Шостакович срещу Сталин в „Шумът на времето“

„Обсидиан“ представя новия роман на Джулиан Барнс - една история за сблъсъка на властта и изкуството, за компромисите и творческата съвест, малодушието и куража

През май 1937 г. един млад мъж всяка вечер застава на площадката до асансьора в своя ленинградски блок и чака. Служителите на НКВД винаги идват посред нощ. Той не знае дали ще бъде арестуван, или просто отведен на разпит. Нито един от известните хора, които познава, вече не може да му помогне... Самият той е знаменитост, през последните години са го аплодирали навсякъде – от Швеция до Америка и Аржентина. Но ето че у дома е изпаднал в немилост. Защото операта му „Лейди Макбет от Мценска околия“ не е харесала на Сталин...

Следва откъс в превод на Любомир Николов.

Той знаеше само, че по-лошо от това не е било.

Страх страха избива, както клин клина. И затова, докато излитащият самолет сякаш се сблъскваше с плътни слоеве въздух, той се съсредоточи върху местния, непосредствен страх: от злополука, разпадане, мигновена забрава. Обикновено страхът прогонва всички други чувства; но не и срама. Страх и срам се вихреха на воля в стомаха му.

Виждаше крилото и трептящото витло на самолета на „Американ Овърсийз Еърлайнс“; виждаше и облаците, към които се насочваха. Други членове на делегацията, с по-добри места и по-силно любопитство, притискаха лица до малките прозорчета за един последен поглед към очертанията на Ню Йорк. По гласовете им усещаше, че шестимата са в празнично настроение и нетърпеливо чакат стюардесата да се появи с първото предложение за напитки. Щяха да вдигнат тост за големия успех на конгреса и да се уверяват взаимно, че именно заради техния принос в делото на световния мир войнолюбците от Държавния департамент отмениха визите им и ги отпратиха да си вървят по-рано. Той чакаше стюардесата и напитките със същото нетърпение, макар и по други причини. Искаше да забрави какво се бе случило. Дръпна пъстрите завески пред прозореца, сякаш за да заличи спомена.

Ала колкото и да изпиеше, едва ли щеше да успее.

„Има само хубава водка и много хубава водка – лоша водка не съществува.“ Тази мъдрост властваше от Москва до Ленинград, от Архангелск до Куйбишев.

Но имаше и американска водка, за която той вече знаеше, че ритуално се подправя с плодови есенции, лимон, лед и тоник, докато вкусът ѝ напълно изчезне в коктейлите. Значи не беше изключено да съществува и лоша водка.

През войната преди дълго пътуване го обземаха пристъпи на тревожност и заради тях понякога ходеше на хипнотерапия. Искаше му се да бе минал подобна терапия преди заминаването, след това всеки ден от едноседмичния престой в Ню Йорк и накрая още веднъж преди обратния полет. Или още по-добре – да го бяха пъхнали в сандък с едноседмичен запас от салам и водка, който да изхвърлят на летище „Ла Гуардия“ и на връщане отново да го качат в самолета. Е, Дмитрий Дмитриевич, как беше пътуването? Чудесно, благодаря. Видях всичко, което исках, а компанията беше много приятна.

* * *

По време на полета съседното място бе заето от неговия официален придружител, пазач, преводач и нов най-добър приятел от двайсет и четири часа насам.

Който, естествено, пушеше „Беломор“. Когато им дадоха менюта на английски и френски език, той помоли придружителя си за превод. Отдясно бяха коктейлите, алкохолните напитки и цигарите. Предположи, че отляво е храната. Не, отговори придружителят му, това са други неща, които може да се поръчат. И педантичният му показалец плъзна надолу по списъка. Домино, шах, зарове, табла. Вестници, канцеларски материали, списания, пощенски картички. Електрически самобръсначки, торбички с лед, комплекти за шиене, за първа помощ, дъвки, четки за зъби, хартиени кърпички.

– А това? – попита той, сочейки единствения непреведен артикул.

Повикаха стюардесата и последва дълго обяснение. В крайна сметка му казаха: – Инхалатор с бензедрин.

– Инхалатор с бензедрин?

– За капиталистите наркомани, дето пълнят гащите при излитане и кацане – каза новият му най-добър приятел с нескрито идеологическо самодоволство.

Самият той страдаше от некапиталистически страх при излитане и кацане. Ако не знаеше, че това незабавно ще влезе в официалното му досие, би могъл да опита упадъчното западно изобретение.

Страх: какво знаеха за него тези, които го всяваха?

Знаеха, че действа, знаеха дори как действа, но не и какво е усещането. Както се казва, вълкът не може да говори за страха на овцете. Докато той очакваше заповед от Големия дом в Санкт Ленинсбург, Ойстрах бе очаквал арест в Москва. Цигуларят му бе описал как нощ след нощ идвали за някого в неговия жилищен блок. Никога масов арест; само една жертва, а на следващата вечер друга – система, постепенно засилваща страха на онези, които остават, които са временно оцелели. В крайна сметка всички наематели били прибрани освен тези в неговия апартамент и отсрещния. На следващата вечер милиционерската камионетка отново пристигнала, чули как долу се тряска врата, стъпки се задали по коридора... и отишли към другия апартамент. Ойстрах му бе казал, че точно от този момент вече не спирал да се страхува; и знаел, че ще е така до края на живота му.

Сега, по време на обратния полет, неговият придружител го остави на мира. Щяха да минат трийсет часа, преди да стигнат до Москва със спирки в Нюфаундленд, Рейкявик, Франкфурт и Берлин. Но поне щеше да е комфортно: седалките бяха удобни, нивото на шума поносимо, стюардесите – красиви и елегантни.

Поднесоха храната в истински порцелан с ленени салфетки и масивни прибори. Огромни скариди, мазни и хлъзгави като политици, плуваха в гъст сос. Пържола, дебела почти колкото беше широка, с гъби, картофи и зелен фасул. Плодова салата. Той яде, но повече наблегна на пиенето. Алкохолът вече не го хващаше бързо, както на младини. Чашите уиски със сода следваха една след друга, но не успяваха да го замаят. Никой не го възпря – нито авиокомпанията, нито спътниците му, които шумно се веселяха и вероятно пиеха не по-малко от него. По-късно, след като поднесоха кафето, в салона сякаш стана по-топло и всички се унесоха в сън, включително и той.

На какво се бе надявал в Америка? Да се срещне със Стравински. Макар да знаеше, че това е само мечта, дори чиста фантазия. Заяви, че винаги е почитал музиката на Стравински. Почти не пропуска представление на „Петрушка“ в Мариинския театър. Свирил е второ пиано на руската премиера на „Сватба“, изпълнявал е пред публика неговата „Серенада в ла“ и дори е аранжирал „Симфония на псалмите“ за четири ръце.

Ако има композитор на ХХ век, който може да бъде наречен велик, това е Стравински. „Симфония на псалмите“ е една от най-гениалните творби в историята на музиката. Заяви всичко това без съмнение или колебание.

Но Стравински нямаше да дойде. Той бе изпратил високомерна и широко разгласена телеграма: „Съжалявам, но не мога да бъда сред тези, които ще приветстват съветските творци при посещението им в тази страна. Всичките ми морални и естетични убеждения противоречат на подобен жест“.

А какво бе очаквал от самата Америка? Разбира се, не карикатурни капиталисти с цилиндри и жилетки на звезди и райета, които маршируват по Пето Авеню и тъпчат гладуващия пролетариат. Както не бе очаквал да се убеди, че това е прословутата Земя на свободата – съмняваше се подобно място да съществува където и да било. Може би си беше представял комбинация от технологичен напредък, социално съгласие и трезво поведение на една пионерска нация, която е забогатяла. След своето пътуване из цялата страна Илф и Петров бяха писали, че мислите за Америка ги изпълват с меланхолия, но върху самите американци имали точно обратен ефект. Разказваха също, че американците, противно на собствената си пропаганда, били много пасивни по природа, тъй като всичко им се поднасяло предварително обработено – от идеите до храната. Дори кравите, застанали неподвижно в ливадите, приличали на реклами за кондензирано мляко.

Първата му изненада бе поведението на американските жулналисти. Техният авангард ги причака в засада още на летище Франкфурт. Крещяха въпроси и размахваха камери пред лицето му. В тях имаше някаква весела грубост, родена от убеждението, че притежават по-висши стойности. Ако не могат да произнесат името ти, виновно е името, а не те. Затова го съкратиха.

– Хей, Шости, погледни насам! Помахай ни с шапка!

Това беше по-късно, на летище „Ла Гуардия“. Той послушно повдигна шапка и я размаха, същото сториха и другите делегати.

– Хей, Шости, усмихни ни се!

– Хей, Шости, как ти се струва Америка?

– Хей, Шости, блондинки ли предпочиташ или брюнетки?

Да, дори за това го питаха. Ако у дома те следяха мъжете, които пушат „Беломор“, тук, в Америка, пресата вършеше същата работа. След кацането на самолета някакъв журналист се докопа до една стюардеса и я разпита за поведението на съветската делегация по време на полета. Тя им съобщи, че са си приказвали с другите пътници, а от напитките предпочитали сухо мартини и уиски със сода. И тази информация бе надлежно отпечатана в „Ню Йорк Таймс“ като нещо безкрайно интересно!

Най-напред хубавото. Куфарът му беше пълен с грамофонни плочи и американски цигари. Бе изслушал три квартета на Барток в изпълнение на студенти от „Джулиардс“ и след това се срещна с тях зад кулисите. Бе посетил Нюйоркската филхармония, където Стоковски дирижираше концерт от творби на Пануфник, Върджил Томсън, Сибелиус, Хачатурян и Брамс.

Лично изпълни – със своите малки, „неклавирни“ ръце – втората част на Петата си симфония пред петнайсет хиляди души в Медисън Скуеър Гардън. Аплодисментите им бяха гръмотевични и все по-неудържими, сякаш публиката се състезаваше помежду си. Е, Америка беше страната на конкуренцията, може би просто искаха да докажат, че могат да ръкопляскат по-дълго и по-силно от руската публика. Това го смути – а кой знае, може би смути и Държавния департамент. Запозна се с някои американски творци, които го посрещнаха най-сърдечно: Арон Копланд, Клифърд Одетс, Артър Милър, един млад писател на име Мейлър. Получи голям свитък с благодарности за посещението, подписан от четирийсет и двама музиканти – от Арти Шоу до Бруно Уолтър. И с това хубавите неща приключваха. Те бяха неговата лъжица мед в бъчва с катран.

Беше се надявал на известна анонимност сред стотиците други участници, но за свой ужас откри, че е звездното име на съветската делегация. В петък вечерта му се наложи да държи кратка реч, а в събота вечер – огромна. Отговаряше на въпроси и позираше за снимки. Приемаха го много добре; това бе публичен успех и същевременно най-голямото унижение в живота му.

Не изпитваше нищо друго освен отвращение и презрение към самия себе си. Това бе най-съвършеният капан, при все че двете му части не бяха свързани. Комунистите от едната страна, капиталистите от другата, той по средата. И нямаше какво да направи, освен да подтичва по ярко осветените коридори на някакъв експеримент, докато поредица от врати се отваряха пред него и мигом се затваряха зад гърба му.

И всичко започна отново заради поредното посещение на Сталин в операта. Каква ирония. Фактът, че операта дори не беше негова, а на Мурадели, нямаше абсолютно никакво значение – нито в края, нито пък от самото начало. Естествено, годината беше високосна – 1948-а.

Банално е да се казва, че тиранията преобръща света с главата надолу; и все пак е истина. През дванайсетте години от 1936 до 1948 г. той никога не се бе чувствал по-сигурен, отколкото по време на Великата отечествена война. Бедата идва на помощ, както се казваше. Милиони и милиони загинаха, но поне страданието стана по-общо и в това се криеше временното му спасение. Защото, макар и параноична, тиранията не беше непременно глупава. Ако беше глупава, нямаше да оцелее; също както не би оцеляла, ако имаше принципи. Тиранията разбираше как действат някои части – слабите части – у повечето хора. Години наред тя убиваше свещеници и затваряше църкви, но ако войниците се сражаваха по-неустрашимо под благословията на свещениците, тогава свещениците можеха да бъдат върнати в църквите заради своята краткосрочна полезност. А ако по време на война хората се нуждаеха от музика, за да съхранят бодрия дух, тогава и композиторите щяха да бъдат пуснати да работят.

Щом държавата направи отстъпки, същото сториха и нейните граждани. Той държеше политически речи, написани за него от други, но (дотолкова се бе преобърнал светът) това бяха речи, с чиито настроения, ако не с езика им, можеше искрено да се съгласи. На антифашисткия митинг на артистите говори за „нашата гигантска битка с германския вандализъм“ и „мисията да освободим човечеството от кафявата чума“.

„Всичко за фронта“, призова той почти като самата Власт. Беше самоуверен, сладкодумен, убедителен.

„Скоро ще дойдат по-щастливи времена“, обеща той на колегите си творци, имитирайки Сталин.

* * *

Той знаеше само, че по-лошо от това никога не е било.

Най-лошото време не беше същото като най-опасното. Защото най-опасното време не беше онова, когато си най-застрашен.

Досега не го бе разбрал.

Седеше в колата зад шофьора, а пейзажът отвън подскачаше и отлиташе назад. Задаваше си един въпрос. Ето този: Ленин смяташе музиката за потискаща.

Сталин си мислеше, че разбира и цени музиката.

Хрушчов презираше музиката.

Кое е най-лошото за един композитор?

На някои въпроси нямаше отговори. Поне въпросите спираха, когато умреш. Само гробът лекува гърбавия, както обичаше да казва Хрушчов. Той не бе роден гърбав, но може би се бе превърнал в такъв – морално, духовно. Гърбав човек, задаващ въпроси. А може би смъртта лекува въпросите, както и питащия. И от дистанцията на времето трагедията заприличва на фарс.

Когато Ленин пристигна на Финландската гара, Дмитрий Дмитриевич и група негови съученици се втурнаха натам да приветстват завърналия се герой.

Той много пъти бе разказвал тази история. Но тъй като беше болнаво и изнежено дете, едва ли го бяха пуснали току-така. По-правдоподобно изглеждаше да е отишъл на гарата с вуйчо си, стария болшевик Максим Лаврентиевич Кострикин. Много пъти беше разказвал и тази версия. И двете му помагаха да внесе революционен ореол в биографията си. Десетгодишният Митя пред Финландската гара, вдъхновен от Великия вожд! Такава картина можеше да е само от полза за ранната му кариера. Но имаше и трета възможност: изобщо да не е видял Ленин и дори да не е припарвал до гарата. Можеше просто да е приел разказа на някой съученик за свой спомен. Днес вече не знаеше на коя версия да вярва. Честно, откровено – наистина ли е бил на Финландската гара? Е, имаше една поговорка: „Лъже като очевидец“.

Напук на забраната запали нова цигара и се загледа в ухото на шофьора. Това поне беше нещо реално и сигурно: шофьорът имаше ухо. И без съмнение още едно от другата страна, макар че той не можеше да го види.

Второто ухо съществуваше само в паметта му – или по-точно във въображението му, – докато не го видеше отново. Той се приведе напред и пред погледа му се появи част от другото ухо на шофьора. Още един решен въпрос. Засега.

Когато беше малък, се възхищаваше на Нансен, норвежкия полярен изследовател. Той беше неговият герой. Като порасна, самото усещане на снега под ските го плашеше, а най-големият му изследователски подвиг бе да отиде по молба на Нита до съседното село за краставички. Сега, на стари години, го возеха из Москва. Обикновено това правеше Ирина, но понякога му пращаха служебен шофьор. Беше се превърнал в един квартален изследовател.

На нощното му шкафче стоеше пощенска картичка с картината на Тициан „Кесаревото Кесарю“.

Чехов казваше, че човек трябва да пише всичко освен доноси.

Горкият Анатолий Башашкин. Обявен за наемник на Тито.

Ахматова бе казала, че по времето на Хрушчов Властта е станала вегетарианка. Може би; макар че да убиеш човека, като му тъпчеш в гърлото зеленчуци, не бе по-трудно, отколкото чрез традиционните методи на старите месоядни времена.

* * *

След завръщането си от Ню Йорк той написа „Песен за горите“ по чудовищно празнословен текст на Долматовски. Темата беше възстановяването на степите и как Сталин, Вождът и Учителят, Приятелят на децата, Великият кормчия, Великият баща на нацията, Великият железопътен инженер, вече е станал и Велик градинар. „Да облечем Родината в гори!“ – повеля, която Долматовски повтаряше десет-дванайсет пъти.

При Сталин, възвестяваше ораторията, дори ябълковите дървета растат по-храбро и отблъскват сланите, както Червената армия отблъсна нацистите. Гръмката баналност на творбата осигури незабавния ѝ успех. Тя му помогна да спечели четвъртата си Сталинска премия: 100 000 рубли и вила. Той бе платил на Кесаря и Кесарят го възнагради щедро. Общо беше спечелил шест Сталински премии. Получаваше и ордена „Ленин“ на редовни десетгодишни интервали: през 1946, 1956 и 1966 г. Плуваше в почести като скарида в сос. И се надяваше да е умрял преди 1976 г.

Навярно смелостта беше като красотата. Красивата жена остарява и вижда само каквото е загубила; другите виждат само каквото е останало. Някои го поздравяваха за неговата издръжливост, за отказа да се предаде, за твърдото ядро под истеричната обвивка. Той виждаше само онова, което вече го нямаше.

Самият Сталин отдавна си беше заминал. Великият градинар отиде да поддържа тревата в Елисейските полета и да укрепва духа на тамошните ябълкови дървета.

Червени рози, разпръснати по целия гроб на Нита.

Всеки път когато го посещаваше. Цветя, изпратени не от него.

Гликман му беше разказал една история за Луи XIV.

Кралят Слънце бил същият абсолютен владетел като Сталин. И все пак винаги бил готов да отдаде дължимото на творците; да признае тяхната тайна магия. Такъв творец бил поетът Никола Боало-Депрео. И Луи XIV обявил пред целия двор във Версай, сякаш споделял всекидневна истина: „Мосю Депрео разбира поезията по-добре от мен“. Несъмнено бе избухнал ласкателно недоверчив смях откъм онези, които и насаме, и публично уверявали великия крал, че неговото разбиране за поезия (и музика, и живопис, и архитектура) е несравнимо за всички времена и народи. А може би забележката по начало е представлявала израз на тактическа, дипломатическа скромност. Но все пак била изречена.

Сталин обаче имаше толкова много предимства пред онзи някогашен крал. Неговото дълбоко вникване в марксистко-ленинската теория, интуитивното му разбиране на Народа, неговата любов към фолклорната музика, способността му да надушва заговорите на формалистите... О, стига, стига. Ето че сам започваше да си проглушава ушите.