Откъс: „Среднощни светлини“ на Иван Русланов

„Хермес“ издава  романа на младия автор

Дамян е амбициозен биолог, чието ежедневие е изпълнено с наука и пътувания. Но едно анонимно писмо успява да обърка натоварения му график. Опитвайки се да намери автора на посланието, той среща отдавна забравената Ана. Съдбата отново ги събира, за да се признаят чувства, потискани дълги години. Дамян отхвърля любовта и се отдава на науката, а Ана се омъжва за известен политик, започвайки да води борба за човещината в себе си – въпреки политическите машинации, които я заобикалят.

Иван Русланов е роден през 1991 г. в Костинброд. През 2014 г. завършва УНСС със специалност „Медии и журналистика“, а по-късно и магистратура „Бизнес журналистика“.

В момента е част от  екипа на Българско национално радио, водейки собствена успешна рубрика на име „Под 30“ в предаването „Графити по въздуха“ по програма „Хоризонт“.

Работил е и за вестник „Стандарт“. През декември 2010 г. излиза неговият първи роман „Черният ангел: Раждането на един от нас“, а през 2015 г. сборникът му с разкази „Искри човечност“.     

Носител е на много литературни награди. През 2008 година става „Млад автор на годината” на Националния клуб за фентъзи и хорър – „Конан”. През декември 2010 с романа си „Черният ангел: Раждането на един от нас” печели място сред тримата победители в конкурса „Търся издател” на Фондация „Буквите”. Романът е носител и на наградата на публиката за „Най-добра художествена книга от български автор” в Първите годишни награди на сайта „Книга за теб”. Следва откъс от романа.

***

- Ало?

- Дамян Тодоров?

- Да?

- Радвам се да те чуя. Анна ти се обажда.

- Анна?

- Да, Анна… От литературния клуб преди няколко години. Помниш ли?

- Литературен? Клуб? А, да. Анна! Колко години минаха? Шест?

- Може и повече време да е било. Винаги е приятно да чуеш стар приятел, особено след като не сте се засичали толкова време.

- Определено е така. Как си ти? Как върви животът?

- Много добре, благодаря ти. Скоро ще поставят първата ми пиеса, одобриха я и предстои премиерата. При теб? Радвам се, че не си си сменил номера…

- Ами отчети, проекти, не ни прощават в института. Честито за постановката, знам, че още тогава я планираше.

- Точно за това ти се обаждам. Оказа се, че имам един свободен билет. Премиерата ще е след две седмици. По-другия вторник вечер. Ще се радвам да дойдеш заедно с мен. Ти си един от първите, който разбра за проекта ми. Пък и да се видим, скоро направо ще забравим как изглеждаме.

- Би било наистина чудесно да се срещнем и да гледам постановката. Но, Анна, имам толкова много работа. Току-що приключихме един проект, очаквам да започнем и нова серия от експерименти. Не съм сигурен, че ще успея да дойда, пък и до две седмици може да изникне още нещо.

- Разбирам.

- Наистина извинявай, че така се получава. Но все пак ще се видим, нали?

- Разбира се. Трябва да си припомним онези толкова литературни дни от младостта. Бяхме на осемнадесет, представяш ли си? Сега се чувствам толкова стара.

- Стара, не. Виж, вече си успешна. И преспокойно можеш да водиш някой от литературните курсове, на които присъствахме.

- Представяш ли си? Ще говоря на децата колко важен е стилът и как трябва да го усъвършенстват. Да си призная, тези литературни клубове вече са ми малко излишни. Няма как да се научиш да пишеш. Или имаш дарба, или не.

- Радвам се, че теб те оцениха, Анна. Ти определено имаше талант още тогава.

- Ти също.

Дамян сдържа въздишката си, правейки малка пауза.

- Не е нужно да мълчиш. Знаеш мнението ми по въпроса. Да си тръгнем от литературния кръжок, беше задължително. Пълниха ни главите с какви ли не глупости по едно време. Но да спреш да пишеш, това вече си беше пропиляване на важна дарба.

- Разказвал съм ти…

- Разказвал си ми.

- Трябва да се видим.

- Определено, Дамяне. Ела с мен на премиерата.

- Казах ти… Но все пак ще помисля. Все още нищо не се знае. Да ти се обадя след няколко дни, може ли? Ще ти кажа тогава със сигурност дали ще дойда.

- Билетът е при мен. И те чака.

***

Дамян затвори телефона и се загледа за миг в номера, с който бе разговарял преди малко. За последно бе видял Анна в един от литературните клубове по творческо писане, които беше посещавал преди повече от шест години. Помнеше я като средно на ръст момиче, с дълга кестенява коса и големи лешникови очи. Те излъчваха толкова топлина, а като прибавиш и широката й усмивка, нямаше как да не те спечели за свой приятел.

Осемнадесетгодишното, по това време, момиче имаше таланта да кара хората да му се доверяват. Винаги подхождаше толкова искрено и приятелски, дори към най-отчуждения непознат, че той мигновено бе готов да издаде и най-съкровените си тайни. Такава беше Анна в очите на Дамян. Беше я пренебрегнал, особено след като тръгна по пътя на биологията и започна да обикаля по света.

Но имаше време и преди пътуванията. Време преди университета. Време, в което биологията не заемаше цялото му съществуване. Време, в което Дамян бе един романтичен младеж, драскащ на бял лист стихове и разкази, в които описваше мечтите си, звучащи му днес толкова нереално. Този период от живота си Дамян бе забравил…

Младежът се наведе и отвори един от шкафовете на бюрото си. От най-страничния ъгъл, където явно никой не ровеше, извади прашасала зелена папка. Спомни си, че точно там бе държал произведенията си. Писани на ръка и останали в сърцето му като парче от пъзела на живота му. Беше ги донесъл на първия си работен ден. Ей така, като сувенир, носещ му късмет.

Насред евтини стихове за любов и писма към неизвестни принцеси Дамян се върна в онези години от живота си, когато бе истински щастлив, пишейки поредната измислица, свързана с някой въображаем свят. Толкова беше лесно да избягаш от тази реалност, която притискаше хората със забрани и условности. Някога това бе неговият начин да лети.

Затваряйки папката, Дамян се загледа в корицата й, изтупвайки последните прашни страници. След като напусна литературния клуб, той спря да пише. Някак си реши да се отдаде на нещо по-рационално. Предпочиташе да пътува по света, смятайки, че да поемеш на приключения из земите на някой измислен свят, вече не е достатъчно. Беше пораснал. Трябваше да порасне. Животът не търпеше отказ, щом сметнеше за нужно да отнеме дори и последната глътка детски въздух от дробовете ти.

- Дамяне, Дамяне…

Мислите на младия мъж бяха прекъснати от гласа на един от шефовете в института. Висок и дългокос мъж, гледащ изкъсо иззад очилата си. Спасимир Кирилов често обичаше да изскача пред подчинените си, както и сега. Всички предполагаха, че го прави, за да разбере дали си вършат работата, докато седят пред компютрите си, или редят поредния пасианс.

- Оу… добър ден, господин Кирилов…

- Какво четеш?

Дамян показа зелената папка и се усмихна.

- Едни документи за проекта. Нищо особено, не се притеснявайте.

- Значи все пак проектът приключи?

Дамян прибра творбите си в шкафа.

- И мина като по вода.

- Ясно, както винаги, предполагам. Но не за това идвам, Дамяне. Имам едно предложение, което смятам, че ще бъде в твой интерес. Може и да те зарадва.

Младежът се облегна на стола си.

- Целият съм в слух.

- Току-що от ръководството ми съобщиха, че можем да изпратим двама души на специализация в Австралия. Мисля единият от тях да бъдеш ти. Какво ще кажеш?

Пътешественикът у Дамян се обади. Той бодро се изправи на стола си и заклати одобрително глава.

- Това определено звучи интересно.

- Ще бъдете в Мелбърн. Ще живеете при много хубави условия, в дома на един изтъкнат австралийски учен. При това времето за специализация е две години. Две години в Австралия, как ти се струва?

- Не съм си го представял и в най-смелите си мечти…

Ръководителят свали очилата си.

- Да, и аз бих се възползвал, но специализацията, уви, е за млади учени в случая. Смятам, че ще научиш много нови методи, пък и ще работиш с по-големи професионалисти от колегите ти тук, ако трябва да сме честни. Не защото нашите хора не са кадърни, просто там материалната база е далеч по-добра.

Дамян покорно изслуша монолога на шефа си, а душата му вреше и кипеше от щастие. Щеше да иде на място, което все още не бе посещавал. И това му бе достатъчно, за да бъде най-щастливият човек в момента.

- Кога заминавам?

- Най-много след месец. Трябва само да кажа кои са двамата млади учени, които според мен трябва да отидат. Всичко останало вече е уредено. А и Австралия е прекрасна страна. Ще видиш много красота, Дамяне.

- Благодаря Ви за шанса, господин Кирилов. Няма да Ви разочаровам. Обещавам.

Мъжът сложи отново очилата си и кимна към подчинения.

- Ти си едно от най-кадърните ни момчета. Няма две мнения по този въпрос. Знам, че ще успееш да развиеш още повече потенциала си в Австралия, и нямам търпение да те видя след две години. Тогава се надявам, че ще се върнеш. Много твои колеги изчезнаха безследно от института след подобни специализации. Хареса им повече навън. Предвид обстановката в България в момента… разбирам ги.

- Благодаря и за това признание. Ще се постарая да представя страната си по достоен начин.

- Сигурен съм в това.

След като Спасимир си тръгна, Дамян се изправи и погледна през прозореца. Слънцето бавно залязваше, пръскайки последните си слънчеви остриета. Те сякаш чупеха на две стъклата на прозорците на съседните сгради, карайки ги да се разпадат на искрящи парчета.

Анна. Австралия.

Двете неща, които в момента не излизаха от главата на Дамян. Беше сигурен, че ще иде в Австралия. Това бе шанс, който се дава веднъж в живота. След като си припомни предишните си творби, вече смяташе, че трябва да посети и първата постановка на дългогодишната си, макар и позабравена, приятелка. Щеше да бъде невъзпитано, ако не го направеше. Пък и чувстваше, че за последен път, преди да тръгне към най-зашеметяващото пътешествие в своя живот като биолог, трябва да си припомни онзи красив свят на магията, която някога владееше сърцето му.

Дамян посегна към телефона и набра номера.

-    Ало, Анна, здравей. Нали още пазиш билета?