page contents Книжен Ъгъл: Стивън Кинг: Колкото по-кратка е книгата, толкова по-малко глупости ще има в нея
Предоставено от Blogger.

Стивън Кинг: Колкото по-кратка е книгата, толкова по-малко глупости ще има в нея

30.5.16

Сиела предлага отново съветите на Краля към младите писатели

„Тази книга ще бъде кратка, защото повечето от книгите за писането са пълни с глупости. Белетристите, включително моя милост, всъщност не са много наясно какво правят. Те не разбират защо нещо се получава добре, а друго – не толкова. Моята идея беше: колкото по-кратка е книгата, толкова по-малко глупости ще има в нея”, казва Стивън Кинг за автобиографичната си книга.

„За писането. Мемоари на занаята” (Сиела) е едновременно изненадваща и очаквана книга от Стивън Кинг. Дълго време той обмисля дали да излее на хартия съветите си към прохождащите писатели, а и много от приятелите му го насърчават да го стори. Първите глави са написани още през 1997 г., но авторът не е сигурен дали и как да завърши работата си. Две години по-късно го блъска кола и инцидентът първоначално го обезсърчава до степен, че не знае дали отново би прописал. В крайна сметка Кинг прави книга, която обхваща различни периоди от живота му, анализира по какъв начин житейските обстоятелства са го формирали като писател и дава полезни съвети за всеки, който иска да пише и да публикува.

Забележителното в „За писането” е, че въпреки катастрофата и пристрастеността към алкохола и дрогата, талантът на Стивън Кинг да пише остава непокътнат. Според него писателят трябва да носи винаги своето „сандъче с инструменти” и да не спира да поддържа всеки един от тях с много писане и много четене.


Книгата излиза през 2000 г. и е първата след инцидента. В нея авторът не предлага сигурна формула за успех, но откровено споделя подробности за писателските си навици и житейските изпитания. Кинг е автор, който не се нуждае от представяне, но в „За писането. Мемоари на занаята” той излиза от познатото амплоа и се отдава на търсенето на корените на своя талант. Четивото е подходящо за всички почитатели на Стивън Кинг, както и за онези, които имат амбицията да бъдат писатели. Преводът на книгата е дело на Евелина Банева, а новата редакция е на Георги Иванов, превел на български хитовите „Къща от карти” и „Да изиграеш краля” на Майкъл Добс и др. Следва откъс от книгата.

Един от най-ранните ми спомени е как си представям, че съм някой друг – по-точно атлетът от цирка „Ринглинг Брадърс“. Това беше в къщата на леля Етълин и чичо Орън в Дърам, щата Мейн. Леля ми си го спомня доста ясно и казва, че тогава съм бил две и половина или тригодишен.

В един ъгъл на гаража бях намерил голяма куха тухла и някак си бях успял да я вдигна. Бавно и с мъка я затътрузих по гладкия под на гаража, като си въобразявах, че – облечен в костюм от животинска кожа (най-вероятно леопардова) – нося тухлата през манежа. Публиката бе затаила дъх. Ярък, синьо-бял лъч на прожектор проследяваше забележителния ми напредък. По изумените лица на зрителите бе изписано, че никой досега не е виждал такова невероятно силно дете. „А е само на две години!“, щеше да промълви някой невярващо.

Онова обаче, което не знаех, бе, че в долната половина на тухлата оси си бяха свили малко гнездо. Една от тях, навярно разгневена от нежеланото преместване, излетя и ме ужили по ухото. Болката беше изгаряща, като някаква отровна идея. Беше най-ужасната болка, която бях изпитвал в краткия си живот, но удържа рекорда само няколко секунди. Защото, когато изпуснах тухлата върху босия си крак и тя премаза и петте ми пръста, моментално забравих за осата. Вече не си спомням дали ме заведоха на лекар, нито пък леля Етълин (чичо Орън, на когото по всяка вероятност принадлежеше Злобната тухла, е мъртъв от близо двайсет години), която за сметка на това много добре помни ужилването, смазаните пръсти и моята реакция. „Ама как само крещеше, Стивън! – казваше тя. – Чудя се откъде го извади тоя глас!“


2.

Около година по-късно с майка ми и брат ми се преместихме в Уест де Пер, щата Уисконсин. Не зная защо. В Уисконсин живееше Кал, друга сестра на майка ми (някогашна Кралица на красотата на Женския армейски корпус от Втората световна война), заедно с безгрижния си съпруг, любител на бирата; вероятно мама е искала да сме по-близо до тях. Но дори да е било така, не си спомням да сме се виждали често със семейство Уаймър или изобщо с когото и да било. Майка ми работеше, обаче не помня какво. Струва ми се, че помагаше в една пекарна, но това май беше по-късно, чак когато се преместихме в Кънектикът, близо до сестра ѝ Лоис и нейния мъж (Фред не пиеше бира и изобщо у него нямаше и помен от безгрижие; той беше тип с коса като четина, който гордо караше своето кабрио с вдигнат гюрук, един Господ знае защо).

Докато бяхме в Уисконсин, сменяхме една бавачка след друга. Не зная дали напускаха, защото с Дейвид бяхме трудни деца, защото си намираха по-добре платена работа или защото майка ми поставяше прекалено високи изисквания, на които те не искаха да се подчиняват. Знам само, че бяха безчет. Единствената, която си спомням ясно, се казваше Юла или може би Бюла. Беше тийнейджърка, огромна като къща и постоянно се смееше. Юла-Бюла имаше чудесно чувство за хумор – това можех да разбера дори и на моите четири години, – но беше и опасно чувство за хумор. Зад привидната веселост, с която раздаваше шамари, поклащаше задника си и отмяташе глава назад, винаги дебнеше стаена мълния. Когато днес гледам заснети със скрита камера филмчета, в които истински бавачки и детегледачки внезапно кипват и започват да налагат малките, винаги се сещам за времето, прекарано с Юла-Бюла.

Дали и с брат ми Дейвид е била толкова лоша, колкото с мен? Нямам представа. Той не присъства в тези спомени. Освен това едва ли е бил толкова изложен на опасните изблици на урагана Юла-Бюла, защото на шест години вече ходеше в първи клас и прекарваше по-голямата част от деня далеч от бойното поле.

Веднъж например тя говореше по телефона, смееше се на нещо и ми махна да отида при нея. Стисна ме, взе да ме гъделичка, докато не се разкикотих, а после ненадейно, все така смеейки се, ме чукна толкова силно по главата с кокалчетата на пръстите си, че паднах. Продължи да ме гъделичка с босите си крака, докато двамата отново не се разсмяхме.

Юла-Бюла имаше навика да пръцка – от онези пръдни, които хем са шумни, хем миришат. Понякога, нападната от пристъп, тя ме хвърляше на канапето, притискаше облечения си във вълнена пола задник към лицето ми и канонадата започваше. „Бум!“ – крещеше развеселено тя. А аз се чувствах така, все едно ме обстрелват с фойерверки с блатен газ. Спомням си тъмнината, усещането, че се задушавам, и си спомням смеха. Защото онова, което се случваше, беше хем ужасно, хем някак си смешно. В известно отношение Юла-Бюла ме подготви за литературната критика. Онзи, в чието лице е пърдяла стокилограмова детегледачка с радостни възгласи „Бум!“, не би могъл да се стресне от вестник Вилидж Войс.

Не знам какво бе станало с другите бавачки, но Юла-Бюла беше уволнена. Заради яйцата. Една сутрин ми опържи яйце за закуска. Изядох го и поисках още едно. Юла-Бюла ми опържи второ яйце и ме попита дали искам трето. При това погледът в очите ѝ говореше: „Няма да посмееш да изядеш още едно, Стиви“. Аз, разбира се, поисках. После четвърто. И така нататък. След седмото, струва ми се, спрях. Във всеки случай тази цифра се е запечатала ясно в ума ми. Може би ни бяха свършили яйцата. А може и да съм се разревал. Или може би Юла-Бюла се е уплашила. Не знам, но навярно беше добре, че играта приключи до седем. За едно четиригодишно дете седем яйца са доста множко.

Известно време ми нямаше нищо, но после избълвах всичко на пода. Юла-Бюла се разсмя, чукна ме по челото, след което ме затвори във вградения шкаф и заключи вратата. Ако ме беше заключила в банята, сигурно щеше да си запази работата, но не го направи. Що се отнася до мен, нямах нищо против да стоя в шкафа. Беше тъмно, наистина, но ухаеше на парфюма на майка ми „Коти“, а под прага се процеждаше успокоителна ивица светлина.

Пропълзях в най-далечния ъгъл, палтата и роклите на мама галеха гърба ми. После започнах да се оригвам – дълги звучни оригни, които пареха като огън. Не помня дали ми прилоша на корема, но трябва да е било така, защото щом отворих уста да изпусна следващата изгаряща оригня, повърнах за втори път. Върху мамините обувки. Това беше краят на Юла-Бюла. Когато майка ми се прибрала от работа, бавачката дремела на канапето, а малкият Стиви седял заключен в шкафа. Той спял, а по косата му били полепнали полусмлени, засъхнали остатъци от пържени яйца.

3.

Престоят ни в Уест де Пер не беше нито дълъг, нито успешен. Бяхме изхвърлени позорно от апартамента си на третия етаж, когато един съсед видял шестгодишния ми брат да лази по покрива и извикал полицията. Не знам къде е била майка ми през това време, нито поредната бавачка. Знам само, че аз бях стъпил бос на радиатора в банята и наблюдавах с любопитство дали брат ми ще падне от покрива или ще успее да пропълзи благополучно обратно в банята. Той успя. Днес е на петдесет и пет години и живее в Ню Хампшир.

4.

Когато бях пет или шестгодишен, попитах майка си дали е виждала да умира човек. Да, отговори ми тя, била видяла да умира един и чула да умира друг. Запитах как е възможно да чуеш някой да умира и тя ми разказа, че през двайсетте години едно момиче се удавило край Праутс Нек. Навлязло много навътре, след шамандурата, не успяло да се върне и се развикало за помощ. Неколцина мъже се опитали да доплуват до него, но в този ден имало мъртво вълнение и те се принудили да се откажат. Накрая туристите и местните жители, сред които и тийнейджърката, която по-късно станала моя майка, не можели да сторят друго, освен да гледат и да чакат спасителната лодка, която така и не дошла. Чували момичето да крещи, докато останало без сили и потънало. Трупът ѝ бил изхвърлен на брега чак в Ню Хампшир, каза майка ми. Попитах на колко години е било момичето, а мама отвърна, че било на четиринайсет, после ми прочете един комикс и ме сложи да спя. Друг път ми разказа за умрелия, когото видяла: един моряк скочил от покрива на хотел „Греймор“ в Портланд, Мейн, и се приземил долу на улицата.

– Беше се разплескал – обясни майка ми с най-безстрастния си тон. И след малко добави: – От него излизаше нещо зелено. Никога няма да го забравя.

Значи ставаме двама, мамо.

5.

По-голямата част от деветте месеца, които трябваше да прекарам в първи клас, ги прекарах в леглото. Всичко започна с морбили – съвсем банален случай, – но после нещата се усложниха. Страдах от някакво заболяване, за което дочух, че се казва „възпаление на сливиците“. Лежах в кревата, пиех студена вода и си представях как гърлото ми набъбва като слива (което не беше чак толкова далеч от истината).

По едно време болестта ме удари в ушите и майка ми повика такси (самата тя не умееше да шофира), за да ме заведе на лекар, специалист по уши-нос-гърло, който беше прекалено важен, за да прави домашни посещения. (По някаква причина си бях внушил, че такъв доктор се нарича „ушиноз“.) Честно казано, хич не ме беше грижа дали е специалист по уши или по задници. Имах 40 градуса температура и когато преглъщах, страните ми пламваха така, все едно бяха лампички на джубокс.

Докторът погледна в ушите ми, като отдели особено внимание (така ми се стори) на лявото. После ме сложи да легна на кушетката.

– Повдигни се малко, Стиви – рече сестрата и постла една голяма марля, може би беше пелена, под главата ми. Трябваше да се досетя, че има нещо гнило в Дания. А може и да се бях досетил.

Изведнъж се размириса на спирт. Ушният лекар отвори с дрънчене стерилизатора. Зърнах в ръката му игла, дълга колкото линията в училищната ми кутия за моливи, и се напрегнах целият. Ушният лекар се усмихна окуражително и изговори онази лъжа, заради която всички доктори би трябвало незабавно да се натикат в затвора (и да излежават двойно наказание, когато лъжат дете).

– Не се бой, Стиви, няма да боли. – Аз му повярвах.

Той пъхна иглата в ухото ми и проби тъпанчето. Никога оттогава не съм изпитвал такава болка. Единственото ми подобно преживяване беше през първия месец, след като лятото на 1999 година бях блъснат от един микробус. Тогава болките продължиха по-дълго, но не бяха толкова силни. Онова мъчение обаче беше несравнимо. Разпищях се. Главата ми забуча, сякаш някой ме бе мляснал силно по ухото. От него започна да изтича гореща течност. Все едно плачех от грешния отвор. А Бог знае, че вече плачех достатъчно от правилните отвори. Вдигнах окъпаното си от сълзи лице и изгледах невярващо доктора и неговата помощничка. После хвърлих поглед на кърпата, с която сестрата бе покрила горната третина на кушетката за прегледи. Отгоре личеше голямо мокро петно с тънки жълти гнойни вадички.

– Ето, виждаш ли – каза докторът и ме потупа по рамото, – това беше всичко. Ти си много смело момче, Стиви.

Една седмица по-късно майка ми повика друго такси и ние отново посетихме ушния лекар. Пак легнах странично на кушетката, с голямата марля под главата. От доктора лъхаше на спирт – все още свързвам тази миризма, както навярно много други хора, с болка, болести и страх – и той извади дългата игла. Отново ме увери, че няма да боли и аз отново му повярвах. Не съвсем, но достатъчно, за да стоя мирно, докато иглата се плъзгаше в ухото ми.

Болеше. Всъщност почти толкова, колкото и първия път. Мляскащият звук в главата ми беше дори по-силен, все едно се целуваха двама великани („въртят езици“, както има един израз.)

– Виждаш ли – каза сестрата, когато всичко свърши и аз останах да лежа разплакан в локва водниста гной. – Боля съвсем малко, а и ти не искаш да останеш глух, нали? Освен това няма повече.

Само след пет дни, мисля, ново такси спря пред вратата ни. Потеглихме към ушния лекар. Помня как шофьорът заплаши майка ми, че ще спре и ще ни изхвърли, ако не накара хлапето да млъкне.

Отново се озовах проснат на кушетката с пелената под главата. Мама седеше в чакалнята със списание, върху което едва ли успяваше да се съсредоточи (или поне така се надявах). Натрапчивата миризма на спирт пак се разнесе из стаята и лекарят се надвеси над мен с иглата, дълга колкото линийката ми в училище. Пак същата усмивка и уверението, че този път няма да боли.

Откакто няколко пъти ми пробиваха тъпанчето, когато бях шестгодишен, си имам един непоклатим принцип в живота: Изиграеш ли ме веднъж, срам за теб. Изиграеш ли ме два пъти, срам за мен. Изиграеш ли ме три пъти, срам и за двамата. Третия път на кушетката на ушния лекар се съпротивлявах здравата: ритах, крещях, мятах се и щом иглата доближеше лицето ми, я отблъсквах. Най-после сестрата повика на помощ майка ми от чакалнята и двете успяха да ме удържат, докато докторът вкарва иглата. Виках толкова дълго и силно, че се чувам до днес. Дори ми се струва, че онзи последен вик все още отеква в някакво дълбоко кътче на мозъка ми.