page contents Книжен Ъгъл: „Париж – радостта от живота“ или втората родина на Димо Райков
Предоставено от Blogger.

„Париж – радостта от живота“ или втората родина на Димо Райков

14.3.16

Писателят извървява дълъг път - от родната Странджа до френската столица – Града на Свободата, Светлината и Духа, за да потвърди думите на американския президент Томас Джеферсън - „Всеки човек има две родини – своята и Франция!“

„Париж – радостта от живота“  представлява своеобразен „пътеводител” в душата и сърцето на Париж, тя е и проникновен опит за вникване в народопсихологията на французина. В над триста страници текст приказка и прекрасни снимки е пресъздадена една съществена, макар и съвсем малка част от огромния и разнообразен свят на един от най-великите градове на планетата, на една от най-емблематичните държави, на едни от най-интересните и свободолюбиви хора-французите...

Това е книга за града – символ на свободата, любовта и желанието, и правото на човек да изпитва радост от живота, което никой не може да му отнеме. Писателят споделя за многобройните си и верни читатели: „ Париж – радостта от живота…” е моето обяснение в любов към единствения в света град-човек, който всеки от нас носи в душата и сърцето си като символ на свободата, красотата и радостта от живота.

Писателят разкрива тайните на един от най-красивите градове в света през погледа на самите французи, както и собствените си усещания за Париж и манталитета  на парижани. В този студен и егоистичен век това е едно място, където всеки от вас ще намери пристан за душата си. Ще усети силата на Светлината, но и на човешката радост от живота, такъв, какъвто ни го е предложила съдбата. Но и такъв, какъвто ние сме си го доизкусурили. „Париж - радостта от живота” е разказ за силата на човешкото в човека, за неговото право да се радва на земните си дни. И да остави своята драскотина тук, на тази грешна, но и велика наша земя…

Преди десетина години Димо Райков поделяше времето си между София и Париж, творчески плод на което бяха книгите му „Париж, моят Париж...“ (2006 г.), претърпяла вече три издания и наредила се сред топ 20 на най-четените и продавани книги в 20-годишната история на ИК „Хермес“, „BG емигрант в Париж“ (2008 г.) и „55 тайни на Париж“ (2009 г.), оформили един уникален и любопитен триптих за Града на Светлината.

Живеейки вече в Париж, Димо Райков издаде и сборника с разкази „Кестени от Париж“ (2011 г.), романа „Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза“ (2012 г.), който провокира така нужното ни днес усещане за памет, „Диагноза: Българин в чужбина“ (2014 г.), която също има ново преиздание, и „Сини сърца“ (2015 г.). Авторът е носител на редица от най-големите национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина.

Сега издателство „Хермес“ представя „Париж – радостта от живота“. Книгата е предназначена за тези, които никога не са ходили в Града на Светлината, както и за онези, които искат да го видят отново.

Димо Райков е роден на 31 юли 1954 г. в най-строго охраняваното в страните от някогашния Варшавски договор градче Малко Търново, намиращо се в Странджа планина, на няколко километра от българско-турската граница.

Завършва минно училище в Бургас и българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Дълги години работи като редактор в редица литературни издания и национални медии. Сред длъжностите, които заема, са съветник на Комисията по медии и култура в 38-то Народно събрание на Република България, както и шеф на „Връзки с обществеността“ в Министерството на труда и социалната политика.

Творческата му кариера започва през 1983 г. със сборника с разкази „Стълба от камък“, последван от повестта „Жребият“ (1987 г.) и сборника с  разкази „Мигът на невестулката“ (1989 г.). Издава и романите „Писма до мъртвия брат“ (1993 г.) и „Пансионът“ (1995 г.). През 2008 г. те са преиздадени в едно томче. Следва откъс от новата книга на Димо Райков.

РАДОСТТА ОТ ЖИВОТА…

Не съм видял до ден днешен друг народ като френския, който така да умее да цени радостта от мига.
Веднъж пред „Нотр Дам дьо Пари” се заприказвах с един клошар, който хранеше гълъбите почти всеки път, щом минех край катедралата. Мосю Пиер, за съжаление скоро разбрах, че този чуден старец вече е отлетял… Той тогава  така ми каза: ”Колко му трябва на човека, мосю – няколко трохи…Да, колкото и на „пижон”-а (тоест  гълъба…- б.а.)”
Друг пък негов събрат – Роже, чието обикновено място е под моста „Дубл” до църквата, за когото пък вече ви разказах по-горе в книгата,  често повтаряше девиза си: ” Щом  съм жив, значи съм добре!”
Да, няма друг град в света, където човек да може да усети с всяка фибра на тялото си тръпката, че е жив!
В един слънчев ден на моста „Нотр Дам”, до кметството, се спрях при група музиканти. Бяха майстори, особено добре свиреше един черен контрабасист. Изчаках антракта и го заприказвах – оказа се, че мосю Фарис Смит е дошъл от Америка, там имал хубава работа, всичко било „о’кей”… И получавал почти пет пъти по-голяма заплата… А тук сега свиреше на улицата! И когато го запитах защо е решил да дойде  и да живее в Париж, той ме погледна с изненада: „Мосю, в моята родина аз наистина  получавах няколко пъти повече, но дойдох да живея тук, защото …- и човекът отново втренчи очи в мен, преди да продължи – … защото, как да Ви кажа, това е необяснимо. Просто няма друг град в света като Париж. Особено за артиста. Париж ме зарежда…”
Да, Париж зарежда…
И ето че стигнахме до

ЕНЕРГИЯТА…

Наред с всичко останало  клошарят Роже ми каза и това:
- Най-хубавият начин да опознаете Париж е чрез…краката. Тогава най-пълно ще усетите пулса на моя град, неговата енергия, сила и нежност…
И моят приятел се оказа прав – в това сам се убедих. Дни, месеци наред се мъчех да открия тайната на тази извираща отвсякъде енергия. И накрая май че пооткрих магията.
Париж няма да ви стресне с огромни смайващи сгради, тук вие ще усетите навсякъде памет, тук има надграждане на камък върху камък.
И това чувство идва ненатрапчиво, сякаш от само себе си – ще  останете смаяни, когато разберете, че сградата пред очите ви е на няколко века – толкова е добър нейният вид, от вътрешността й се чува смехът и говорът на обитателите.
Една разходка из Ситé (Ile de la Cité), тоест най-старата централна част на Париж, обрамчена  от двата ръкава на Сена, ще ви потопи в онова безвремие, което ние, дошлите временно на тоя свят, толкова рядко усещаме.
Спомням си как в един прекрасен ден, уморен от ходене, аз просто инстинктивно събух обувките си и тръгнах бос по една от алеите край Сена.
О, това наистина бяха блажени мигове. Да докосваш с ходилата си пръстта, земята на Париж… Да усещаш, да поемаш прочутата парижка енергия…
И тогава се замислих – защо наистина в София, а и в Москва, да речем, има такива огромни мраморни тротоари, плочки, а тук, в тази толкова богата страна – не?
Нима французите са глупави? Не, разбира се. Те просто държат на естественото, на ненасилието над природата – нещо, което май ние, подвластни толкова години на мегаломанията на соцархитектурата, пренебрегвахме. А и днес пренебрегваме…
Не е нужно да шашнеш новопристигналия, да му вземеш акъла с гигантски, стресиращи погледа сгради и пътеки от студен мрамор…
Просто – пръст и дребни камъчета… Просто – живот…
И когато вървите по тази най-обикновена и най-естествена, миришеща на живот пръст, когато около вас, а и в самите вас, всичко е толкова  топло, вие вече започвате да проумявате всъщност една от най-големите тайни на Париж – ето откъде неговите жители черпят  неистовата си енергия за живот и за победа, ето откъде те поемат силата да живеят истински, честно и почтено.
Да, от тази иначе толкова непретенциозна и обикновена пръст  на необикновения град…
Няма мрамор, няма гранит - има пръст, топла, димяща, миришеща на живот пръст…
Има едно естествено, ненатрапчиво преливане на енергия от нея, нашата майка земя, у вас, човеците, дошли временно на тоя свят…
И тук ще ми позволите да ви дам един съвет – тръгнете по „Шан-з-Елизе”, Тюйлери, или Люксембургската градина, или по алеите край Сена – вървете, дишайте с пълни гърди.
После поспрете, седнете на някоя от чистите като огледало пейки, свалете си обувките, а и чорапите…- не, не се притеснявайте, че някой ще ви види, това тук не прави на никого впечатление, и докоснете с босите си нозе нея, майката пръст…
И тогава, вече съм сигурен в това, ще подскочите, опарени от електричеството, което усещате как се прелива от меката, топла и вибрираща пръст и се утаява във вас…
И притихнали, ще усетите и още нещо – ще почувствате нейно величество Светлината – да, оная парижка светлина, за която толкова много се питахте преди малко откъде и как идва при съзерцанието ви на „Нотр Дам дьо Пари”, на „Сакрé Кьор”…
Ето я тайната, голямата тайна на Париж – няма друг град в света, където да съществува такова преливане, такова „бракосъчетание” между пръст, обикновена наша пръст и небе – небето на вселената. И  между тях – пръстта и небето, е той, човекът, той - парижанинът… В случая това сте вие, читателите на тази моя книга…
И така -  докоснали се до една от най-големите тайни на Париж – вие се потапяте в един друг, по-добър и по-човечен свят, до който отдавна май че не сте се докосвали …
 Наистина, вървете пеш, колкото се може повече пеш. За да усетите поредната тайна на Париж…