Щастието като инцидент. И то абсурдно криминален

Петко Тодоров

„Какви са тези деца? – попита. – Мои са. – Как така твои? – Така, мои са. Мои са и баста!” – тя е на 12, той на 7, децата са близначета на седмици, момче и момиче – в „Петата лодка” на Моника Компаникова (изд. „Нов Златорог”).

Бебетата стават нейно притежание при нелепо обстоятелство. Прибира ги в градинска барака в краен квартал на Братислава, прибира и него, избягал от къщи. Откраднал пари от баща си и не смее да се прибере.

„Да взема децата и да си мисля, че ще знам как да се грижа за тях, беше безотговорно и наивно, но в момента, когато бутах количката по същия този път нагоре, не ми изглеждаше наивно. Това беше възможност, дошла от небето заедно с вятъра, който премести тенекиената кутия към краката ми, спомня си тя след години... Бях щастлива, че станах част от малкото градинско семейство. В някои моменти имах чувството, че ще експлодирам от щастие”.

Инцидентът е централен в романа. Той обяснява живота на героинята, макар че на пръв прочит спомените, защото романът върви като спомен, са за да обяснят него. Майката я родила на 16, без баща е и нейното появяване е драмата на двете. Майка й не може и не желае да е майка: „Не ми викай мамо, след това се чувствам като дърта крава”. Тя не може да има майка, а не може и да няма. И това в крайно безпътното битие на майката...

Романът има три издания в Словакия след 2010 г., усилено се превежда. Направен е по калъпа на водещото се като постмодернизъм – в мозайка от нелинейни споменни проблясъци на случки и сънища. Но Компаникова не се дава на формата. Той можеше да остане при инцидента и пак да е роман – за драмата на излизане от детството. Но случката се спомня от хоризонта на зряла възраст и драмата е общожитейска. Не е пропуск, че не знаем докрай какво е станало с бебетата, то е излишна подробност.

И друго. Компаникова изнася внушенията високо над крайното житейско изключение. Пътят на малкия човек до неговия свят е толкова стръмен, че усилието ликвидира нареченото смисъл на живота.