page contents Книжен Ъгъл: „Вечерен курс” по спасяване на света
Предоставено от Blogger.

„Вечерен курс” по спасяване на света

20.11.16

Лий Чайлд се връща 20 години назад в 21-ия роман за Джак Ричър

Годината е 1996-а и Джак Ричър още е в армията. Сутринта му връчват медал, а следобед го изпращат на обучение. Вечерен курс. Далече от всички погледи. Извън системата. В класната стая го очакват агент от ФБР и анализатор от ЦРУ. Отлични специалисти, току-що приключили успешно важни мисии. Също изпратени на обучение. Какво става тук?

Нещата бързо се изясняват. Агент на ЦРУ, внедрен в спяща клетка на джихадисти в Хамбург, случайно е чул пристигнал от Близкия изток куриер да прошепва: „Американецът иска сто милиона долара”. За какво са тези сто милиона? И кой може да ги плати?

Разузнаването и военното командване са притеснени. Задачата на Ричър и двамата му нови приятели е да открият американеца. Максимално бързо и напълно незабелязано. Джак Ричър заминава за Германия, придружен от жената, на която винаги е разчитал в работата си - сержант Франсис Нили.

Операцията неочаквано се усложнява. Наяве излизат стряскащи тайни от времето на Студената война. Светът е заплашен от огромен по мащаби терористичен акт. Джак Ричър познава правилата на играта, но често трябва да се движи по ръба на закона. Което едва ли може да го спре... Следва откъс в превод на Милко Стоименов.

Сутринта връчиха медал на Ричър, а вечерта го пратиха на училище. Още един медал „За военни заслуги“. Вторият му. Хубава дрънкулка, с бял емайл и пурпурночервена лентичка. Заповед 600-8-22 на Командването на въоръжените сили уреждаше връчването ѝ за проява на изключителна храброст с формулировката „при изпълнението на военния дълг към Съединените щати на ключова позиция на отговорност“. Ричър бе изпълнил това изискване, поне формално.
Въпреки това бе убеден, че истинската причина да получи сега медала е същата, поради която му го бяха връчили и първия път. Това бе нещо като жест, който подпечатваше сключената сделка. Вземи си дрънкулката и си затваряй устата какво те накарахме да направиш, за да я заслужиш. Което Ричър и бездруго щеше да стори. Нямаше нищо за хвалене. Бе отишъл на Балканите, за да свърши малко полицейска работа. Трябваше да открие двама местни, които криеха куп военни тайни, да ги идентифицира, да ги посети и да им пусне по един куршум в главата. Всичко това като част от миротворческия процес. Действията му обслужиха интересите на страната и успокоиха малко региона. Отнеха две седмици от живота му. И четири изстреляни куршума. Нищо работа.
Заповед 600-8-22 бе изненадващо неясна относно начина, по който трябва да бъдат връчвани медалите. Споменаваше само, че това трябва да бъде извършено с официална церемония и подобаваща тържественост. Което обикновено означаваше голяма зала с позлатени мебели и много знамена. И по-старши офицер от този, който получава наградата. Ричър беше майор с дванайсетгодишна служба, но тъй като сутринта бяха връчени и други награди, включително на трима полковници и двама бригадни генерали, специално за целта бе пристигнала голяма клечка от Пентагона – генерал-лейтенант, когото Ричър познаваше доста отдавна, още  от времето, когато човекът бе служил като батальонен командир във Форт Майър. Генералът определено имаше ум в главата. Достатъчно, за да се досети защо един майор от Военната полиция получава медал „За военни заслуги“. Погледът го издаваше. Едновременно мрачен, ироничен и сериозен. Вземи си дрънкулката и си затваряй устата. Може би в миналото генералът бе правил същите неща и се бе озовавал в същата позиция. Неведнъж при това. Лявата половина на парадния му мундир бе покрита с пъстроцветни лентички, които войниците оприличаваха на плодова салата. Сред тях се открояваха и два медала „За военни заслуги“.
Тържествената зала се намираше във Форт Белвар, Вирджиния. Което бе на хвърлей място от Пентагона и улесняваше допълнително генерал-лейтенанта. Улесняваше и Ричър, защото бе близо и до Рок Крийк, където той прекарваше времето си, откакто се бе завърнал. Но не улесняваше останалите офицери, които бяха долетели чак от Германия.
Церемонията бе предшествана от обичайната светска суматоха, съпроводена от разговори на незначителни теми и стискане на ръце. После всички се смълчаха, строиха се в редица, получиха медалите си, козируваха и отново се впуснаха в предишната светска суматоха, съпроводена от същите разговори на незначителни теми и стискане на ръце. Ричър се отправи към вратата, тъй като нямаше търпение да се измъкне час по-скоро, но генерал-лейтенантът го пресрещна. Стисна ръката му, хвана го за лакътя и заяви:
– Чух, че те очакват нови заповеди.
– Никой нищо не ми е казал – отвърна Ричър. – От кого научихте?
– От моя сержант. Нали знаеш какви клюкари са сержантите и старшините? Те контролират най-ефикасната система за предаване на слухове в света. Не спират да ме изненадват.
– И къде ще ме пратят според тях?
– Не са сигурни. Но няма да е далече. Във всеки случай на място, до което спокойно можеш да стигнеш с кола. Явно служебният гараж е получил заповед да ти отдели автомобил.
– И кога трябва да получа новите си заповеди?
– По някое време днес.
– Благодаря – каза Ричър. – Винаги е добре човек да е информиран предварително.
Генералът пусна лакътя му. Ричър се насочи към вратата и излезе в коридора, където един забързан сержант едва успя да спре пред него и да козирува. Беше силно запъхтян, сякаш бе тичал отдалече. Вероятно от другия край на военната база, където всъщност се вършеше истинската работа във Форт Белвар.
– Сър, генерал Гарбър ви изпраща много поздрави – започна сержантът – и ви моли да се отбиете в кабинета му при първа възможност.
– Къде отивам, войнико? – попита Ричър.
– Наблизо – отвърна сержантът. – Можете да отидете до там с кола. Но предвид размера на базата това може да означава много неща.

*  * *
Кабинетът на Гарбър се намираше в Пентагона, затова Ричър се присъедини към двама капитани, които живееха в Белвар, но трябваше да дадат вечерни дежурства в крило В на военното министерство. Гарбър разполагаше с кабинет с истински, масивни стени, а не стъклени прегради, разположен на втория етаж във втория пръстен на Пентагона.
Кабинетът му се охраняваше от сержант, чието бюро бе поставено непосредствено до вратата. Сержантът стана, въведе Ричър вътре и обяви името му като иконом от някой старовремски филм. После направи крачка встрани и понечи да си тръгне, но Гарбър го спря с думите:
– Сержант, бих искал да останете.
Подчиненият му застана в стойка „свободно“, здраво стъпил с двата си крака върху лъскавия линолеум.
Свидетел.
– Седни, Ричър – каза Гарбър.
Ричър се отпусна в стола, предназначен за посетители, който увисна под едрото му тяло, а облегалката му се килна назад, сякаш духаше ураганен вятър.
– Имаш нови заповеди – заяви Гарбър.
– Какви и къде? – поинтересува се Ричър.
– Връщаш се в училище. Ричър не реагира.
– Разочарован ли си? – попита генералът.
Затова му трябва свидетел, предположи Ричър. Това не е приятелски разговор. И трябва да се държа по съответния начин.
– Както винаги, генерале, с радост ще отида там, където ме прати армията.
– Не ми звучиш много радостно. А би трябвало. Ще се отрази добре на кариерата ти.
– За какво училище става въпрос?
– Твоята част би трябвало да получи подробностите, докато разговаряме.
– Колко време ще отсъствам?
– Зависи колко усърдно ще работиш. Колкото е необходимо, предполагам.

Ричър взе автобуса от паркинга на Пентагона и две спирки по-късно слезе в подножието на хълма в Рок Крийк, където се намираше щабът на 110-а специална част. Изкачи стръмния склон и се запъти право към кабинета си. На бюрото си завари тънка папка. На корицата ѝ бяха изписани името му, някакви цифри и названието на курса: „Влияние на последните иновации в криминалистиката върху междуведомственото сътрудничество“. Вътре откри няколко листа хартия, още топли от ксерокса, включително официална заповед за временно назначение на място, което явно бе сграда с офиси под наем в някакъв бизнес парк в Маклийн, Вирджиния. Трябваше да се яви там преди седемнайсет часа същия ден. Цивилно облечен. Щяха да му осигурят жилище. Както и личен автомобил. Без шофьор.
Ричър пъхна папката под мишница и напусна сградата. Никой не го изпрати. Не представляваше интерес за никого. Вече не. Беше разочарование. Издънка. Този път най-ефикасната система за предаване на слухове в света, както се бе изразил генерал-лейтенантът, се бе провалила и Ричър бе изпратен на някакъв безполезен курс с безсмислено название. Пълна скука. Следователно Ричър се бе превърнал в персона нон грата. Бяха го изхвърлили от обращение, така да се каже. Далече от очите, далече от ума. Като футболист, когото включват в списъка с контузените. След месец някой може да се сети изневиделица за него, да се запита кога ли ще се върне, но само секунда по-късно да го изхвърли от мислите си.
Сержантът, който седеше на бюрото до вратата, вдигна глава, после извърна поглед отегчен.

Ричър имаше съвсем малко цивилни дрехи, като някои от тях дори не бяха съвсем цивилни. Панталонът в цвят каки, който носеше през свободното си време например, беше ушит за нуждите на Корпуса на морската пехота преди поне трийсет години. Ричър имаше приятел, който имаше приятел, който работеше в някакъв склад, където погрешка били получили куп стари униформи. Това станало още по времето, когато президент бил Линдън Джонсън и оттогава никой не си бе мръднал пръста, за да оправи грешката. А най-хубавото в цялата история бе, че панталоните на морските пехотинци приличаха досущ като излезли от последната колекция на Ралф Лорън. Не че на Ричър му пукаше за вида на панталона. Пет долара бяха достатъчно привлекателна цена. А панталонът си беше наред. Чисто нов, грижливо сгънат, вярно, миришеше малко на мухъл, но щеше да изкара поне още трийсет години.
Тениските, които носеше в свободното си време, също не бяха кой знае колко цивилни на вид. Всъщност ставаше въпрос за стари армейски тениски, избелели и изтънели от много пране. Само якето му не беше военно. Бежово на цвят яке „Ливайс“, напълно оригинално, откъдето и да го погледне човек, включително етикетът, но ушито от майката на една бивша приятелка в някакво мазе в Сеул.
Ричър се преоблече и напъха останалата част от нещата си в платнен сак и чанта за костюми, които замъкна до бордюра. Там го очакваше черен шевролет каприс. Предположи, че някога е бил боядисан в черно и бяло като всички останали патрулни коли на   Военната полиция. После бяха бракували колата, като бяха отлепили полицейските лепенки и бяха запушили с гумени тапи дупките, останали от антените и лампите на покрива. Ключът беше на таблото. Седалката бе протрита. Двигателят обаче запали веднага, скоростите си бяха наред, а спирачките бяха нови. Ричард поведе голямата кола по алеите като боен кораб, който маневрира в тесни канали, и пое към Маклийн, Вирджиния, със свалени прозорци и включено радио.

Бизнес паркът приличаше на всички останали бизнес паркове  в района – дискретни еднотипни табели  в различни нюанси на бежовото и кафявото, грижливо поддържани морави, осеяни тук-там с вечнозелени храсти, ниски двуи триетажни сгради, пръснати на огромна площ и предназначени да осигуряват различни услуги за хората, които се криеха зад най-обикновени, скучни и непретенциозни имена и тъмните стъкла на своите офиси. Ричър откри нужната му сграда, като следваше номерата по алеите, и спря пред висока до коленете табела, на която с най-обикновен, почти детински шрифт пишеше: „Образователни решения“.
Пред входа бяха спрели още два шевролета като неговия. Единият бе черен, а другият тъмносин. И двата бяха по-нови от този на Ричър. И определено бяха цивилни, тъй като нямаха нито дупки, запушени с гумени тапи, нито врати, боядисани с четка. Бяха коли, използвани от правителствени служби, нямаше никакво съмнение в това, чисти и лъскави. Всяка разполагаше с две допълнителни антени към онази, от която шофьорът се нуждаеше, за да слуша мачове. Двойките допълнителни антени обаче се различаваха. Тези на черната кола бяха по-къси, а на синята – по-дълги, при това разположени в различна конфигурация. Предназначени за различна дължина на вълните. Две различни организации. Две различни агенции. Междуведомствено   сътрудничество.
Ричър паркира до тях и остави багажа си в колата. Влезе вътре и се озова в пуст коридор, застлан с устойчив на протриване сив мокет и саксии с папрати, наредени покрай стените. Табелата на една от вратите гласеше: Офис. На друга пишеше: Класна стая. Ричър отвори именно нея. Видя зелена дъска и двайсетина чина, наредени в четири редици. Всеки от тях имаше подвижен плот отстрани, предназначен за листове и химикалки.
На два от чиновете седяха двама мъже в костюми. Костюмът на единия бе черен, на другия – тъмносин. Като колите. И двамата бяха вперили погледи право пред себе си, сякаш разговаряха, но мислите им бяха съвсем другаде. Бяха приблизително на възрастта на Ричър. Този с черния костюм имаше бледо лице и черна коса, прекалено дълга за държавен чиновник, който разполага със служебен автомобил. Мъжът с тъмносиния костюм имаше руса коса, подстригана съвсем късо. Приличаше на астронавт. Фигурата му също бе като на астронавт. Или на гимнастик, който е спрял да се състезава, но още не е изгубил форма.
Ричър влезе в стаята и двамата мъже се извърнаха, за да го погледнат.
Чернокосият попита:
– Ти кой си?
– Зависи от това кои сте вие – отвърна Ричър.
– Твоята самоличност зависи от моята, така ли?
– Зависи дали ще ви отговоря или не. Колите отвън ваши ли са?
– Това важно ли е?
– Може да ме наведе на определени мисли.
– Как?
– Защото са различни.
– Да – отвърна непознатият. – Колите са наши. И, да, ти се намираш в една класна стая с двама различни представители на две различни правителствени агенции. Курс по междуведомствено сътрудничество. Ще ни научат как да си сътрудничим по-добре с представители на други организации. Моля те, кажи ми, че не работиш в някоя от тях.
– Военна полиция – отвърна Ричър, – но не се притеснявайте, надявам се, че до пет часа мястото ще се напълни с цивилизовани хора. Тогава ще можете да забравите за мен и да насочите вниманието си към тях.
Мъжът с войнишката прическа вдигна поглед и каза:
– Не, мисля, че ще бъдем само ние. Няма да има други. Приготвили са само три спални. Проверих сградата.
– Що за правителствен курс има само трима ученици? За пръв път чувам за нещо подобно.
– Може тук да са само учебните зали, а останалите да спят на друго място.
– Да, това звучи логично – отбеляза чернокосият. Ричър си припомни разговора в кабинета на Гарбър.
– Моят шеф заяви, че ще се отрази добре на кариерното ми развитие. Останах с впечатление, че само ще уча, нищо повече. После обаче подхвърли, че ако работя усърдно, ще приключа по-бързо. Вашите заповеди различно ли звучаха?
– Не особено – отвърна колегата с късата прическа. Дългокосият не отговори, само сви многозначително рамене в жест, от който човек с въображение би могъл да заключи, че заповедите му не са прозвучали по различен начин.
Късо подстриганият се представи:
– Кейси Уотърман, ФБР.
– Джак Ричър, Въоръжени сили на Съединените американски щати.