Михаил Вешим събра хор на хумористите - от Алеко до Алек

Снимка: Ани петрова

Едно българско съкровище - предговор от Михаил Вешим. Разказ от Ивайло Петров от сборника на Книгомания

Сигурно сте чували за днешните български колекционери – борец-класик, който събира живописни платна от наши художници-класици, офицер от бившата ДС, изкупвач и прекупвач на тракийски и древногръцки антики, изровени от иманяри, хазартен бос, който колекционира

предмети на античното изкуство и чиято сбирка от съкровища е по-богата от трезора на националния музей.

Аз също съм колекционер, но не на марки или монети, на златни предмети или на оригинали от Рембранд до Майстора. Колекционирам хумор – в библиотеката си имам световни и наши усмивки, трупал съм ги през годините. Това е съкровището, което притежавам. За разлика от други съкровища, изискващи специална охрана – блиндирани мазета, сейфове, аларми или обучени гардове, моето е достъпно за всеки. А е не по-малко ценно от златото на тракийските царе или от усмивката на Мона Лиза – дори имам усмивки, много по-ведри и забавни от онази,

загадъчната, на Леонардовия модел.

Чел съм, че благородните метали били полезни за здравето – подобрявали самочувствието и регулирали кръвното налягане. Според мен е обратното, вредни са – ако притежаваш бижута, злата и диаманти, това ще ти носи само притеснения как да ги опазиш, следователно и хипертония. Докато притежаването на хумористични образци те прави толкова весел и лекокрил, че не усещаш нито външното налягане на околната среда, нито вътрешното – на собствените си кръвоносни съдове. Крачиш си през живота с усмивка за ужас на темерутите,

които те гледат намусено под вежди и мърморят: „Какво ти е пък толкова весело!“.

Ами весело ми е, защото искам да ми е така. Искам да е весело и на повече хора около мен. Затова и ви показвам част от колекцията си – тази сбирка от хумористични разкази на български писатели, която сега държите в ръцете си.

Нарекох я „От Алеко до Алек“, та по някакъв начин да побера съдържанието в една рамка. За да няма сърдити от подреждането, представянето на авторите е само по възраст. Така между класика Алеко Константинов и бъдещия класик Алек Попов се получи разстояние от един век. За този век българският хумористичен разказ се е развивал вълнообразно – нагоре-надолу. Бил е свободен и не съвсем. Пишел се е естествено или пък се е криел зад Езопов език. По-често се е занимавал с битови абсурди, отколкото с екзистенциални. Авторите са се опитвали да оцелеят в политическите вълнения, като са се люшкали между миражи за „светло бъдеще“ и цензурни котви, които са ги дърпали към дъното. Затова и доста хумористични истории са останали завинаги на това дъно, разядени от пропаганда и обраснали с идеологически налепи. Ако някои разкази са изплували от корабокрушенията на времето, то е благодарение на един спасителен пояс – хуморът. Хуморът, който понякога е горчив и с тъжни нотки, но пък казва важни истини за живота и човека. И най-вече за нашия човек – българина.

Всяка сбирка е непълна – и в тази списъкът от автори може да бъде допълнен с още имена на добри български писатели, с още добри хумористични разкази. Друг съставител сигурно би сложил и различни творби на писателите от сбирката. Не е сигурно и друго: при различен съставител, щях ли да съм и аз включен „в отбора“ като автор – „друг ще ме смени, и толкоз“, както го е казал поетът. Но сега присъствам, (простете за нескромността!), използвайки привилегията на „играещ треньор“, който реди състава.

Още в самото начало на работата по антологията се замислих: с какво от Алеко да започна? Всичко, което е написал (а то не е много) е известно, печатано, влязло в учебниците. И изведнаж получих „едно рамо“ от образователното министерство – някаква поредна реформа

извади „Бай Ганьо в банята“ от учебната програма. Какъв по-добър повод да го включа в този подбор – та дано оттук попадне в полезрението на подрастващите.

Текстът за финала също дойде случайно – на едно литературно четене в „Перото“ Алек Попов прочете откъс от романа си „Сестри Палавееви“, публиката се смя, ръкопляска – и аз с нея. По някакви съображения на автора този откъс не е включен в първото издание на романа и само с едно самостоятелно заглавие се превърна в чудесен хумористичен разказ. Особено подходящ за край на сборника, защото древните са казали: краят увенчава делото.

Като се затвори рамката Алеко–Алек, после нещата станаха по-лесни: просто трябваше да се попълнят останалите елементи на пъзела. Включих любимите си разкази, които знам от години – награждавани и печатани, някои от тях влезли в класиката. Лесно ще ги откриете в съдържанието. Но в съдържанието не липсват и изненади – има неизвестни разкази от известни писатели. Те ще бъдат истинска изненада за ценителите. Поради лични сантименти включих и творби от автори, с които се познавах и съм се учил, когато прохождах в писането. Днес те са незаслужено забравени, а има с какво да се помнят.

Артист

Ивайло Петров

Миналата есен ходих по моя край. Един ден излязох на лов. Късно следобед, когато хвана жега, наминах към рибарника при чичо Митьо да пийна вода.

Около малкия язовир, притиснат от два голи хълма, бе пусто и диво. От време на време в тръстиките припляскваше шаран, обаждаше се жаба и над гъстата, масленозелена вода отново лягаше плътна следобедна тишина, която предразполага за тежък, ленив сън. Но чичо Митьо не спеше. Още като приближих белосаната барака, чух неговия тънък глас и ми се стори, че се кара с някого.

– А, не можеш ме измами, козя брадичка, не можеш!

– Я не обиждай! – обади се друг глас. – Аз честно си играя, ама ти шикалкавиш.

Познах плътния тенор на поп Костадин и си спомних, че чичо Митьо, преди да стане кооператор, всяка вечер ходеше при попа да играят на табла. Той бе наш съсед и когато си го спомням от ония години, виждам го с табла в ръка. Двамата с попа бяха такива запалянковци, че можеха да хвърлят заровете цяло денонощие само за едно локумче, забодено на клечка за зъби. „Ето какво нещо е страстта – помислих и спрях пред вратата. – И старият поп да се вдигне в тая жега, та на три километра от селото за една табла!“

– Ча-каай! – извика чичо Митьо. – Върни си пула назад!

– Защо да го връщам? Хвърлих пет и три.

– Пет и едно беше.

– Пет и три.

– Пет и едно.

– Със слепи не играя.

– Хвърляй отново!

– Да имаш да вземаш! На дяда ти попа такива не минават. Дай да ти духна на зара, щом се сърдиш.

– Духни ми на калпака! – сопна се чичо Митьо и удари силно пула в таблата.

Интересно ми бе да слушам как чичо Митьо, кротък и смирен човечец, вместо да си почива навън под сянка, седи в душната барака и се кара с попа.

– Божи човек си, а лъжеш като циганин! – обади се отново той.

– Лъжеш ти, че не можеш да ги играеш! – отвърна му попът.

– Дип, че ти върви зарът...

– Ти хвърляш чифтове, на мен вървяло! Ето, виждаш ли? Голяма драка си бил, да ме прости Бог.

Ама пак ще паднеш. Аз най-напред ти давам преднина, да не се отчаяш. Нали ми знаеш тактиката?

– Дрънкай си ти!

– О т двайсе’ години играем, да си ме бил два пъти. И то така, от мен да мине...

– Изкуфяла е тая под калимавката ти, дядо попее! Ами кога ти грабнах стоте левчета, забрави ли? Купих си калпак за Великден. Цяла кръчма хора

бяха свидетели. Ами локумите, дето съм ги изял от тебе? На вагон не можеш ги натовари.

– Аз затуй не искам да играя с тебе, защото си манга, Бог да ме прости.

– Че не играй...

– За последен път. Да те натупам и сега, та да ти държи влага цял живот... Взел ми бил сто лева!

Ами забрави ли кога те накарах да целунеш таблата пред цялото кафене? Кафеджията я беше тръкнал на задника си...

– Охо-хо-хо! – сладострастно изръмжа чичо Митьо. – Тъкмо това ми трябваше! Така, така, така!

Е, дядо попе, както съм ги наредил така, не можеш ме прескочи. За такова нещо знаеш ли какво дават в Цариград? Ей такова нещичко, на! Хи-хи-хи!

– Дай го на жена си, да ме прости Бог!

– Че и на баба попадия.

– Дърта е...

– Ха сега лягай да спиш! – каза весело чичо Митьо. – Аз, като свърша, ще те събудя... Не пипай зара! Сега играе само майсторът. Такаа! Духай му ти, колкото си искаш... Е, сега може. Заповядай и стигай ме, ако ти държи. Докато хвърлиш две и четири, аз ще си ги обера.

Но поп Костадин хвърли, изглежда, тъкмо две и четири и почна да напредва. Чичо Митьо мълчеше, но като видя, че попът му взема играта от ръцете, не се стърпя и извика:

– Мошеник си ти и туйто! Мошеник с брада!

– Не обиждай, рекох, чедо мое!

– Пръч! Дяволуци правиш, видях...

– Изчадие адово си бил ти!

– Кой, аз ли бе?

– Седнал да играе, а ръцете му сакати. На, Господ гледа отгоре...

– Да му намокря брадата аз на твоя Господ! – извика чичо Митьо и тръсна таблата така, че пуловете се разсипаха на пода. – Ще ти бухна една в мазната калимавка, та...

Изглеждаше, че ще се сбият. Почуках на вратата, да ги помиря.

– Влез! – обади се отвътре чичо Митьо.

Застанах на прага учуден. Чичо Митьо бе сам.

– С кого играеше?

– Че... самичък – каза чичо Митьо и отмести таблата настрана.

– Лъжеш. Къде изчезна попът?

– Какъв ти поп! Аз оная леригия пускам ли я тука, бе?

Смях се дълго, мъчително. Чичо Митьо люпеше слънчогледови семки и ме гледаше с недоумение.

– Ти си бил истински артист! – казах аз, като се насмях до умора.

– Ех! – рече простодушно чичо Митьо. – Самотията какво не прави от човека. Не артист, ами и владика може да стане. В самотията, момче, човек е такъв, какъвто си е. Истински.

В сборника „От Алеко до Алек. Хумористични разкази на български писатели“ (Книгомания) са включени произведения от Алеко Константинов, Елин Пелин, Трифон Кунев, Борис Руменов, Чудомир, Райко Алексиев, Христо Смирненски, Генчо Узунов, Жак Шемтов, Петър Незнакомов, Борис Априлов, Добри Жотев, Ивайло Петров, Васил Цонев, Йордан Радичков, Ясен Антов, Дамян Бегунов, Мирон Иванов, Георги Друмев, Георги Мишев, Здравко Попов, Станислав Стратиев, Йордан Попов, Чавдар Шинов, Цветан Пешев, Кольо Николов, Стефан Бобчев, Румен Балабанов, Сергей Трайков, Кръстьо Кръстев, Румен Белчев, Людмил Станев, Здравка Евтимова, Михаил Вешим, Деян Енев, Любомир Николов, Алек Попов.