page contents Книжен Ъгъл: Васил Георгиев: Какво представлява „екс орбита“? Заповядайте в книгата
Предоставено от Blogger.

Васил Георгиев: Какво представлява „екс орбита“? Заповядайте в книгата

31.3.16

Писателят определя новия си роман като иронична утопия и динамичен биопънк

2097 година. Пемпо и Марион се качват на велосипедите си, за да отидат и разберат какво е останало от къщата на прабаба им и прадядо им. В Самоград, в края на държавата, в онзи изолиран район, за който не се чува нищо или поне нищо добро. В автономния град Марион изчезва, а Пемпо е отвлечен от трансменталистите – организация, която цели да спаси човечеството, като възсъедини човека с отдавна забравения Разум.

„Екс орбита“ е иронична антиутопия, към която ни тласкат съвременната масова култура и политика. В същото време „Екс орбита“ е увлекателен и динамичен биопънк роман. А какво представлява „екс орбита“? Състояние на просветление? На нирвана? На връзка с Висшата сила? С коя Висша сила – Бог, Несъзнаваното или нещо още по-неясно? Заповядайте в книгата – тя е моето интелектуално предизвикателство към вас.  Авторът

Следва откъс от романа, подготвен от „Хермес“

Огледа градинката. Изчака минута. Нямаше я никаква.
Може и да бе тръгнала сама към къщата. Можеше да го изчака, но не беше в стила й да прави жестове към брат си. Нищо че му се подуха шенкелите да върти педалите чак до това забито място – достатъчно бе да се отклони десет метра и тя веднага го заряза.

Качи се ядосан на колелото и тръгна по улицата, от която дойдоха. Караше покрай измазаните къщи с чисти прозорци и боядисани в бяло покриви, парници, кокошарници и градини, дървета, пътечки, фуражни клетки и плевни, кладенци и резервоари за дъждовна вода, подредени в някакъв причудлив, дори малко зловещ ред. Това беше нещо ново за Пемпо, който от двайсет и шест години живееше сред софийския упадък и го приемаше за нещо изначално и вечно – имало го е преди него, щеше да го има и след него.
Но тук не беше така. Виждаше се, че хората, освен че бяха съхранили направеното преди тях, бяха сложили и някоя и друга тухла отгоре. Пемпо не беше сигурен доколко това усилие въобще си струва труда, но със сигурност изглеждаше различно, любопитно и възбуждащо – зелено, подредено, миришещо на пролет, цветя и тор.
Марион трябваше да е на не повече от стотина метра напред. Но не я виждаше по правия път пред себе си. Стигна до някаква пряка и след кратко колебание зави надясно. Улицата беше пълна с хора –облечени в работни дрехи, с инструменти или сечива в ръце, някои ходеха пеша, други се придвижваха с колела и каруци.
Спря и потърси сестра си през конектора. Нищо. Нямаше информация и за момичето от площада – изглежда, профилът й бе заключен или бе игнорирала поканата му. Все пак понякога сестра му не чуваше конектора, друг път нарочно изключваше режима на проследяемост. Поколеба се дали да не се върне в градинката, но реши най-напред да иде до къщата.
В къщата нямаше никого. В кухнята върху прашната маса Марион беше оставила палатката, спалния чувал и храната. Изненадващо на масата имаше и десетлитрова поцинкована кофа.
Раницата й обаче я нямаше.
Някой беше влизал. Или не.
Странно.
Или беше отишла да налее вода, за да започне чистенето? Но защо ще налива вода с петдесетлитрова раница на гърба? И без кофата, която си стоеше на масата. И откъде се беше взела тази кофа?
Бяха минали не повече от пет минути.
Беше напълно възможно Марион да го чака някъде в градинката или да е отишла до някой магазин. Да е скрила раницата от крадци, преди да излязат. Да е намерила кофата в къщата.
Трябваше да се върне в парка.
Там също я нямаше. В градинката играеха деца, наблюдавани от седналите по скамейките майки. Гледката успокои Пемпо – явно не се бе случило нещо извънредно, което да разтревожи майките – например да се е появило Злото, което да прибере в голямата си торба хора, деца и подобни.
Пробва пак да намери сестра си с конектора – без успех. Защо сестра му ще офейка ей така, докато той прави жалки опити да се запознае с някаква проста селянка? Пемпо седна на една от пейките пред летния театър. Опита за трети път да намери сестра си. „Обади се, моля те“, почти прошепна.
Не му оставаше друго и със стегнато сърце се върна при лелята с гумения показалец, която регистрира постоянния им адрес, за да я пита дали знае нещо.
– Не, мойто момче – отговори чиновничката и се усмихна игриво. Пемпо забеляза това. Сигурно още се мислеше за хубава, а си беше лелче и половина. Мразеше да го наричат „мойто момче“, но от жената това прозвуча толкова закачливо, че дори му хареса. – Може да си е тръгнала.
– Че ние сега дойдохме!
– В Самоград не се разрешава престоят на външни лица без регистрация повече от четиридесет и осем часа – издекламира някаква алинея лелята.
– Сестра ми се регистрира.
– Грешиш, мойто момче – поклати глава жената. – Регистрира се само ти. Тя не пожела.
– Невъзможно! – възкликна Пемпо. – Нали бяхме заедно!
– Аз ти казвам, пък ти, ако щеш, вярвай! Ако смяташ, че е изчезнала, отсреща е полицията, дано там помогнат – отпрати го лелята с престорено загрижена физиономия.
– Значи, така – рече Пемпо. Каза довиждане на жената, която го гледаше с любезната и малко нетърпелива усмивка на човек, който е сторил възможното да помогне, няма какво друго да направи и не желае да го безпокоят повече.
Излезе навън.
Значи, го бе излъгала! Просто си бе тръгнала. Нямала е никакво намерение да остава в града! Ама нали тя го ръчкаше да дойдат тук?
Трябваше да си изясни цялата тази работа. Ще отиде в полицията. Въпреки че беше свикнал тя да търси него, а не той нея.

Васил Георгиев е роден през 1975 г. в София. Завършва право в СУ „Св. Св. Климент Охридски“ през 2001 г. През 2008 г. защитава докторска дисертация в областта на правото на Европейския съюз. Работи като адвокат и преподавател по правни науки. Автор  е на сборниците „Будистки плаж“ (2008), „Уличник“ (2010) и „Деград“ (2011), както и на романа „Апарат“ (2013).   Първият сборник с разкази на Васил Георгиев – „Будистки плаж“ е номиниран за наградата „Хеликон“ за 2009 г. и е един от фаворитите за спечелването й. Вторият сборник на Васил Георгиев – „Уличник. Истории на софийските улици“ е номиниран за Националната литературна награда „Христо Г. Данов“ за българска книга на 2010 г. През 2011 година „Деград” беше отличен с престижната награда „Хеликон“. А през 2013 „Апарат“ стана „Български роман на годината“ на фонд „13 века България”.