page contents Книжен ъгъл: Катрин Банър: „Къщата на края на нощта“ е между „осветената” история и митичното, скритото и неизказаното
Предоставено от Blogger.

Катрин Банър: „Къщата на края на нощта“ е между „осветената” история и митичното, скритото и неизказаното

25.10.16

Само на 28-годишна възраст авторката Катрин Банър вече има издадена трилогия за тийнейджъри, която е хит във Великобритания. Дебютният й роман за възрастни „Къщата на края на нощта” (Кръгозор) става бестселър и е преведен на 22 езика. Вълнуващата сага за три поколения от едно семейство напомня на „Мандолината на капитан Корели“ и „Красиви руини“. Не само главните герои и техните борби правят историята на Банър увлекателна и затрогваща. Заслуга имат както второстепенните персонажи, които също добавят цвят и детайли, така и майсторски описаният остров Кастеламаре.

„Къщата на края на нощта“ е заглавието на романа Ви, но също така е името на кафенето, което държат семейство Еспозито. Как избрахте заглавието и какво означава то за Вас?

В романа има момент, когато двама от героите - Амедео и учителката Пина Вела, обсъждат историята на старата къща и как е получила името си. Тогава Пина казва, че първоначално може и да се е казвала „Casa di Alberto Dellanotte” – къщата на Алберто Деланоте. Това предположение разочарова Амедео. За него името има изцяло друго значение: къщата е „на края на нощта“ в буквалния смисъл – островът гледа към светлините на Сицилия от едната страна и към тъмнината на океана от другата, но също създава и усещане, че си на ръба на голям континент - между обитаваната земя и празната вода, заклещен между „осветената” записана история и нещо много по-митично, скрито и неизказано.

Има много малки детайли и герои, които обогатяват романа, като Кончета и епилепсията й.  Откъде идва идеята за тези герои?

От самото начало исках да пиша за малкия град, точно за тази общност, която може да бъде едновременно широкоскроена и закостеняла, клюкарстваща и добросърдечна. Според мен най-интересното на малките общности е начинът, по който индивидът се развива в тях. Да отраснеш на малък остров като дете, може едновременно да те ограничи и да те отличи.
Да си единствен по рода си – ако пееш добре, то ти си певецът, ако имаш талант да рисуваш – художникът, но ако преживееш нещо унизително, това трудно се забравя. Исках да поставя Кончета в неблагоприятна ситуация заради пристъпите й, да я поставя в ролята на „детето инвалид“ в очите на другите, за да покажа как тя надмогва това и се превръща в един от най-независимите герои в книгата. Искам героите ми да са едновременно сложни и многопластови, но и близки и разбираеми. В хода на историята исках да покажа всички страни на героите, за да разкрия и усложня техните характери.
Според мен ролята на разказвача е да развива героите, докато не оживеят на страниците и не спечелят симпатията на читателя.

Историята в романа се развива в продължение на повече от век. Защо се решихте на такъв дълъг период от време? Бяхте ли планирали живота на героите, преди да започнете да пишете, и налагаше ли се да правите някакви промени в процеса на работа?

С напредване на проучването ми книгата ставаше все по-дълга. Първоначално мислех, че ще е модерна история за финансовата криза през 2008 г., пречупена през призмата на едно семейство и техния дом и бизнес. Но скоро започнах да осъзнавам, че няма много смисъл да се опитвам да разкажа тази история, без да начертая пътя, по който стигнахме дотук.
Когато започнах да проучвам миналото, открих, че е имало много моменти, когато малки острови, като този в книгата, са били разтърсвани от „вторичните” трусове на по-глобални кризи - две световни войни, пристигането на вълни от туристи през 70-те и 80-те и други периоди на разцвет и упадък. Знаех, че романът ми ще разказва за различни времена, но през всички тях поколението на младите хора е трябвало да взема трудни решения.
Нещо, което ме изненада, беше, че това се превърна в разказ за няколко поколения силни жени. Романът не разказва историята като учебник – с битките, империите и великите завоевания. Вместо това той е за онези истории, които често противоречат на официалната версия и които си разказваме сами на себе си в опит да приемем случващото се. Хората, които стоят зад такива истории в малките общества, често са жени.

Разказването и събирането на истории е важна част от сюжета. Каква връзка виждате между романа си и италианските и сицилиански легенди?

Народните приказки са едно от най-ранните вдъхновения за книгата. Прототипът на героя Амедео е реален събирач на истории - доктор Джузепе Питре. Той е също толкова важен за италианската история, както и Братя Грим. Живял е в края на XIX век и е записвал всички истории, които пациентите му разказвали. Имал бюро, специално вградено в каретата му, за да може да пише, докато пътува по неравните пътища на острова.
Причината защо разказваме истории и защо ги пазим, живо ме вълнува. Стилът на книгата се движи между притчовото, мистичното и реалното. Като се опитва да подражава на начина, по който всеки от нас разказва историите от собствения си живот. Не бих могла да напиша „Къщата на края на нощта“ без достъп до такива истории. Да пиша за малко място като Кастеламаре по начин, който е емпиричен и рационален, подходящ за големите градове, не ми звучеше разумно. Италианските народни приказки ме накараха да разбера, че като разказвач аз също трябва да повярвам в тях.
Следва откъс от книгата в превод на Паулина Мичева.

През есента Амедео реши да купи „Къщата на края на нощта“. Не можеше повече да понася да я вижда празна, а сега, след като  островът  бе  останал  с  половината  си население,  къщите струваха по-малко от солта. Дори един селски лекар можеше да
си позволи да си купи някоя.
Рицу  бе  станал  мрачен  и  апатичен  след  заминаването  на брат си.
– Къщата се разпада – каза той. – Няма да ви е от полза. Това място носи лош късмет.
В крайна сметка Амедео го убеди да приеме петстотин лири и една кокошка за нея, като се наложи да го увещава и да му бута парите насила в ръцете.
Амедео записа покупката в червения си дневник заедно с датата – двайсет и четвърти септември 1919 г. Вече имаше дом и се надяваше да успее да навакса живота, който бе възнамерявал да си създаде, преди войната да го бе прекъснала. Къщата наистина се разпадаше. Той се настани в стаите на горния етаж и започна да замазва стените и да подменя една по една прогнилите врати. Почна да си създава колекция, също както бе правил приемният му баща. Събираше истории, артефакти, предмети, свързани с острова. Спасяваше и отнасяше внимателно вкъщи чирепите от римските керамични съдове и монетите, които селяните изхвърляха постоянно. По стените окачи плочки, украсени във фантастични цветове, изрисувани със слънчогледи, лилии и женски и мъжки лица. Образите, някои на стотици години, бяха нарисувани с лек, енергичен стил, който им придаваше вид на току-що изсъхнали. Художникът Винченцо  имаше предци, които бяха изрисували повече плочки, отколкото биха били нужни на когото и да е, и той ги изрови от мазето си и ги даде напълно доброволно на Амедео – защото туристите вече не ги купуваха, когато идваха на острова, и с удоволствие ще се отърве от тях, обясни старецът на доктора.
От катакомбите покрай морето Амедео донесе купища бели светещи камъни и ги нареди по первазите на прозорците на горния етаж. На масата в коридора междувременно се трупаха малки джунджурии, свързани със света Агата, защото пациентите, чието лечение не бе осигурено от местната община, често му плащаха с тях за израждането на някое бебе или за наместването  на  счупена  ръка.  Беше  събрал  миниатюри  на  светицата, бутилки със светена вода и една статуя, на която света Агата разтваряше  гръдта  си,  за  да  покаже  дървеното  си  сърце,  боядисано в червено. Беше привързан към тази статуетка, но и се боеше от нея. Никога не бе намирал утеха в религията.
Но  като  че  ли  най-накрая  бе  започнал  да  диша,  да  живее истински. Всяка сутрин, преди да поеме на обиколката си, плуваше в морето – за което рибарите му се присмиваха, защото никой възрастен човек не плува за удоволствие, просто така, и то в края на есента, сякаш се е напил и се опитва да изтрезнее! Докато се катереше по хълма, а солта изпръхваше в гънките на кожата му, спираше да вдигне някое бяло камъче или римска керамика, които да отнесе в „Къщата на края на нощта“. Амедео освен това описваше всичко, което събираше, както и всяко подобрение, което правеше в къщата. Стаите на долния етаж все още бяха влажни и необитаеми, мебелите вътре бяха покрити с прашни чаршафи. Отначало работата вървеше бавно. В някои от буреносните нощи трябваше да спи под дебел брезент и в тези нощи бе почти щастлив.
През тези първи есенни седмици започна систематично да изучава легендите на острова, защото бе почнал да се притеснява, че както вървяха нещата в света, тези истории ще бъдат изгубени. Не само Амедео бе затормозен от изчезването на нещата. Историите се лееха навсякъде, като река, и той само трябваше да отиде там, където можеше да ги чуе, на местата, където всекидневните му обиколки естествено го водеха: мъждивите стаи на горните етажи, в които вдовиците седяха приведени над молитвените си броеници, прашните бараки на рибарите и изоставените къщи, скалисти и библейски, на края на града, обитавани от децата на острова. Историите явно могат да бъдат намерени най-лесно в мрачните места. Когато се върнеше у дома, Амедео ги записваше в дневника си.
Постави  стария  си  сглобяем  фотоапарат  в  единствената суха стая, малкия склад под стряхата, пълен със стари кашони, в които според надписите им имаше цигари „Модиано“ и ликьор „Кампари“.  Пред  апарата  окачи  червена  завеса,  сякаш  стаята бе фотографско студио. В съзнанието му „Къщата на края на нощта“ бе величествен висок музей като дома на приемния му баща, пълен с книги и уникални предмети, и макар Амедео да нямаше нито жена, нито деца, той копнееше да снима наследниците си, безбройни като звездите, и тези снимки някой ден да красят коридора и стената покрай стълбището.
През  горещата  есен,  последвала  празника  на  острова,  започна да се чувства все по-неудовлетворен от отношенията си с Кармела. Създаде си навик да се обръща мислено към страховитата статуя на света Агата, когато излизаше от къщата или когато  се  прибираше,  особено  ако  го  викаха  за  някое  раждане или смърт, защото въпреки цялата си нерелигиозност вече чувстваше, че с радост би приел добрия късмет, където и да го откриеше.  Причината  бе  същото  отчаяние,  същото  запъхтяно желание за някаква емоция, което го бе накарало да се примири  с  Кармела  и  да  придобие  къщата  –  чувството,  че  животът му трябва да се промени. И все пак в нощите, когато пътят му го отвеждаше до осветения прозорец на вилата на Кармела, на прибиране у дома статуята сякаш го посрещаше с тъжен, укорителен поглед. Нали търсиш семейство и жена, гълчеше го тя. А какво притежаваше освен несигурната връзка с Кармела, която често, също като воднистата супа, която пиеше с дни наред, когато пациентите му нямаха пари да му платят, го оставяше по-гладен, отколкото преди да я изконсумира?
Потънал  в  разкаяние,  той  потърси  старите  си  приятели – свещеника,  учителката,  мъжете  от  градския  съвет  –  и  се  зае трескаво с ремонта на къщата.
Една вечер, докато си пийваха от вкисналите остатъци на една  от  старите  бутилки  „Кампари“  на  занемарената  тераса, Пина Вела му разказа историята на „Къщата на края на нощта“.
– Това е втората най-стара къща на острова. Старите хора смятат, че носи лош късмет на обитателите си. Тук за последно се било запазило прочутото стенещо проклятие, някога, преди много години. Жителите на острова се опитали да я съборят. Но стените били прекалено дебели – не могли да го направят. Издържала е четири земетресения и едно земно свличане. Това някак предизвиква уважение.
– Тогава как е възможно да смятат, че носи лош късмет? – попита Амедео.
– Можеш да го погледнеш по два начина – обясни Пина. – За да оцелее при тези бедствия, къщата трябва или да е благословена  от  света  Агата,  или  да  е  прокълната  от  дявола  –  или едното, или другото. Затова го казват.
Що се отнасяше до самото й име, Casa al Bordo della Notte, тя не знаеше откъде е дошло.
– Някои от старите хора казват, че май си спомнят тук да е живял човек на име Алберто Деланоте – каза Пина.
– Значи оригиналното име на къщата може да е било Casa di Alberto Delanotte– Амедео бе леко разочарован от тази непоетична истина.
– Но аз предпочитам да вярвам, че името й си означава „на края на нощта“ – каза Пина. – Защото наистина е така, ако погледнеш в двете посоки оттук.
Амедео  погледна.  Терасата  бе  осветявана  от  една-един-ствена  улична  лампа,  около  която  кръжаха  комари,  а  вътре  в нея се бяха настанили гущери и сенките им се очертаваха по керемидите на покрива. Отвъд нея се виждаха успокояващите светлини на града, а в далечината – крайбрежието на Сицилия, което ограждаше острова от двете страни, така че Кастеламаре би могъл да бъде сметнат за полуостров, издатък на някаква по-масивна суша.
Ако човек погледнеше в другата посока обаче, се виждаше само море и нощ, ненарушима от нищо пустош, простираща се необезпокоявана чак до Северна Африка.
– Странно място за кафене – каза Амедео.
– Невинаги е било кафене – отвърна Пина. – Първият граф не  позволявал  да  има  заведение  в  центъра  на  града,  за  да  не се пропият хората и да не играят хазарт. Преди Рицу да поеме бизнеса, къщата стояла празна години наред. Някои от старите хора  никога  не  биха  прекрачили  прага й.  Като  че  ли  някакъв лош късмет тегне над това място. Виж какво стана с брата на Рицу. И двамата му сина умряха. Разбираш защо хората смятат, че къщата е прокълната.
– Проклетата война е проклятието – изръмжа Амедео. – Не това старо кафене.
Пина прошепна тихо:
– И това е вярно.
Амедео се зачуди дали тя си мислеше за своя съпруг. Но Пина се отнесе само за минута, усука черната си плитка с едната си ръка и после, като изпъна гръб, каза:
– Е, аз вече трябва да се прибирам.
Учителката винаги трябваше да си прибира в дома си. Амедео се питаше дали тя се чувства самотна, докато обикаля из стаите на старата си къща, близо до църквата, както се чувстваше и той. Съседите и от двете й страни бяха заминали за Америка. Дори красотата й бе някак далечна, страховита, като на гръцка статуя. Може би затова никой ухажор не се бе осмелил да я приближи след смъртта на учителя Вела. Амедео знаеше, че нейният баща е бил учителят на острова в края на века – учителят Вела се бе омъжил за Пина след смъртта му, наследявайки и училището, и момичето. Сега тя вече нямаше семейство на острова освен рибаря Пиерино, който й се падаше далечен братовчед.
По-късно, докато доизпиваше червения ликьор, Амедео съжали, че не й се бе разкрил повече, че не бе свалил част от бремето си, защото Пина винаги бе толкова спокойна и сдържана, жена, по-силна от стените на старата къща. Искаше му се да й бе казал как след войната в него бе зейнала някаква сива пустота, пустота, която се опитваше да запълни чрез аферата си с жената на графа, чрез купуването на разпадащата се къща, но тя продължаваше да зее като отворена рана и в нощи като тази ставаше още по-гладна. Бе особено подходящо, че обитаваше „Къщата на края на нощта“, защото собственият му дух тези дни можеше да бъде разделен точно на две – наполовина светлина и сияйна прозрачност, наполовина мрак и непрогледна тъма, като океанските дълбини.