агентите и секретните сътрудници, колкото върху техните водещи офицери, които са съставлявали гръбнака на Държавна сигурност.
Авторите на „Държавна сигурност – предимство по наследство” (с подзаглавие „Професионални биографии на водещи офицери”) стигат до извода, че наличието на голяма агентурна мрежа превръща проблема за институционалната култура на Държавна сигурност във въпрос, който излиза извън коридорите на самата институция и извън времевите рамки на нейното формално съществуване. В книгата е разяснено още какви са били критериите за постъпване на работа, как е ставал растежът в йерархията и от какво са били мотивирани служителите на ДС; как точно са подбирани кадрите и наистина ли са били елитно образовани професионалисти, или просто „изваденият меч на пролетарската диктатура“, „очите и ушите на Партията и Народната власт“… Кадровите дела, които отразяват самооценката на институцията за нейните служители, не оставят никакво съмнение, че идеологическата зависимост и партийната лоялност не само са решаващи за цялостната дейност на Държавна сигурност, но и определят личностната характеристика и професионалния път на всеки един неин служител, категорични са Методиев и Дерменджиева.
Изданието е част от поредицата на Института за изследване на близкото минало „Минало несвършено”. В нея са още „Социалното инженерство. Политики за прием във висшите училища през комунистическия режим в България” на Пепка Бояджиева, „Българският соцреализъм: 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ” на Пламен Дойнов, „Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава” и др. Следва откъс от книгата.

Чия е Държавна сигурност?

Чия е Държавна сигурност – на Комунистическата партия или на българската държава? Кого пази – партийното ръководство или националната сигурност? В годините на комунизма никой не си е задавал този въпрос, отговорът е бил очевиден. Дилемата се появява едва след закриването на Държавна сигурност. Основно заради твърдението на бившите служители, че дейността им е била същата, каквато е на всички модерни служби за сигурност.
За ръководството на Комунистическата партия отговорът е бил ясен.
Служителите на Държавна сигурност са и трябва да бъдат „железните рицари
на Комунистическата партия“, „изваденият меч на пролетарската диктатура“,
„очите и ушите на Партията и Народната власт“  – това са само част от определенията, които използва на 17 април 1954 г. Вълко Червенков пред ръководството на Държавна сигурност. Речта е произнесена във време, когато Червенков се опитва да се представи за реформатор, но все още е коректно да се цитира Сталин. Основната цел на срещата е да се внуши на кадрите от тези служби да бъдат „проникнати от дух на партийност“, тъй като, по думите на Червенков, „ние искаме нашата Държавна сигурност да гледа добре, да чува добре, да действа точно, за да могат Партията и Правителството да предприемат разумни и оправдани мерки и действия“. Същите определения Червенков използва и в реч пред ръководните кадри през 1951 г.  Макар и не толкова красноречиви, примери в подкрепа на „партийния характер“ на органите на Държавна сигурност могат да бъдат цитирани и от по-късните години. „Духът на партийност“ си остава централното изискване към техните кадри, независимо от това кой стои начело на партията.
Друга е позицията на бившите служители, особено на разузнавачите: „Българското външно разузнаване има ярко подчертана национална идентичност. Дали при царуването на Фердинанд Сакскобургготски, или при управлението на сина му цар Борис, после и при републиката на Георги Димитров и Тодор Живков, нашето разузнаване винаги е служило на държавата, независимо от нейната политическа система и идейната привкусица на нейните ръководители. Подчертавам – само на българската държава!“ (Ананиев, 2008. с. 9) Подобни
мнения могат да се срещнат и в книгите на бивши офицери от всички управления. На пръв поглед те имат право – всяка модерна държава създава и развива разузнавателни и контраразузнавателни структури, които се борят с вътрешните и външните заплахи за сигурността.
И все пак кой е прав? Вълко Червенков, чиято реч от 1954 г. има за цел налагането именно на този „дух на партийност“, или служители като Коста Ананиев, Димитър Иванов, Бончо Асенов, които настояват, че тази характеристика на Държавна сигурност е била нещо второстепенно, а същинските мотиви за тяхната работа са били патриотизмът и опазването на сигурността на страната?
Какви са били критериите, на които е трябвало да отговарят кандидатите за работа в службите? Каква е била тяхната мотивация и кои фактори са играли водеща роля за израстването им в кариерата? Как и доколко този „дух на партийност“ (ако въобще е съществувал) е бил налаган в структурите за сигурност? Дали това не е просто един от лозунгите на късния комунизъм, повтарян от всеки, без в него да е влагано реално съдържание. Настоящото изследване търси отговора на тези въпроси в личните кадрови дела на водещи офицери на Държавна сигурност през годините. С надеждата, че възстановяването на професионалните биографии на ръководните кадри ще даде възможност за
оформяне и на институционален портрет на цялата Държавна сигурност.
Това изследване, както и много други, става възможно благодарение на
изграждането на централизиран архив на бившите тайни служби на комунистическия режим и разсекретяването на документите в него. Наличието на този неизследван в пълнота архив създава предпоставки за различни насоки на изследователската работа, част от които следват вече разработените модели в други държави от Източна Европа, където архивите бяха отворени по-рано.
Настоящото изследване се опитва да излезе извън рамките на чисто справочната
информация и въз основа на съществуващите биографични данни да задълбочи
знанието за начина на функциониране на системата на Държавна сигурност.