page contents Книжен ъгъл: Предопределените да се превърнат в снопче трева
Предоставено от Blogger.

Предопределените да се превърнат в снопче трева

4.10.16

Петко Тодоров

В „Където някога вървяхме”, романа на Шел Вестьо за живота в Хелзинки

„Реших да живея като човек, който е предопределен да се превърне в снопче трева”, заявява героиня на Шел Вестьо по средата на „Където някога вървяхме” (изд. „Персей”, превод Росица Цветанова).

Годината е 1922-ра, животът в Хелзинки загърбва гражданската война, но решението на Луси е мотивирано от нейната си еманципация, а тя, изглежда, я има по рождение. И преживяното нататък е на човек, предопределен да се превърне в снопче трева. Още по-точно: на дама предопределена за това.

Романът разказва за живота в Хелзинки между 1905-а и 1944 г. По-точно на група негови жители като че ли от всички възможни прослойки, във всеки случай от преживяващите буквално скотски до семейство, в което съпругът „насърчаваше новоразбудилия се в нея интерес към модата в дрехите, онзи, който беше заменил по-раншното й увлечение по идейния свят на Шопенхауер и поезията на Хайне”. На съпругата, за която „интерес” означава безмерни по количество и качество дрехи...

Онази Луси ще свърже за кратко несъвместимите светове. Ще направи свой любовник гладуващия хамалин, тя, чието занимание е да колекционира предмети и хора на изкуството. „За кратко”, защото двата свята са трагично несъвместими.

Възходи и падения – това се случва с тези хора през тези години. Основното: гражданската война във Финландия през 1918 г. „Всъщност имаше два града”, разказва Вестьо – на онези два свята. Разделението е зловещо, 1918-а е само възелът в конеца на годините. Един от героите ще простене някъде в навечерието на Втората световна: „Нима 1918 г. никога няма да свърши във Финландия?”.

Позната история. Но романът е невъзможната сякаш за българския писател литература. Вестьо не взема страна, неговата непозиция се оказва истинска писателска позиция. Зряла белетристика. Без каквито и да било напъни, романът е от преди десетилетка, да се прави на постмодернизъм и на каквото и да било. Затова думите на героите стоят като окончателна присъда: „Единственият начин да се защитиш от живота е да умреш”.