page contents Книжен ъгъл: Григор Николов изважда от архивите „Грешките на българските политици”
Предоставено от Blogger.

Григор Николов изважда от архивите „Грешките на българските политици”

8.5.16

Журналистът Григор Николов се позовава на непубликувани документи от Държавна агенция „Архиви“ и Комисията по досиетата в подробното си изследване „Грешките на българските политици”. В книгата са разгледани наболели теми в родната история от 1941 г. до днес, като авторът обръща специално внимание на българските интереси и Тристранния пакт, героизма на Балканската война и обезсмислянето му, възгледите на Лев Троцки върху българския политически живот и др.

Той проследява историята на българската външна и вътрешна политика от края на XIX век до наши дни, за да посочи „Грешките на българските политици” (ИК „Сиела”). Авторът разглежда повратни точки в историята на България, като част от Европа, и прави опит да даде логичен отговор на въпроса защо българските политици продължават да се лутат без ясен курс десетилетия наред.

„Грешките на българските политици” е мащабно изследване, което променя наложените представи за политиката на Третата българска държава. Детайлният обзор на Николов в книгата недвусмислено води до заключението: „Политическият ни опит показва, че винаги сме се връзвали със силните на деня и никога с могъщите в перспектива.”


Григор Николов е журналист с над 30-годишна практика и повече от 2000 публикации в периодичния печат. Завършил е българска филология с втора специалност „История“ във Великотърновския университет „ Св. св. Кирил и Методий“. Работил е във вестниците Борба – Велико Търново, Вечерни новини, 24 часа и Сега. Интересите му към неизвестни теми в родната история датират от средата на 80-те години на миналия век с първите му материали в списание Родолюбие, орган на Комитета на българите в чужбина.

През 2004 г. печели престижната награда „Паница“ за журналистическо разследване на историята, придобиването, използването и трактовката на проблема на кого са т.нар. Царски имоти, която предизвика доста диспути и полемики в медиите и послужи за основа на няколко съдебни дела на заинтересованите страни.

Автор е също на книгите „Български загадки” – първа и втора част. Последната му книга „Грешките на българските политици” е част от поредицата на издателство „Сиела” Historia Incognita, в която срещаме още заглавията „Тайните операции, които промениха света” на Тодор Бояджиев, „Похитеното съкровище на богомилите” от Христо Буковски, „Последните войводи” на Андрея Илиев,  „Завоите на българската история” на Валентин Бояджиев, „Сивия вълк. Бягството на Адолф Хитлер” от Саймън Дънстън и Джерард Уилямс и др. Следва откъс от книгата.

Как бе обезсмислен героизмът на Балканската война

През 1911 година българската мечта за Македония се разпалва с нова сила. Плахите надежди, че младотурците, взели властта, ще възстановят правата на българите в тази област, се оказват илюзорни. Те извършват преврат през лятото на 1908 г., започнат от войскови части в Македония, за да ограничат абсолютната власт на султан Абдул Хамид II и уж да възстановят конституцията от 1876 г., която дава право на самоопределение на подневолните народи в империята. Скоро обаче се разбира, че не това е целта им, а запазване на целостта на Турция и игнориране на Великите сили при определяне на политиката на османската държава. В самата Македония започва изтребление на българите, прогонване и заселване на тяхно място на ислямизирани семейства от Албания и Босна и Херцеговина.
След преврата ВМРО временно преустановява дейността си, очаквайки промени, каквито турците обещават, но след като това не става, я възстановява. В отговор на терора над българите сутринта на 21 ноември 1911 г. четник на ВМРО взривява бомба пред джамия в Щип. Убит е един турчин, скоро в центъра на града се събират мюсюлмани, цигани, дори евреи, и започват погроми над българското население. Убити са над 20 българи, а стотици са ранени. През юли следващата година нов атентат на ВМРО, този път на два пазара в Кочани, води до нови убийства на десетки и осакатяване на стотици българи. Градовете и селата на самата България пък са залети от протестни демонстрации, които искат „Македония за българите“. Тези кланета дават чакан повод на България, Сърбия, Черна гора и Гърция да поискат автономия на Македония.
През януари обаче избухва Албанското въстание. Албанците превземат Скопие, което тогава е в Косовския вилает на Турската империя. Въстаниците искат на първо време свой военен представител в турската администрация на областта, намаляване на набора на албанци за турската армия, преподаване на роден език в местните училища. С все по-успешния ход на въстанието те увеличават и исканията си и вече настояват за създаване на албански вилает, амнистия за въстаниците и съд за османските офицери, които са воювали срещу тях. Турция се съгласява. Българи, сърби, гърци и черногорци виждат в албанското национално движение пример за своите жизнени интереси. За Македония пък и дума не е ставало на преговорите между турци и албанци.
Турция удовлетворява албанските искания през септември, но че това ще стане, е ясно още през лятото. На 12 август 1912 г. руският дипломатически агент в София А. В. Неклюдов се среща с министър-председателя Иван Евстатиев Гешов. Той иска от руснака да му каже честно дали правата, които Турция ще даде на албанците като териториална военна служба, назначение на албански административни служители и частична автономия ще бъдат дадени и на четирите вилаета, като визира Солунски, Битолски, Косовски и Серски. Ако това не станело, предупреждава Гешов, положението щяло да е вече съвършено нетърпимо за българското, сръбското и гръцкото население. В Македония, Стара Сърбия и Епир ще започне агитация и възстановяване на революционните комитети, казва българският министър-председател, за да получи тези права и неалбанското християнско население.
Българското правителство тогава, наред със Сърбия и Гърция, ще бъде поставено в безизходно положение и ще бъде принудено да направи така, че да осигури същите права като на албанците. От тук до Балканската война е съвсем близо. Българските правителства от началото на века са имали целенасочена дипломатическа подготовка за нея. През 1902 година, като се използва за повод честването на 25-годишнината от тържествата за боевете на Шипка, в Царское село край Санкт Петербург е сключена Руско-българска конвенция. Още в нейния член 1 се уточнява, че тя не преследва агресивни цели, а само противодейства на военната конвенция между Австро-Унгария и Румъния. По-нататък се посочва, че Русия с всички свои сили ще съдейства за съхраняване на целостта и неприкосновеността на България. През 1909 г. е направено ново Българо-руско съглашение. В него се казва, че „Ако Русия влезе във война едновременно с Австро-Унгария, Германия и Румъния, а също и в случай на война на Русия с Турция, по която и инициатива да е започнала тя, България се задължава по искане на руското правителство незабавно да мобилизира своите въоръжени сили, да започне военни действия съгласно изработен план и да не ги прекратява преди пълното достигане на целта или във всеки случай преди да получи съгласие от руското правителство“.
За да извоюва свобода за българите в Македония обаче, България не може без балканските държави. По внушение на руския император Николай II първата от тях е Сърбия. На 13 (26) март 1912 г. в София крал Петър и цар Фердинанд подписват договор за приятелство. Според него двете страни се обвързват взаимно да се притичат на помощ, щом едната от тях е нападната от трета или от група държави. Този договор е в сила до 31 декември 1920 г. Точно след два месеца, на 12 (25) май е подписана и военна конвенция между двете страни. Според нея България, за да гарантира договора от март, се задължава да помага с военна сила не по-малко от 200 000 души, а Сърбия – от 150 000. Нататък се уточнява, че ако Румъния нападне България, то Сърбия веднага трябва да є обяви война. Обратното пък важи, ако Румъния нападне Сърбия. Същите са клаузите и при нападения на Турция над една от двете договарящи се страни. Ако пък Австро-Унгария нападне Сърбия, то България трябва да воюва с нападателката на западната є съседка. По време на Балканската война България мобилизира около 600 000 войници и офицери с над 1100 оръдия. За Сърбия, която има милион и половина по-малко население от България, числото е около 370 000 военнослужащи и наполовина по-малко оръдия. Сключен е мирен договор между Гърция и България, а към тях се присъединява и Черна гора. Румъния обаче остава неутрална. Както ще видим по-късно, това ще се окаже ябълката на раздора.
В българо-сръбския договор е предвидено, че двете страни могат да нападнат Турция, но на Вардарския фронт не трябва да имат по-малко от 100 000 души съвместна войска. Земите, придобити на Запад от Родопите, се признават за български, а оттатък Шар планина – за сръбски. Колкото до самата Македония, се предвижда тя да се раздели на две – от върха Патарица през Вардар до извора на река Черни Дрин от Охридското езеро. Според договора всичко на юг остава за България. Местността между тая линия и Шар планина – Кумановско, Скопско, Тетовско и Дебърско, е спорна зона, чиято съдба ще решава руският император. Балканските съюзници разчитат на силния морски флот на Гърция, както и нейната армия да превземе Солун и да настъпи към Южна Албания. Северната част пък трябва да превземе Черна гора. Това е резултатът от окончателно оформения Балкански съюз, след като на 16 (29) май с подписване на договор завършват и гръцко-българските преговори, които са започнали още през 1911 година. Балканският съюз е окончателно оформен, след като през септември 1912 г. към него се присъединява и Черна гора.
В действителност България има три армии, като и трите по време на войната настъпват към Одрин. За бойни действия в Западните Родопи и Пиринския край е предвиден само Родопският отряд от около 23 000 души. Съобразно договора от 29 март 1912 г. Втора съюзна сръбска армия е дислоцирана в Кюстендил и Дупница, Първа около Враня – най-близо до Македония, и Трета – в Куршумлия и Медведжа на границата с Албания. След подписването на договора между Сърбия и България правителството на Ив. Е. Гешов решава, че трябва да уведоми руския император Николай II за него, без да подозира, че точно той е в основата – заради желанието му за разбирателство между България и Сърбия по Македонския въпрос.