Тракийски артефакти на безсмъртието сеят смърт в „Ритуалът”

Морският офицер Радко Пенев издаде обещаващ исторически трилър

„Тракийските племена, техните бит и история, вярванията, цялата им космогония открай време са привличали интереса ми. Макар и територията на държавата ни да е наситена с доказателства за тяхното присъствие, съществуването им за мен си остана забулено в мистика.

Кои са те? Откъде идват? В какво вярват? Къде са изчезнали? Легендите за Орфей, Резос, загадъчния Залмоксис насищаха този нюанс и внасяха неповторима романтика в моето възприятие за тези древни хора”, казва .Радко Пенев за своя интригуващ и изпълнен с напрежение роман „Ритуалът” (Сиела).

Романът се позовава на исторически факти за живота на траките, като надгражда достоверната информация и я превръща в напрегнат трилър за търсачи на съкровища, иманярска мафия и окултизъм. Сега пред автора предстои най-важното – да завладее и читателите .

Радко Пенев е от Бургас, където е и неговата месторабота – морето. Дългът му към военноморските сили обаче не му пречи да отдаде от енергията си на по-интимно занимание, каквото е писането. Така, бавно и методично, се ражда романът „Ритуалът” – съвкупност от исторически данни за траките и художествена измислица в стила на трилърите на Дан Браун.

Младият емигрант Петър Георгиев и докторът по археология Боряна Казакова преследват посланието на мистериозен надпис, а светилищата на древните траки и до днес пазят следите от ритуали, превръщали хората в богове. Мистериозен, безскрупулен мъж иска да намери три антични артефакта, за да извърши отново ритуала и да постигне безсмъртие. Той няма да се спре пред нищо, както и българската иманярска мафия. Героите се оказват въвлечени във вихър от събития, които ще застрашат живота им, но и ще променят изцяло представите им за света, за свръхестественото и отвъдното.

„Ритуалът” има всички необходими качества, за да покори родната публика. Радко Пенев е използвал умело съвременните исторически познания за вярванията на траките, техните мистериозни ритуали, култа към Богинята и Тракийския конник, легендите за жреца Залмоксис и за Орфей, за да създаде интригуваща и заплетена история с много обрати, в която на карта е заложено бъдещето на човечеството. Следва откъс от книгата.

- Влизай, влизай, докторе, заповядай! - Славея го чакаше, гол до кръста, по къси панталони и джапанки, на входната врата на къщата си, широко усмихнат. На врата му висяха тежки златни ланци, безразборно преплетени един в друг.

- Айде, че ще се разтопим на това слънце!

Къщата му в Арбанаси беше по-скоро миниатюрен замък, отколкото еднофамилен дом. Размерите на входната врата вероятно надхвърляха общата площ на апартамента на доктора. Не му се мислеше колко милиона има хвърлени в нея. Разточителната демонстрация на благосъстояние натрапваше усещане за претрупаност и кич, но за Иван нямаше никакво значение кой как си харчи парите. Искаше единствено да приключи по- бързо и да се прибере, по-богат откогато и да било.

- Приятно ми е да се запозная с доктор, без да имам нужда от такъв - каза Славея с усмивка и протегна ръка.

- На мен също ми е приятно, г-н Златанов.

- Е, моля те, айде сега, Жоро е добре. Може дори Славей да ми викаш. За приятели всичко може. Ние нали сме приятели, а, докторе?

- Не знам, Жоро, засега предпочитам да сме бизнес партньори - отвърна Иван, все още напрегнат, като несъзнателно притискаше с лакът лекарската чанта, преметната през рамо.

- Но разбира се, бизнесът е на първо място! Заповядай - отмести се полуголият мъж и с широк жест го покани навътре.

Стаята, в която влязоха, порази доктора с вида си. Сякаш се намираше в музейна зала - около стените стояха изправени покрити с патина бронзови нагръдници и шлемове, антични щитове и предмети, чието предназначение не разбираше. Мечове и ятагани висяха закачени на тъмножълтите стени, някои от тях - в изключително добро състояние. По лавиците зад остъклените витрини на голяма секция се виждаха безброй малки статуетки и монети, пръснати елегантно.

Мебелите, изглежда, също бяха антични, с извити форми, обшити с кожа или захабен плат. Зад внушително писалище от тъмно дърво, украсено с обилна дърворезба, се намираше тежък трон, чиято изправена кожена облегалка беше обкована с груби медни гвоздеи. Подът беше от цветна мозайка, изобразяваща жени, които се поливат с амфори.

На два от столовете, в противоположните краища на стаята, отпуснато седяха двама младежи със спортни фигури, облечени в черни ризи с къс ръкав и дълги, свободни панталони.

Точно до писалището седеше третият човек в стаята - възрастен очилат човечец, полуплешив, с бяла риза с къс ръкав, отворена на гърдите. До краката му беше поставена черна кожена чанта.

Славея се настани в трона зад писалището и попита:

- Харесва ли ти моята скромна колекция?

- Внушително, сякаш съм в музей. Истинска ли е?

- Ха-ха, докторе, докторе... Любопитството погубило котката, не помниш ли? - Славея сложи ръка върху четвъртита бутилка, украсена с релефни орнаменти, и го погледна въпросително: - Питие?

- Не, благодаря, ще шофирам обратно.

- Да, да, точно така, не трябва да нарушаваме закона, нали?

Лек смях зад гърба на д-р Генчев му подсказа, че двамата младежи намират шегата на Славея за забавна.

- Парите тук ли са? - попита.

- Но моля ви, докторе, не ми ли вярвате? - с престорена обида отвърна Славея, докато си наливаше питие в голяма кристална чаша, после добави: - Тук са, разбира се.

Издърпа чекмедже от тежкото писалище и извади обемист пакет, увит във вестник.

- Ще ги получиш, когато се уверя, че това, което предлагаш, е истинско и си заслужава. Носиш го, нали?

- Разбира се, г-н Златанов, не ми ли вярвате? - усмихна се докторът и бръкна в лекарската чанта. Поколеба се за миг, но в крайна сметка вече беше тук и нямаше търпение всичко да приключи. Освен това не искаше да изглежда нерешителен.

Когато разви парцала, възрастният човечец до него възкликна тихо.

- Но... но това е... Това е ритон!

Славея се наведе напред и взе ритона в ръка. Разглеждаше го с присвити очи, докато го въртеше пред лицето си.

Разбира се, че е ритон. Златен. Добре запазен. Ето - подаде го на плешивеца, - провери го.

Човекът припряно зарови ръка в чантата си и извади малка лупа. Свали очилата, постави лупата на дясното си око и внимателно пое златния ритон от ръцете на Славея.

Древният съд представляваше извита чаша за пиене, завършваща с гола женска фигура в долната си част. Отметнала глава, жената протягаше ръце напред, докато косата и се спускаше на вълни назад по гърба. Детайлите бяха изобразени изключително прецизно - очите имаха зеници, а голите щръкнали гърди завършваха с деликатни заострени зърна. Плътните и устни сякаш бяха изработени от някакъв различен от злато метал. По-матови и без блясък, те се извиваха в предизвикателна усмивка, допринасяйки още повече за реализма на фигурата. Вдлъбната линия на гърба опираше в разширението на таза с две трапчинки, откъдето плавно се издигаше овалният рог, в който се е наливало питието.

Под гърдите и продължаваше стегнат корем с ясно различим пъп в средата. Краката на фигурата, леко разкрачени, бяха свити силно в коленете, като петите докосваха задната част на бедрата и подпираха рога. Сякаш жената стоеше на колене и ръце, извила гръб назад, крепейки рог за вино. Между устните и се намираше малък отвор, от който се е изливала течността.

Композицията беше изпълнена с усещане за красота и разбиране на пропорциите на човешкото тяло. Овалът на извития гръб плавно преминаваше в извивката на рога. Той беше чист, без никакви украшения. Завършваше с извит навън ръб, по който се виждаха изсечени някакви чертички.

Минаха няколко минути в пълно мълчание.

- Необичайно... - започна човекът. - Не е изработен от златен лист, изглежда, е излят и след това обработван допълнително, много нехарактерно.

Златанов стрелна Иван с очи.

- Липсват овули, релефни перли, които да украсяват прехода от протомето към гърлото, няма целезирани детайли, всичко е изпипано... Фигурата е гола, подробно представена... масивна - продължаваше той. - Много необичайно протоме, трябва да призная... За пръв път срещам такова.

Ръцете на доктора се изпотиха.

- Обикновено по гърлото и рога има изобразени различни сцени - вдигна очи плешивият. - Епизоди от живота на божества или герои, които са носили....

- Не ми обяснявай какво представлява ритон! Истински ли е? - рязко го прекъсна Славея.

Чичкото вдигна глава и въпреки напрежението Иван едва не се изсмя на глас - лупата караше дясното око да изглежда огромно. Всъщност никак не му беше до смях.

- Не мога да кажа толкова бързо. Виждат се следите от обработката, материалът изглежда автентичен, въпреки че... Ето тук - посочи той устните. - Това не е злато. Не знам от какъв метал е и как е вложен, но е крайно необичайно. Цялата композиция е необичайна. Или това е много глупав опит за фалшификат, или е нещо, което никой не е срещал досега. Със сигурност не е продукт на Лампсак.

- Кой е Лампсак? - несъзнателно реагира докторът.

- Не кой, а какво. Това е град, където са се изработвали голяма част от златните предмети от древността, които намираме днес. Но този не е оттам.

- Можеш ли да го датираш?

- Хм, по нищо не прилича на малоазийската школа, поне не намирам аналог нито в гръцката, нито в персийската торевтика. Безспорно, ритоните се използват с ритуални функции още от IV - III хилядолетие преди новата ера, но единствено траките употребяват за това благородни материали. А такъв, с толкова подробна немитологизирана женска фигура, никога не е срещан. Да не говорим за хм... силно сексуалното изображение.

- И? Не ми губи времето, истински ли е?

- Изкушавам се да кажа, че е фалшификат, но... Трябва да се изучи по-добре. Създава усещане за автентичност, макар и да не мога да потвърдя...

- Сигурен ли си? - отпи от чашата си Славея.

- Положително. Съществуват множество ритони с протоме на феникс или човешки глави, но тази не е на богиня, нито на митологично същество, не мога да намеря паралел. Тези надписи... - завъртя ритона в ръцете си отново - хм, непознати, не е Линеар А... елински, не... - говореше на себе си мъжът - не мога да кажа със сигурност какво е.

- Добре, професоре, благодаря ви много, това е достатъчно - изправи се Златанов и подаде ръка.

По челото на плешивия човечец бяха избили капки пот, които се сливаха в тънка струйка, готова да потече над слепоочието му. Постави ритона на плота на писалището, без да откъсва очи от него. Рогът се изправи върху коленичилата женска фигура, като хвърляше отблясъци по тъмния плот на писалището.

- Мога ли да го огледам още малко, ден-два може би, ако нямате нищо против? Мога да направя няколко теста...

Славея стана рязко.

- Моля, нека да ви изпратя, приятно ми беше да работя отново с вас. Хонорарът пак по същия начин, нали?

- Мдааа - неуверено отговори мъжът, докато се изправяше.

- Момчета, погрижете се за нашия гост, не искаме да скучае, нали така? Аз се връщам след минутка.

Масивната, космата ръка на Георги Златанов свойски прегръщаше професора по пътя им навън, докато двамата младежи се приближаваха лениво към доктора. Иван Генчев се изправи.

- Не, Жоро, чакай! Няма сделка, отпада, отказвам се.

Протегна се към ритона и с трескави движения го напъха в лекарската чанта. Обърна се и видя как Славея внимателно затвори вратата зад себе си, докато извеждаше професора в летния пек.

Младежите пристъпиха към него. Не се усмихваха.