Сърца за изтръгване в мрачния трилър „Смъртен грях“ на Матю Арлидж

Второто разследване на Хелън Грейс - жената детектив с много тайни

В запустяла къща в Саутхамптън е открит обезобразеният труп на мъж. Няколко часа по-късно изтръгнатото му сърце е изпратено на съпругата и децата му в дома им.

В изоставена кола извън града е намерен убит мъж, който преди смъртта си очевидно е ползвал услугите на проститутка. На следващия ден окървавеното му сърце е доставено на работното му място. В романа „Смъртен грях“, представен от „Хермес“ в превод на Гриша Атанасов.

Бруталните убийства стават най-горещата новина и скоро медиите подхващат версията за Джак Изкормвача в женски облик. Детектив Хелън Грейс обаче не се наема с такива гръмки предположения, но с екипа й са убедени, че извършителят е жена. Водена от силен гняв, убийцата набелязва привидно почтени семейни мъже, които тайно ползват платени сексуални услуги.

Дали това е търсеща отмъщение проститутка? А може би наранена от множество изневери съпруга? Хелън Грейс дори започва да се съмнява, че тази жена реално съществува...

„Смъртен грях“ е вторият роман на Матю Арлидж за детектив Хелън Грейс след впечатляващия му дебют „Куршум за двама“. Матю Арлидж е работил като сценарист на телевизионни сериали 15 години, като основно се е занимавал с драматични поредици. След работата си в голяма продуцентска къща и Би Би Си, той основава собствена компания за телевизионни сериали, която произвежда предимно криминални поредици. Следва откъс от романа.

Мъглата пълзеше откъм морето и задушаваше града. Настъпваше като завоевателска армия, поглъщаше пейзажа, затулваше лунната светлина и превръщаше Саутхамптън в странно и изнервящо място.

Индустриална зона на Емпрес роуд беше тиха като гробище. Магазинчетата вече бяха затворени, механиците и служителите на супермаркетите си бяха тръгнали и сега се набиваха на очи само работещите момичета. С къси поли, с голи пъпове, те дърпаха силно от цигарите си в опит да извлекат и най-малката предлагана от тях топлинка, за да се предпазят от пронизващия до костите студ. Крачеха напред-назад, опитващи отчаяно да продадат секс, но в мрака изглеждаха по-скоро като призрачни скелети, отколкото като обекти на желание.

Мъжът караше бавно, погледът му се плъзгаше по редицата полуголи наркоманки. Преценяваше ги, в очите му от време навреме проблясваше

разпознаване, но отхвърли всички. Не бяха това, което искаше. Тази вечер търсеше нещо специално. Надеждата се смесваше със страх и притеснение. От дни не мислеше за нищо друго. Вече беше толкова близко, но ако всичко беше лъжа? Градски мит? Удари силно по волана. Тя трябваше да бъде тук.

Нищо. Нищо. Нищо.

После я видя. Стоеше сама, облегната на покритата с графити стена. Мъжът почувства как го залива вълна на възбуда. В тази имаше нещо различно. Не си разглеждаше маникюра, не пушеше, не бъбреше. Просто чакаше. Чакаше нещо да се случи.

Отби колата встрани от пътя и спря извън полезрението й, до телената ограда. Трябваше да бъде внимателен, да не оставя нищо на случайността. Огледа улицата за признаци на живот, но мъглата ги скриваше напълно. Сякаш само те двамата бяха останали на света.

Тръгна през платното към нея, после се овладя и забави крачка. Не биваше да прибързва – това беше нещо, на което трябваше да се наслади и нарадва. Предвкусването носеше повече удоволствие от самия акт – беше го научил от опит. Него трябваше да удължи. Искаше през следващите дни да може да си го спомня отново и отново, колкото е възможно по-точно.

Край нея се редяха изоставени къщи. Вече никой не искаше да живее тук и сега тези сгради бяха празни и мръсни. Бяха се превърнали в напукани пещери и места за нощен подслон, осеяни с мръсни дюшеци и още по-мръсни игли от спринцовки. Когато той пресече улицата към нея, момичето вдигна очи и го погледна изпод гъстия си бретон. Отблъсна се от стената без да казва нищо, само кимна към най-близката коруба от къща преди да хлътне в нея. Нямаше пазарене, нямаше въведения. Сякаш се беше примирила със съдбата си. Сякаш знаеше.

 Забързан да я настигне, мъжът впиваше поглед в дупето й, в краката й, в токчетата, с постоянно нарастваща възбуда. Вече чуваше в главата си писъците й, треперещия й глас, молещ за пощада. Когато тя изчезна в тъмнината, той ускори крачка. Не можеше да чака повече.

Дъските на пода изскърцаха пискливо, когато пристъпи вътре. Изоставената къща изглеждаше точно както си я беше представял във фантазиите си. Силна миризма на мухъл изпълни ноздрите му – тук всичко беше прогнило. Втурна се във всекидневната, превърнала се в бунище със захвърлени бикини и спринцовки. Нямаше и следа от нея. Значи щяха да си играят на криеница, така ли?

В кухнята. Никой. Обърна се, излезе и се заизкачва по стълбите към втория етаж. На всяко стъпало се взираше нагоре, за да зърне плячката си.

Влезе в предната спалня. Плесенясало легло, счупен прозорец, мъртъв гълъб. Но никаква следа от момичето.

Яростта започна да измества желанието. Коя беше тя, че да се подиграва с него така? Беше обикновена курва. Кучешко лайно, залепнало на подметката. Щеше да я накара да страда, задето се отнасяше така с него.

Блъсна вратата на банята – нищо – после се обърна и влезе във втората спалня. Щеше да й размаже тъпата физионо…

Изведнъж главата му се отметна назад. Прониза го болка – скубеха косата му с все сила и го дърпаха назад, назад, назад. Разбра, че не може да си поеме въздух – притискаха някакъв парцал върху устата и носа му. Остра, лютива миризма изпълни ноздрите му, пробуди инстинктите му, но твърде късно. Искаше да се бори за живота си, но вече губеше съзнание. После всичко потъна в мрак.

****

Наблюдаваха всяко нейно движение. Следяха всяка нейна дума.

- Тялото е на бяла жена, на възраст между двайсет и двайсет и пет години. Открито е вчера сутринта от сътрудник на полицията в багажника на изоставена кола в комплекса Грийнууд.

Гласът на детектив инспектор Хелън Грейс беше силен и ясен, въпреки напрежението, от което стомахът й се свиваше на топка. Тя инструктираше екипа на „Тежки престъпления“ на седмия етаж в Централното полицейско управление на Саутхамптън.

- Както можете да видите на снимките, зъбите й са избити, вероятно с чук, а двете й длани са отрязани. Има много татуировки, което може да ни помогне за идентифицирането и би трябвало за начало да насочите усилията си към дрогата и проституцията. Изглежда по-скоро като убийство, свързано с банди, отколкото като битово или парково убийство. Детектив сержант Бриджис ще е водещ и ще ви осведоми за евентуални интересуващи ни лица. Тони?

- Благодаря, госпожо. Най-напред искам да проверим за подобни…

Когато детектив сержант Бриджис се впусна в обяснения, Хелън се измъкна настрани. Дори след толкова време не понасяше да бъде в центъра на вниманието, клюките и интригите на всички. Беше минала почти година откакто сложи край на ужасяващата поредица от убийства на Мериан, но интересът към Хелън си оставаше все така силен.  Да спреш сериен убиец си беше впечатляващо само по себе си, но да застреляш собствената си сестра за тази цел беше нещо съвсем друго. Непосредствено след събитието приятели, колеги, журналисти и непознати се бяха втурнали да й предлагат симпатиите и подкрепата си. Но те бяха в по-голямата си част фалшиви – всъщност онова, което искаха, бяха подробностите. Искаха да отворят Хелън и да надникнат вътре в нея – какво е да застреляш сестра си? Насилваше ли ви баща ви? Чувстваш ли се виновна за всички тези смърти? Чувстваш ли се отговорна?

Хелън беше прекарала целия си живот като възрастна в издигане на стена около себе си – дори името Хелън Грейс беше измислено – но благодарение на Мериан тази стена беше разрушена завинаги. Първоначално Хелън беше изкушена да избяга – предлагаха й отпуск, преместване, дори уволнение при изгодни условия – но тя някак си се взе в ръце и се върна на работа в Централното управление на Саутхамптън веднага щом й позволиха да го направи. Знаеше, че където и да отиде, всички погледи ще са насочени към нея. По-добре да посрещне изпитанието на родна земя, където в продължение на много години животът беше добър към нея.

Така беше на теория, но се оказа далеч не толкова лесно. Тук имаше твърде много спомени – за Марк, за Чарли – и твърде много хора, на които им се искаше да се ровят, да спекулират, дори да се шегуват с нейните мъки. Дори и сега, месеци след като се беше върнала на работа, имаше моменти, в които просто й се налагаше да се махне.

- Хубава вечер, госпожо.

Хелън се сепна и едва сега забеляза сержанта на пропуска, покрай когото тъкмо минаваше.

- Хубава и на теб, Хари. Надявам се твоите „Светци” тази вечер да си спомнят как се побеждава.

 Тонът й беше весел, но думите прозвучаха странно, сякаш усилието да бъде закачлива й струваше твърде много. Изтича навън, изкара своя „Кавазаки“, настъпи педала на газта и се впусна по Уест кий роуд. Морската мъгла, паднала по-рано, покриваше града и Хелън изчезна в нея.

Като поддържаше висока, но постоянна скорост се плъзна покрай колоните коли, които пъплеха към стадион Сейнт Мери. Достигна покрайнините на града и отби по магистралата. По навик провери в огледалата, но никой не я следеше. Трафикът беше отслабнал и тя увеличи скоростта. Стигна 130 километра в час и изчака за миг преди да вдигне 160.

Градчетата профучаваха край нея. Уинчестър, след това Фарнбъро, преди най-после Алдършот да се разкрие пред погледа й. Нова бърза проверка в огледалата, после към центъра на града. След като остави мотора на платения паркинг на Паркуей, Хелън се натъкна на група пияни бездомници и побърза да се отдалечи като се движеше в сенките. Тук никой не я познаваше, но въпреки това не искаше да рискува.

Мина покрай гарата и не след дълго се озова на Коул авеню, в сърцето на предградията на Алдършот. Не беше сигурна дали постъпва правилно, но нещо я караше да се връща тук. Вмъкна се сред храстите, които се редяха от едната страна на улицата, и зае обичайния си наблюдателен пункт.

Времето се точеше. Стомахът на Хелън изгъргори и тя си спомни, че не е яла нищо от закуска. Ама че глупост, слабееше от ден на ден. Какво се опитваше да си докаже? Имаше по-добри начини да постигнеш изкупление от гладуването до смърт.

Изведнъж долови раздвижване. Някой извика „чао“ и вратата на номер 14 се затръшна. Хелън се сниши. Погледът й остана прикован в младежа, който сега бързаше по улицата и натискаше бутоните на мобилния си телефон. Мина на десет крачки от Хелън без да забележи присъствието й, после изчезна зад ъгъла. Хелън преброи до петнайсет преди да се измъкне от скривалището си и да тръгне след него.

Младежът, около двайсет и пет годишен, с момчешки вид, беше симпатяга с гъста черна коса и кръгло лице. Беше небрежно облечен и с увисналите си отзад джинси изглеждаше като един от множеството млади хора, които отчаяно се опитваха да покажат колко са готини и незаинтересовани. Това накара Хелън да се усмихне леко, толкова преднамерена беше небрежността му във всичко.

Пред очите й изникна шумна група младежи, които се мотаеха край кръчмата на гарата. Две лири пинтата, 50 пени шота и безплатен билярд – тук беше Мека за непълнолетните, безпаричните и укриващите се. Старият съдържател с удоволствие сервираше на всеки, стигнал пубертета, затова тук винаги беше претъпкано и навалицата преливаше отвън, на улицата. Хелън беше доволна, че има прикритие, докато се промъкваше през тълпата, за да наблюдава незабелязана. Групичката момчета поздрави младежа с наздравица, когато той размаха към тях банкнота от 20 лири. Те влязоха и Хелън ги последва. Докато чакаше търпеливо на опашката за бара, тя беше невидима за тях – никой на възраст над трийсет не съществуваше в техния свят.

След няколко питиета бандата се запъти надалеч от любопитните очи в пъба, към детската площадка в покрайнините на града. Невзрачният градски парк беше безлюден и Хелън трябваше да следва момчетата предпазливо. Сама жена, скитаща през нощта из парка, със сигурност щеше да привлече вниманието, затова тя изостана. Откри стар дъб, наранен тежко от множеството изрязани в кората му любовни надписи, и се спря в сянката му. Оттук можеше да наблюдава необезпокоявано как групичката пуши хашиш, щастливо и безгрижно, въпреки студа.

Хелън беше прекарала под наблюдение целия си живот, но тук беше невидима. Веднага след смъртта на Мериан животът й беше разкъсан, разкрит за публична консумация. В резултат хората си мислеха, че я познават до мозъка на костите.

Но имаше нещо, което не знаеха. Нещо тайно, което беше запазила за себе си. И сега то стоеше на петнайсет крачки от нея без въобще да си дава сметка за нейното присъствие.

Превод Гриша Атанасов