page contents Книжен Ъгъл: Тик Нят Хан: Спри, успокой се, излекувай се
Предоставено от Blogger.

Тик Нят Хан: Спри, успокой се, излекувай се

27.9.16

В „Сърцето на будисткото учение“ (Хермес) един от най-големите съвременни авторитети в областта на будизма ще ни покаже как да трансформираме страданието в мир, радост и освобождение

Будистката медитация има две страни – шаматха и випашяна.  По-силен акцент днес се поставя върху важността на випашяна („вглеждане в дълбочина”), тъй като тази практика може да ни донесе прозрение и да ни освободи от страданието и злочестините. Но практиката шаматха („спиране”) е фундаментална. Ако сме неспособни да спираме, няма как да ни споходи прозрение.
Сред практикуващите дзен е популярна една притча за мъж и кон. Конят препуска в галоп, изглежда, ездачът бърза за някъде. Друг мъж, застанал край пътя, се провиква подире му: „Къде отиваш?”, а ездачът отвръща: „Не знам! Питай коня!”. Нашата ситуация е сходна. Яхнали сме препускащ кон, без да знаем накъде галопира той и без да можем да го спрем. Този кон е енергията на навика, която винаги ни тласка напред. Безсилни сме да й противостоим. Все бързаме нанякъде и това се е превърнало в наш навик. През цялото време полагаме някакви усилия, борим се с нещо. Дори по време на сън. В състояние на война сме със самите себе си, а твърде лесно започваме война и с другите.
Трябва да усвоим изкуството на спирането – да спираме мислите си, енергиите на навиците, неосъзнатостта си, силните емоции.
Когато дадена емоция се развилнее в нас като буря, губим покоя си. Включваме телевизора, после го изключваме. Взимаме книга и я захвърляме. Как можем да сложим край на това безпокойство? Как можем да сложим край на страха, отчаянието, гнева и мъчителния копнеж? Можем да го сторим, практикувайки осъзнато дишане, осъзнато ходене, осъзнато усмихване и вглеждане в дълбочина, което ражда разбиране. Когато сме осъзнати и пребиваваме дълбоко в настоящия момент, плодовете, които неизменно ще съберем, са разбиране, приемане, любов и желание да носим облекчение на страданието и радост.
Но енергиите на навиците са често по-силни от волята ни. Казваме и извършваме неща, за които после съжаляваме. Причиняваме на себе си и на другите страдание и нанасяме ред щети. И макар после да се кълнем, че няма да се повтори, рано или късно отново постъпваме по същия начин. Защо е така? Защото енергиите на навика (васана) ни тласкат неудържимо.
Необходима ни е енергията на осъзнатостта, за да разпознаем енергията на навика и да прекратим разрушителното поведение. Посредством осъзнатостта можем да разпознаем енергията на навика всеки път, когато тя се прояви: „Здравей, енергия на навика. Знам, че си там!”. Ако само й се усмихнем, тя ще изгуби много от силата си. Осъзнатостта не само ни позволява да разпознаем енергията на навика, но и да й попречим да вземе връх над нас.
Неосъзнатостта е противоположността на осъзнатостта. Пием чай, но не осъзнаваме, че пием чай. Седим срещу обичания човек, но не осъзнаваме, че той е с нас. Вървим по улицата, но всъщност не вървим. Някъде другаде сме, мислим за миналото или за бъдещето. Препускащият кон на навика ни носи нанякъде, а ние сме негови пленници. Необходимо е да спрем коня и да възвърнем свободата си. Нужно е да осветим всичко, което правим, със сиянието на осъзнатостта, за да прогоним тъмата на неосъзнатостта. Първата функция на медитацията шаматха е спирането.
Втората функция на шаматха е успокояването. Когато сме във властта на силна емоция, ние знаем, че е опасно да действаме под нейно влияние, но ни липсва силата или яснотата на мисълта, за да се въздържим. Нужно е да се научим как да вдишваме и издишваме, да спрем онова, което правим, и да успокоим емоциите си. Трябва да се научим да ставаме масивни и стабилни като дъбовете, които бурята не може да извива накъдето пожелае. Буда ни е оставил редица способи да успокояваме тялото и ума си и да се вглеждаме дълбоко в тях. Те могат да бъдат обобщени в пет степени:

1. Разпознаване - Когато сме гневни, ние си казваме: „Знам, че в мен има гняв”.
2. Приемане - Когато сме гневни, не го отричаме. Приемаме гнева.
3. Прегръщане - Прегръщаме гнева си с две ръце, както майката взима в обятията си плачещото дете. Нашата осъзнатост обгръща емоцията ни. В много случаи дори само това може да успокои гнева ни и самите нас.
4. Вглеждане в дълбочина – Когато вече сме достатъчно спокойни, можем да се вгледаме дълбоко в себе си, за да разберем какво е предизвикало гнева ни, каква е причината за плача на детето.
5. Прозрение – Плодът на вглеждането в дълбочина е прозрението за множеството причини и условия, първични и вторични, които са породили нашия гняв, предизвикали са плача на детето. Може би детето е гладно. Може би иглата на пелената се впива в кожата му. Ако сме се разгневили заради остра дума на приятел, може внезапно да си спомним, че нервите му в този ден са били крайно опънати, тъй като баща му е на смъртно легло. Размишляваме по този начин, докато получим прозрение за причината на страданието ни. А споходи ли ни прозрението, ние вече ще знаем какво да направим или какво не бива да правим, за да променим ситуацията.
След като ни успокои, третата функция на шаматха е да ни помогне да останем в покой. Представете си, че от брега някой хвърля камъче в реката. Камъчето, без да полага каквото и да било усилие, се оставя бавно да потъне до речното дъно. След като достигне дъното, камъчето остава там в покой, позволявайки на водата да минава покрай него. Практикувайки седяща медитация, можем да останем в покой също като това камъче. Можем да се оставим съвсем естествено да потънем в позата на седене и да останем в покой, без да полагаме каквото и да било усилие. Трябва да усвоим изкуството на оставането в покой, позволявайки на тялото и ума си да отпочиват. Ако по тялото или ума ни има рани, необходимо е да останем в покой, за да им дадем възможност да зараснат.
Успокояването ни позволява да останем в покой, а оставането в покой е необходимо условие за изцелението. Когато дивите животни бъдат ранени, те откриват някое скътано място, лягат там и остават в покой в продължение на много дни. Не мислят за храна или нещо друго. Просто почиват, защото това е лекът, от който имат нужда. Когато ние, хората, се разболеем, изпадаме в тревога. Хукваме по лекари и търсим лекарства, но забравяме да се спрем. Дори когато сме на почивка в планината или на морския бряг, не отпочиваме, а се връщаме у дома по-уморени от преди. Трябва да се научим да почиваме, да оставаме в покой. Легналото положение не е единственото, в което може да се отпочива. Можем да почиваме много добре при седяща или ходеща медитация. Не е необходимо медитацията да представлява къртовски труд. Просто позволете на тялото и ума си да почиват като животно в гората. Не полагайте усилия. Няма нужда да се стремите към нищо. Ето, аз пиша книга, но не полагам никакво усилие. Макар да пиша, почивам. Четете книгата ми с нагласата тя да ви достави радост, не полагайте усилия. Буда е казал: „Моят Дхарма е да практикувам без да практикувам”.
Практикувайте така, че да не се изморявате, а да давате на тялото, емоциите и съзнанието си възможност да отпочинат. Тялото и умът ни имат способността да се самолекуват, при положение че им позволим да останат в покой.
Спиране, успокояване и оставане в покой са необходимите условия за изцелението. Ако не съумеем да спрем, разрушителното ни поведение просто ще продължи своя ход. Светът има нужда от изцеление. От изцеление се нуждаят както отделните хора, така и обществата и нациите.

Тик Нят Хан е виетнамски будистки монах, поет и миротворец, номиниран от Мартин Лутър Кинг-младши за Нобелова награда за мир. Автор е на над 40 книги, преведени на десетки езици, които неизменно присъстват в класациите за духовна литература и се радват на нестихващ интерес в Америка, Великобритания, Канада, Германия, Испания, Франция, Италия, Русия и др.
Тик Нят Хан се смята за един от най-големите съвременни авторитети в областта на будизма.
Дълги години преподава будистка психология в различни университети.
В своите книги той се стреми да съчетае достойствата на будизма и източните медитативни практики с постиженията на съвременната психология. С много мъдрост и състрадание, Тик Нят Хан ръководи човешката мисъл през лабиринта от стрес, егоцентризъм и болка към едно по-зряло и освобождаващо отношение към себе си и към живота като цяло.
„Сърцето на будисткото учение“ е една от знаковите книги на автора.