page contents Книжен Ъгъл: Великденски истории за малки и големи
Предоставено от Blogger.

Великденски истории за малки и големи

1.5.16

Сборникът „Истории за Великден“ включва разкази от българската и световната литература, свързани с големия християнски празник

„Истории за Великден“ (Изток-Запад) съдържа истински словесни перли на писаното слово, в които се усеща духа на Възкресението и съкровеният му смисъл да бъдем по-човечни и добри, да прощаваме и да обичаме ближния. Съставителката Огняна Иванова е подбрала най-подходящите творби, които предават идеята на посланието, оставено ни от Спасителя. Освен знакови разкази на българските класици Константин Величков, Рачо Стоянов, Иван Вазов, Георги Райчев, Матвей Вълев.

В сборника присъства и Лев Н. Толстой с разказа „Двамата старци“. Великият руски творец ни препраща към същността на вярата, която не е в това колко свети места ще посетиш и колко свещи ще запалиш, а в добрините, които ще извършиш. Ненадминатият майстор на късия разказ О.Хенри е представен с  „Червените рози на Тония“,в който с финото си чувство за хумор разказва за силата на влюбения мъж. Силен заряд носят и останалите творби, включени в сборника, чиито автори са Александър Куприн и Леонид Андреев.

Тази малка празнична книга е прекрасен подарък , подходящ за читатели от всички възрасти. За най-малките е интересно да се запознаят със смисъла на Възкресението, а за по-възрастните е ценна, като възможност да си възвърнат вярата в съпричастието и любовта.
Подборът е дело на Огняна Иванова. Изданието е част от поредицата „Големите малки книги“, в която до този момент вече излязоха „Бъдни вечер“, „Разкази за Коледа“, „Разкази за Рождество“, „Христос Воскресе“, „Великденски разкази“, „27 шедьовъра“ от Хокусай, „40 стихотворения. Българска любовна лирика“, „Детско царство“, “Призраци за Хелоуин“, „Питър Пан“, „Приказки и легенди“, „Целувката“.

Бенони Прокажения

Рачо Стоянов

В едно село на два дни път северно от Йерусалим живееше богатият селянин Бенони. Неговата приветлива жена редеше отлично дома му, а бе му родила и двама сина и три дъщери. Бенони бе благочестив, пазеше закона и макар че бе пестелив, услужваше със заеми на съселяните си. Тъй като бе раздал голяма част от парите си с лихва по-ниска, отколкото вземаха лихварите в Йерусалим, той смяташе себе си за много добър човек и дори за благодетел.
След шумната и радостна сватба на първородния му син Елия, когато бе на върха на своето благополучие, Бенони забеляза по тялото си бели петна. Повиканият свещеник определи, че е заболял от проказа. И след час на бунището, намиращо се извън селото, седеше Бенони, облечен с наметало, посипал главата си с пепел, удряше се с пестници в гърдите и викаше и ридаеше с думите на Йова: „Да се провали денят, в който се родих, и нощта, в която рекоха: зачена се човек!“
След няколко време жената на Бенони и синът му Елия, младоженецът, донесоха и сложиха пред клетника връхна дреха, тояга, торба с храна и дървен хлопатар. Бенони даде последни наставления, тръгна с покрита глава и викаше на висок глас: „Нечист! Нечист!“ Минувачите, щом чуеха гласа му, бягаха надалече от него.
Той се настани в Долината на прокажените, заобиколена от изоставени пусти гробници, които не се посещаваха от никого. Отначало неговото отчаяние бе толкова силно, че ако самоубийството не бе забранено от закона, той би разбил главата си в скалите. Но лека-полека свикна, макар болестта да напредваше и да засягаше вече цялото му тяло.
Силно привързан към имота и дома си, той продължаваше да се разпорежда от мястото на своето страдание, когато го посетеше някой от близките му. Но на втората година жена му се помина и в къщата му настана раздор. Първородният му син Елия онеправдаваше брата и сестрите си и не водеше справедлив живот. Той дори бе простил някои дребни дългове на селяните, без разрешението на баща си. Бенони бе обзет от безсилен гняв против сина си. Той го проклинаше с немощна ярост и най-после реши, когато ще разделя парите, които благоразумно бе заровил в земята, дела на Елия да подари на храма.
Тъкмо по това време на този гняв против сина му в Долината на прокажените достигна мълвата за Назарянина. Тя изглеждаше невероятна. Че се явил някакъв нов учител, това не бе чудно; в Юдея ходеха много учители. Но тоя лекувал болни от всички болести само с една дума. Дори от дума нямало нужда, стигало да се допреш до дрехата му и вече ти се възвръщало здравето.
Един ден жена дойде в долината да нагледа мъжа си и съобщи, че на другия ден по съседния път ще мине чудният учител. Бенони бе един от първите, които се решиха да излезат да го причакат. Изпълзяха само десет души. Другите не пожелаха. Отчаянието така ги бе сломило, те бяха така разядени от страшната болест, че бяха се примирили и чакаха само смъртта. Но излезналитедесетмина имаха още жизненост в жилите си и надежди в сърцата си.
Наредени на едно бунище край пътя, те не чакаха дълго. Скоро забелязаха облак прах, като че ли по пътя вървеше голямо стадо, а когато тълпата приближи, видяха и самия Учител. Вървеше напред млад мъж, обут със сандали и облечен с дълга бяла дреха. Той пристъпваше кротко, спокойно и бе дълбоко замислен, та бе навел очи. Тълпата след него идеше с глух ромон от тихи гласове. Някои изтичваха напред, за да Го погледнат, а после, доволни, пак оставаха назад. Когато Той наближи толкова, че можеше да ги чуе, десетмината прокажени, както се бяха наговорили, паднаха на колене, протегнаха ръце и завикаха с продрани гласове: „Иисусе, сине Давидов, смили се над нас!“
Тълпата трепна, като че ли я удариха с камшик. „Прокажени! Прокажени!“ – екнаха гласове на уплах и негодувание. Дръпнаха се назад, събраха камъни и започнаха да ги хвърлят срещу прокажените. Напред остана само Иисус и малка групичка от десетина човека, навярно Негови близки ученици.
Иисус вдигна очи и погледна прокажените, които, все така коленичили, продължаваха да викат. Той пристъпи няколко крачки към тях и тълпата спря да хвърля камъни.
– Какво искате? – разнесе се тих, благ, но ясен глас.
– Господи, да се очистим! Да оздравеем! Иисусе! Сине Давидов! Иисусе, смили се над нас! – викаха нестройно прокажените.
За няколко мига Неговият поглед се спря върху всяка от тия десет двойки разплакани очи, пълни с напрегната страстна молба и надежда.
– Идете се покажете на свещеника! – каза просто Той и тръгна пак по пътя си.
Тълпата се юрна след Него.
„Това ли е всичко?“ – гледаха се в недоумение един друг прокажените. Бенони бе също така разочарован и дори разсърден. Но докато се гледаха така, те започнаха да виждат в лицата на другарите си промени, които бързо настъпваха. Раните се затваряха, струпите изчезваха и под тях се показваше чиста, кожа и здрава кожа. Как? Нима е възможно? Нима е истина? Те се гледаха с нарастваща радостна изненада, която скоро премина в буйно веселие, в скачане и рипане. Съблякоха дрипите си, оглеждаха се един друг и не можеха да се познаят; телата им се бяха очистили като телата на здравите хора.
Бенони, като другите осмина свои другари, хукна към родното си село. Само един самарянин се завтече по пътя след заминалия Учител, за да Го настигне и да Му благодари.
Бенони не се сети за това. Първата му мисъл бе за имота му, за дома му, за сина му.
А в дома му не го чакаше нищо радостно. Синът не бе вече кроткият и покорен Елия. Отговаряше дръзко, надменно, навикнал бе да заповядва и да разпорежда сам след заболяването на баща си и след смъртта на майка си. Още по-лошо – бе спечелил с гощавки и подаръци стареите на селото. Бенони не можеше да познае приятелите си, близките си роднини. Всички държаха страната на Елия. Освен това, види се под влияние на приказките на първородния му син Елия, в цялото село за Бенони ходеше мълва, че е бил несправедлив и жесток към длъжниците си и че синът му е истински благородният човек. Бенони се сърдеше, караше се с приятелите и роднините си, укоряваше ги със силни думи за измяната им, изобщо държеше се така, че съвсем отчужди всички от себе си. И колкото повече се отчуждаваха от него приятелите и роднините му, толкова повече се сърдеше той и по нетърпим ставаше. Най-после всекидневните свади с цялото село, а особено със сина му, докараха Бенони до такова състояние, че един ден той изгуби и последния остатък от благоразумие, причерня му пред очите, извади нож и погна сина си. Елия избяга на улицата, като викаше, че баща му е полудял и иска да го убие. Хванаха Бенони и го затвориха в селския затвор: тъмна яма, пълна с тиня до колене, похлупена с дървен похлупак, отдето му спущаха храна. В тая яма Бенони се освести и се помъчи да укроти духа си, за да изработи наказание за сина си и приятелите си. Злобата му бе станала сега хладнокръвна, защото бе решил да не прощава. Отмъщението трябваше да бъде страшно. Беше така дълбоко и страшно оскърбен, така бе уязвена гордостта му, та каквото и наказание да измислеше за тях – палеж, клетва, убийство, – всичко му се виждаше слабо, за да го възмезди. Най-после, когато решението му бе взето, той се престори на укротен и покорен, и поиска да го пуснат. Пуснаха го, понеже наближаваше Пасха.
През нощта той тайно изрови парите си, свърза ги в торба и тръгна да търси Назарянина. Кроежът му бе прост и ясен. Назарянинът, който можеше само с един поглед да очисти десет прокажени, бе пророк по-голям от всички пророци, които бе имало в Израил. Бенони имаше безгранична вяра в могъществото на парите. Ако тоя велик пророк, комуто ще предаде парите си, за да му се отблагодари за изцерението си, се съгласи да прокълне ония, които Бенони кълнеше с такова безсилие, тогава тия нещастници могат да получат онова, от което го отърва Назарянина – ще получат проказа. Какво по-страшно наказание? Той тръгна по мълвата, която следваше Назарянина, и пристигна в Йерусалим. Нямаше нужда да разпитва: в устата на всички бе името Му, тълпите се трупаха нататък, дето бе Той. Бенони пристигна на Голгота.
Безчовечна тълпа се трупаше пред три кръста и ругаеше, и плюеше срещу единия. С яките си селски рамене и гърди Бенони си проби път, излезе напред и позна, че разпнатият на средния кръст е Иисус. Нетърпелив, обзет от своята злоба, която го заслепяваше и правеше жесток, Бенони едва не извика оная мисъл, която гореше душата му като огън: „Вземи богатството ми като отплата, но прокълни със страшна клетва първородния ми син и приятелите ми!“ Но в това време Иисус издигна очи към небето и промълви с ясен глас: „Отче, прости им, те не знаят какво правят.“
Думите на Бенони замряха на гърлото му. Сепна се, стори му го като че ли от Долината на прокажените някой му викаше: „Бенони! Бенони! Какво правиш ти?“
Тогава като че ли за пръв път се отвориха очите му, той видя и почувства потресен ужаса на онова, което ставаше пред него, видя Иисуса кървав, с пробити ръце и нозе, провиснал на кръста между двама груби разбойници – Иисус, Който го отърва от проказата и го избави от Долината на отчаянието. Сърцето му се обърна внезапно, торбата с парите натежа в ръката му като воденичен камък и той я изпусна на земята.
Паднал на колене, Бенони пропълзя до самия кръст, гдето бе разпънат Иисус и като впиваше разширените си от ужас и недоумение очи в кървавото лице на своя Избавител, зашепна:
– Иисусе... Господи... Защо...?
Иисус наведе очи и го погледна. Страдалческият Му поглед се впи в душата на Бенони и остана там завинаги. Капка кръв се отрони от раната на дясната Му ръка и падна върху челото на Бенони. Бенони изгуби съзнание, а тълпата с бой разграби парите му.
Опомни се, извлечен надалече от кръстовете. Няколко души, на вид галилейски селяни, го пръскаха с вода, за да го свестят. Той позна между тях неколцина от ония, които бяха близо до Учителя при неговото изцерение. На въпросите им кой е и защо е дошъл на това място с толкова пари, които тълпата и стражата разграбили, той отговори:
– Аз бях Бенони. Вашият Учител ме изцери от проказа. Аз бях един клетник. Сега не зная кой съм и какво съм. Зная само, че в гьрдите ми се ражда една нова душа и че няма где да подслоня главата си.
Те се погледнаха мълчаливо помежду си, кимнаха с глава и един каза:
– Тогава ела с нас.
Бенони тръгна с учениците Христови, за да се научи как да заживее нов живот.