Издатели излизат от анонимност

Петко Тодоров

Да видим кой ни прави книгите

Тръгнал да омъжва дъщеря си в хаоса на 1991-ва, нямал пари, и се сетил за „Вечния календар”. Намерил някакво вехто издание и го засилил в 10 000 тираж.

Останали му пари за основаване на издателство: „Когато ме попитат „Кой ти даде пари да се занимаваш с книгоиздаване?”, отговарям: ”Вечният календар”. Цанко Серафимов в „Речник на признанията” (изд. „Орбел”).

Най-новото българско книгоиздаване гъмжи от митове, Весела Люцканова ги събираше, направи 3 тома и й писна. Но със Серафимов може и така да е. Разказва битието си и отношението към исторически факти и личности. Личните му срещи са най-интересни.

„Изявявам моята позиция по повод разпадните обществени процеси и зловещите деструктивни тенденции на т.нар. преход” – Иван Гранитски в „Знаци на прехода” (изд. „Захарий Стоянов”).

Заедно със „статии и портрети, посветени на ярки личности от съвременния интелектуален живот”. Тук е и издателят Гранитски. Представил книга на Георги Марков в 200 селища. В София „премиерите” на книги минават по правило като семейно-битови мероприятия, може истинското място да е провинцията.

Тези двамата са на противоположни политически позиции, първият е по-пристрастен, обяснимо. Автори са на доста книги, но да оставиш знаци като издател е друго. Едно че производителят на книги няма как да е скучен, но по-важното е кой ни прави книгите. Те не падат от небето. Най-синтетичният духовен продукт са, как да не е важно. Нали са най-точният портрет на духовността на дадено място и време.

Ако издателите бяха с лице към публиката, тя щеше да е по-наясно с портрета. Ако я интересува. Медиите може да имат задачата да го крият, но медията книга е различна, способна е на качеството свободност. Показват го и нашите двама.

Друг е въпросът за социологичността на сегашното ни книгоиздаване, много хляб има в темата, вкл. парадоксът на пропиляването на насъщния капитал: читателя... А за известността на книгоиздателите работят и враговете, с приятелство тя не се придобива.