„Обича ме, не те обича” - различните лица на любовта в сборник с две корици

Разкази, посветени на любовта, от 16 от най-популярните и четени съвременни български автори са събрани в антологията „Обича ме, не те обича” на „Сиела“

Рядко човек може да види 16 от най-популярните съвременни български автори на едно място, а какво остава – обединени в една книга. Сборникът с разкази „Обича ме, не те обича” представя 16 нови и непубликувани досега истории за любовта от Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Теодора Димова, Радослав Парушев, Кристин Димитрова, Васил Панайотов, Ганка Филиповска, Георги Томов, Алек Попов, Емил Андреев, Емануил Видински, Иво Иванов, Мирела Иванова, Палми Ранчев, Владимир Зарев и Илиян Любомиров (по-известен с псевдонима си Августин Господинов).

Книгата ще се разпространява с две различни корици, но с едно и също съдържание.

Идеята за двете корици е на добре познатия художник Дамян Дамянов - той предлага двата варианта – син и цикламен, оставяйки колегите си да решат коя от двете корици пасва повече на сборника, но след дълго обсъждане и не един и два спора, издателите пускат двете предложения във фейсбук, оставяйки последната дума по въпроса на читателите. Тъй като и в социалната мрежа протича дискусия, издателството взима решението да пусне и двата варианта на кориците на „Обича ме, не те обича” по книжарниците.

Освен с именитите автори и прекрасните разкази, антологията е ценна и с това, че поставя началото на традиция, която издателството обещава да спазва и занапред – всеки февруари да радва читателите с нов сборник, посветен на любовта.

Премиерата на „Обича ме, не те обича” е на 11 февруари (четвъртък) от 19:00 часа в литературен клуб „Перото”. Водещи на събитието ще са журналистът и телевизионен водещ Георги Тошев и литературният критик и поет Йордан Ефтимов. Следва откъс от разказа на Георги Господинов, включен в сборника.

Без изменение

Георги Господинов

Мила П.П., пиша Ви от града, в който се видяхме за последно като деца, нашия така наречен роден град. Тук съм инкогнито. Дойдох да си взема някои неща, да се простя с две-три места, да напиша това писмо и си тръгвам. Носталгикът се връща по старите места, тъй както престъпникът се връща на местопрестъплението.

На нашата улица обикновено играехме на държави. Спомняте ли си още тази игра. Начертава се кръг, всеки си избира държава, от чието име ще играе, викаме „Да бие, да бие...“ Франция например. Всички се разтичват, а Франция крещи „Стоп!“ и трябва да каже с колко крачки ще стигне до някоя от другите държави. Ако уцели разстоянието, си присвоява чуждата територия. Крачките бяха различни по големина – великански, човешки, миши, мравешки и не помня още какви. Семпла игра, в която като че ли най-важно беше коя държава ще си избереш.

Вие винаги избирахте Португалия.

Аз съответно избирах Испания, за да съм близо до Вас. И без това Португалия нямаше други съседи и това географско местоположение ме спасяваше от неизбежната ревност. Аз съм много ревнив човек. Ето още нещо, което Ви е било спестено.

Така и не Ви попитах тогава защо избирахте точно Португалия. Какво знаехме за нея? Беше на самия ръб на Европа, на другия ръб бяхме ние. Малка, притисната до стената на океана. Една с нищо незабележима страна. Избивахме се да си избираме Италия, Франция, Америка, СССР и ГФР и дори Чужбина... Само брат Ви протестираше, че нямало такава държава. Как да няма, бе, баща ми нали е в Чужбина, крещеше Чингачук от съседния блок. Но Вие избирахте Португалия. Дали все пак заради тайнственото й, звучащо като портокал име? Бях убеден, че портокалите живеят основно там, в Португалия. И понеже е толкова далече, рядко стигат дотук. Някой ги изяждаше по дългия път, защото не можеше да устои на изкушението, най-вероятно самите преносвачи. Не ги обвинявах, аз също не бих устоял.

Портокалия Португалова. Така Ви наричах тайно. Изговарям го отново на глас, докато го изписвам. Много хубаво се търкаля в устата, освен това е светло и оранжево. Като изтърколили се портокали върху дървена маса следобед... Предупредих ли Ви, че съм станал твърде сантиментален? Но вече не ми пука... Цял живот съм се пазел да не изглеждам сантиментален, препикавах всичко, бях царят на препикаването, властелинът на иронията... голямо шубе е било. Сега мога спокойно да махна с ръка. Това са малките предимства на самотата. Спира да ти пука.