page contents Книжен Ъгъл: Джоджо Мойс: Успях да напиша бестселър, когато използвах чувството си за хумор
Предоставено от Blogger.

Джоджо Мойс: Успях да напиша бестселър, когато използвах чувството си за хумор

7.6.16

„Хермес “ представя „След теб“, дългоочакваното продължение на „Аз преди теб“

Преведен на 38 езика и продал над 5 милиона екземпляра, романът „Аз преди теб“ се превърна в истинска световна сензация и продължава да е на върха на класациите за бестселъри четири години след появата си. Медиите на Острова обявиха Джоджо Мойс за „най-добрата съвременна британска авторка“. Сред почитателите на романите й са супермоделът Синди Крауфорд, актрисата Рийз Уидърспун и телевизионната водеща Опра Уинфри.
Филмовата версия на „Аз преди теб“ се очаква по големите екрани в България на 24 юни от „Форум Филм“ . В главните роли са познатата от „Игра на тронове“ Емилия Кларк и Сам Клафлин от „Игрите на глада“.
Джоджо Мойс признава, че не е възнамерявала да пише продължение, но работата по сценария на филма и стотиците ежедневни имейли и съобщения във фейсбук и туитър с въпроси какво се е случило с Луиза след това, я карат да промени решението си.„С огромно удоволствие се срещнах отново с Лу и семейството й, както и с родителите на Уил, и ги изправих пред нови предизвикателства. И този път успяха да ме разсмеят и разплачат. Надявам се, че и читателите ще изпитат същите емоции при повторната си среща с тях“ – сподели Мойс.

Джоджо Мойс е родена в Лондон през 1969 година. Прави успешна журналистическа кариера, но мечтае да стане професионална писателка. Дебютният й роман се радва на положителни отзиви на критиката. Големият пробив за авторката обаче идва с появата на пазара на деветия й роман – „Аз преди теб“, през януари 2012 година. За кратко книгата се превръща в истинска сензация, оглавява класациите за бестселъри, задържайки се в тях рекордно дълго време – 46 седмици в Германия – и e номинирана за роман на годината. След успеха на „Аз преди теб“ три от книгите й попадат в класацията за бестелъри на „Ню Йорк Таймс“ едновременно и продава повече екземпляри дори от Ю Несбьо в Норвегия.

В „След теб“ осемнадесет месеца след смъртта на Уил Луиза се опитва да построи живота си наново. Да се справи с мъката, безсънието, внезапните изблици на гняв и безкрайния вътрешен диалог с човек, който вече не съществува. Подтиквана от желанията, които Уил пробужда в нея, тя заминава за Париж. Но там се чувства самотна и объркана, намира утеха единствено в спомените. Връща се в Лондон и започва работа в бар на летището. Излитащите и кацащите самолети обаче непрекъснато й напомнят, че хората се движат и живеят, докато тя стои на едно място. И разочарова Уил, пропилявайки времето и възможностите си.

Луиза претърпява инцидент и се връща в дома на родителите си в Стортфолд, където се чувства обичана и защитена. Въпреки света, който Уил й разкрива, тя отново е на изходна позиция. По настояване на баща си посещава сбирки, които помогат на хората да се освободят от скръбта. Но точно когато си мисли, че е готова да продължи напред, на вратата й се появява непозната, която променя всичко. Някога Лу обещава на Уил да живее смело и да приема предизвикателствата. За да изпълни обещанието си сега, тя трябва да се научи да живее и обича без него... Следва интервю с Джоджо Мойс.

Ако имаш късмета и щастието да бъдеш дарен с живот, изживей го така, че да не съжаляваш

- Какво те накара да напишеш продължение на „Аз преди теб“?

- Нямах никакво намерение да го правя! До този момент не съм писала продължение на нито една своя книга. Обикновено след като завършиш дадена книга известно време скърбиш за героите си. Живял си с тях в продължение на една или две години и е трудно да се сбогуваш – сякаш се разделяш с приятел. Получих хиляди имейли от читатели, в които споделяха с мен колко приличат на Луиза или колко харесват книгата. Така че просто нямаше как да се сбогувам точно с тези герои и да продължа напред. След това започнах работа по филмовия сценарий и самата аз се запитах какво ще се случи с Луиза след края на „Аз преди теб“. Невъзможно е да преживееш това, което тя преживява с Уил и да не се промениш. Обаче нямях никаква идея за сюжет. Постепенно идеята се оформи в съзнанието ми и след като я обсъдихме с издателя, решихме, че си заслужава да бъде разказана.

- Разкажи ни повече за филмовата адаптация на „Аз преди теб“.

- Това определено бе най-прекрасният миг в кариерата ми! Целият екип ми липсва ужасно – обожавах да закусвам с още 58 човека и да разговарям с тях за нещата от живота. Писането на филмов сценарий беше огромно предизвикателство за мен, което приех с удоволствие. Доста по-различно е от работата по роман: трябва да прецениш на място дали репликите са подходящи и ако не са – да ги промениш. Получи се толкова добре, че вече съм готова със сценария и на друг свой роман - „Един + един“, преди няколко дни го изпратих на „Уорнър Брос“.

- На какво според теб се дължи феноменалният успех на „Аз преди теб“?

- Ако знаех, щях да съм го написала преди 10 години! Пишех различни книги – съвременни романи, исторически, за коне, цигулари или наблюдаване на китове. Написах осем романа и нито един от тях не попадна в класациите за бестселъри, така че започнах да си мисля: явно не разказвам истории, които хората биха искали да прочетат. След това написах „Аз преди теб“ и първоначалните прогнози бяха, че ще продаде около 40 000 езкемляра. Четири години по-късно цифрата надхвърля 5 милиона! Разликата от предходните ми романи е че за първи път реших да използвам чувството си за хумор и то най-вече защото темата за хора с увреждания е доста тежка и агентът ми имаше големи резерви. В романа има известна доза черен хумор, защото  най-малкият ми син е роден с увреждания. Трябва да умееш да се надсмиваш над нещата, в противен случай ще се съсипеш. Най-хубавото нещо на света е да накараш хората, включително и самия себе си,  да чувстват – независимо дали се смеят или плачат.

- Разкажи ни повече за сина си.

- Роди се глух, но се адаптира много бързо към недъга си, както и ние. Недъгът на човек, когото обичаш, бързо загубва значение и спира да прави впечатление. Най-голямото ми разочарование не бе, че се е родил с увреден слух, а отношението на другите към това. Повечето хора обичат да оправят нещата – когато детето ти се разболее правиш всичко по силите си, за да оздравее. Опитваш се да намериш положителното във всяка ситуация. При някои заболявания и обстоятелства в живота обаче осъзнаваш, че няма положителна страна. Трудно е да се приеме, защото изцяло противоречи на човешката природа. Особено на тази на родителя. Като човешки същества ние сме склонни да виждаме нещата в черни и бели краски, не спираме да търсим решения на проблемите, защото иначе изпитваме дискомфорт. Моето послание към хората обаче е: ако имаш късмета и щастието да бъдеш дарен с живот, изживей го така, че да не съжаляваш.

- Плачеш ли, докато пишеш?

-  О, да, особено на сцените, които трябва да въздействат емоционално на читателите. Ако не се разплача, то значи не съм си свършила работата, затова се връщам и пренаписвам съответния пасаж. Офисът ми се намира точно над фризьорски салон – шумът от сешоарите ми действа успокоително. Лягам на пода, за да прочистя съзнанието си и ако не заспя, ставам и опитвам отново.

- В „След теб“ Лу се записва в групова терапия, която помага на хората да предолеят скръбта. Преживяването е едновременно трогателно и забавано, но звучи изключително искрено. Имаш ли опит с подобни сбирки?

- Да, ходих на терапия преди петнадесет години и смятам, че тя промени начина, по който гледам на себе си. Хората не могат да осъзнаят собствените си грешки и да анализират поведението си. Непрекъснато черпя вдъхновени от способността ни да се самозаблуждаваме!

- Промени ли успехът живота ти?

- Да, изцяло и не само моя, а и този на семейството ми. Благодарение на успеха на книгите ми най-малкият ми син посещава частно училище и получава специализираните грижи и внимание, от които се нуждае. Успехът също така ми дава увереността да продължавам да пиша.

- И последен макар и традиционен въпрос: над какво работиш в момента?

- Честно казано точно в този момент се нуждая от почивка. През последните три години съм си почивала само една седмица и въпреки че обичам работата си осъзнавам, че трябва да спра, за да презаредя батериите. Ще прекарам повече време със семейството си, ще яздя любимия си кон Браян и се надявам да намеря време за мечтания уикенд със съпруга ми в Париж.

„След теб“ - откъс

Прибирам се в един и петнайсет и влизам в тихия апартамент. Преобличам се в долнище на пижама и суитшърт, после отварям хладилника, изваждам бутилка бяло вино и си сипвам в чаша. Кисело е като лимон. Поглеждам етикета и осъзнавам, че съм го отворила предната нощ и съм забравила да затворя отново бутилката, но си казвам, че не е особено добра идея да се замисля човек за такива неща. Отпускам се на стола с виното.
На полицата над камината има две картички. Едната е от родителите ми, които ми честитят рождения ден. Тези „най-добри пожелания“ от майка ми ме пронизват като с нож. Втората картичка е от сестра ми, която предлага двамата с Томас да ми дойдат на гости през уикенда. Отпреди шест месеца е. Две гласови съобщения на телефона ми, едното – от зъболекаря. Другото – не.
Здрасти, Луиза. Джаред е. Срещнахме се в „Дърти Дак“? Ами, бяхме заедно (приглушен, неловък смях). Беше просто... нали се сещаш... Хареса ми. Мислех си, че може да го повторим? Имаш ми номера...
Когато бутилката вече е празна, се замислям дали да не купя нова, но не ми се излиза отново. Не искам Самир от денонощния магазин да ми подхвърля някоя от шегичките си за безбройните ми бутилки „Пино Гриджо“. Не ми се говори с никого. Внезапно се усещам адски изморена, но с онова изтощение, при което главата ти бучи и ти е ясно, че ако си легнеш, няма да можеш да заспиш. За миг се сещам за Джаред и странно оформените му нокти. Притеснява ли ме странната им форма? Зяпам голите стени във всекидневната и внезапно осъзнавам, че всъщност имам нужда от въздух. Наистина ми трябва въздух. Отварям прозореца в коридора, тромаво се покатервам по пожарната стълба и се озовавам на покрива.
Първия път, когато се качих, преди девет месеца, агентът по недвижими имоти ми показа какво са направили предишните наематели - миниатюрна градина на терасата с няколко метални сандъчета за цветя и малка пейка.
– Официално не е твоя, разбира се – каза ми той, - но само твоят апартамент е с директен достъп до нея. Мисля, че е доста приятна. Можеш да си направиш дори купон тук горе!
Тогава само го изгледах, чудейки се дали приличам на човек, който прави купони.
Цветята отдавна са изсъхнали. Очевидно не ме бива много в грижите за каквото и да било. Сега стоя на покрива, загледана в примигващия мрак на Лондон под краката ми. Около мен има милиони хора, които живеят, дишат, хранят се, спорят. Милиони животи, съвършено различни от моя. Това ме изпълва с някакъв странен покой.
Натриевите лампи по улиците проблясват, докато звуците на града се носят в нощния въздух, двигателите на автомобилите ръмжат, врати се затръшват. От няколко мили на юг се дочува брутално пърпорене на полицейски хеликоптер, чийто лъч осветява мрака в търсене на изчезнал нарушител, скрил се навярно в някой парк. Отнякъде долита вой на сирена. Винаги има сирена. „Много скоро ще се почувствате като у дома“, беше казал агентът по недвижими имоти. За малко да се изсмея. Градът ми е толкова чужд, колкото е бил винаги. Но напоследък се чувствам така навсякъде.
След миг колебание се качвам на парапета, разперила ръце встрани, като леко пиян въжеиграч. Единият крак пред другия, бавно се придвижвам напред по бетона. От ветреца косъмчетата по протегнатите ми ръце настръхват. В началото, когато се нанесох тук и когато ми беше най-тежко, понякога се обзалагах със себе си дали мога да мина от единия край на сградата до другия. Когато стигнех до далечния край, се изсмивах в нощта. Видя ли? Тук съм – жива съм – стоя на ръба. Правя каквото ми каза!
Това се бе превърнало в таен ритуал – само аз, градският хоризонт в нощта, утехата на мрака, анонимността, съзнанието, че тук горе никой не знае коя съм. Вдигам глава, наслаждавам се на нощния бриз, дочувам смях някъде долу, приглушения звън на строшена бутилка, пълзящия трафик, гледам безкрайния червен поток от задните светлини, същински автомобилен кръвен поток. Само часовете между три и пет сутринта са относително спокойни, пияниците вече са се строполили по леглата, главните готвачи в ресторантите са свалили най-сетне белите си престилки, баровете са затворили врати. Тишината в тези часове се нарушава само понякога от нощните птици, от отварянето на еврейската пекарна надолу по улицата, глухото тупване на стоварените от разносните бусове бали с вестници. Познавам и най-дребните детайли от живота на града, защото вече не спя.
Някъде там долу правят полицейска проверка в бара „Уайт Хорс“, в който ходят хипстъри и обитатели на Ийст Енд, двама спорят отвън, а в другия край на града общинската болница събира останалото от болните и ранените, както и онези, които едва са успели да преживеят поредния ден. Тук горе има само въздух, мрак и някъде далеч товарният полет на „ФедЕкс“ от „Хийтроу“ до Пекин, както и безчет пътници като онзи господин с уискито, поели по своя път нанякъде.
– Осемнайсет месеца. Цели осемнайсет месеца. Кога ще бъде достатъчно? – казвам в мрака. И ето го отново – усещам го да се надига в мен, същия неочакван гняв. Правя две крачки, като гледам в краката си. – Защото това не ми прилича на живот. На нищо не прилича.
Две стъпки. Още две. Ще стигна до ъгъла тази вечер.
– Ти не ми даде никакъв проклет живот, нали? Наистина. Просто разби предишното ми съществуване. Направи го на пух и прах. Какво да правя с онова, което ми е останало? Кога ще почувствам... – Протягам ръце встрани, усещам студения нощен въздух по кожата си и осъзнавам, че отново плача. – По дяволите, Уил – прошепвам. – Проклет да си, задето ме остави.
Мъката отново се надига като внезапен прилив, силна, всепоглъщаща. И точно когато усещам как потъвам в нея, някакъв глас от сенките казва:
– Не бива да стоите там.
Понечвам да се обърна и зървам за миг дребно бледо лице на пожарната стълба, огромни тъмни очи. От шока кракът ми се плъзва по парапета и внезапно губя равновесие. Сърцето ми сякаш полита, само частица от секундата, преди и тялото ми да го последва. И после, като в кошмар, усещам безтегловност, летя в пропастта на мрака, краката ми се размахват над главата и чувам вик, може би крещя самата аз...
Хряс.
И после всичко става черно.