page contents Книжен ъгъл: Откъс: Веселина Седларска в „Кладенецът" на подсъзнанието
Предоставено от Blogger.

Откъс: Веселина Седларска в „Кладенецът" на подсъзнанието

8.11.16

Дебютен роман на яркото перо на съвременната публицистика

С неподражаемо чувство за хумор и истинско човеколюбие Веселина Седларска ще бъде вашият водач в един сложен лабиринт от тъжни и комични случки, родни абсурди, психологически и философски теории, препратки към класики, народни приказки и мнения на авторитети – от Юнг и Фройд, през Айн Ранд до д-р Менис Юсри - в първия си роман „Кладенецът" (Сиела). Следва откъс.

„...и се проснах. Както ситнех, издокарана с всички световни марки от кварталното магазинче за втора употреба. Една плочка на тротоара изкашля струйка кал върху жълтия ми шлифер „Дизел". Първа мисъл: „Няма да стана пък, искам да си лежа тук завинаги". Втора мисъл, прословутата разумна българска втора мисъл: „Ането ще ми помогне да се надигна от този тротоар". Погледнах нагоре. Никаква протегната длан. Ани си беше сложила ръцете на кръста, сякаш се готвеше да затропа ръченица, обаче лицето и беше на друго мнение. Гледаше с някаква аранжирана досада, сигурно си и потропваше оперетно с крак. „Ставай!"
Какво всъщност знаех за Ани, та бях тръгнала след нея към място, за което преди час и през ум не ми бе минавало? Психотерапевтите съществуват ли изобщо, или тя си ги беше измислила? Това не са ли едни хора от филмите, на които плащаш, за да ти кажат колко гадна е била майка ти, в по-редки случаи баща ти?

Ането е много добра майка, това поне знам за нея със сигурност. Тя си има дете, за да си играе с него. По- млада е от мен, то кой ли вече не е. Ани е ледено умна и пожароопасно забавна. Тези две неща обикновено отиват при различни хора, но при Ани са се кръстосали и съществуват в такава прелестна комбинация, че за срещите с нея трябва да късат билети.
Преди час ми разказваше как решила да запише сина си в училище за... земе... надарени... тресение... деца. (Това може и да прилича на някакви литературни тропи, обаче не е. Наистина току-що стана земетресение, денят е 24 май 2014 година.) Залюля, нещо в стаята заскърца, а родопските ми чанове, овесени на греда под тавана, се раздрънкаха като подгонено стадо. Спря да клатушка, но само за да се засили. И като почна... 1, 2, 3, 4, стига, моля те... 5, 6 - спри! - 7, ами ако епицентърът е в София - децата! - 8, 9, нека не е в Бургас, заради Мичон... нека не е във Варна, заради Сибила... нека не е в Гърция, заради Елена... нека е далече... 10, 11, 12... ама не чак толкова далече, че да е в Лондон при Лиза... ако може и в Испания да не е, заради сестра ми...
То люшкаше, аз броях, броях, стигнах до дванайсет, точно като абитуриентите отвън, които поне от седмица се деряха в стил „един неразделен клас". После излязох изпод касата на вратата, погледах малко треперещите си пръсти и се пъхнах във фейсбук. В Егейско море било, съобщаваха най-чевръстите интернавти. Откога се каня да опиша психотерапията си, дали пък Земята не ми дава знак, че не трябва да го правя? Или обратното? Не знам. Но ще го сложа това земетресение в някое скришно джобче, става за оправдание и в двете посоки. Изобщо не бях усетила, че и коленете ми треперят. Едва ме заведоха до огледалото, от което ме погледна нещо, по-пребледняло и от онова духче от една детска анимация... как се казваше... Земетресение. Психотерапията какво е - себетресение?
На три-четири години синът на Ани дал неопровержими доказателства, че е необикновено дете, за най-кратко - надарено. Само трябвало да се яви на някаква приемна комисия в съответното специално училище, където покълващите му дарби да пораснат, цъфнат и вържат плод. (Сетих се, Каспър се казваше духчето.) Мъжът на Ани изобщо не бил въодушевен, но пък бил изцяло наясно какво трябва да (не) прави, когато Ането е ентусиазирана по някой въпрос. Няма такова нещо, на което Ани да не е готова за детето си, камо ли да отвее някаква комисийка. В насрочения за прослушвания ден отишли в училището. Във фоайето вече чакали няколко бъдещи гения и по-редови таланти, чиито родители ги подготвяли за влизане с последно оправяне на корделки, приглаждане на подгънати крачолчета и ос- новно - бърсане на носове. Наближавал редът на едно момченце, което твърдо било против да си демонстрира дарбите пред комисия. Било се залепило по корем като ваденка върху килима, впило нокти в една персийска шарка, а бащата го дърпал за краката: „Марселчо, стани! Чуваш ли, ставай да изпееш песничката". Марселчо бил гласовит като флекс, личало от писъците му. Цепел интериора надарено. Мъжът на Ани я погледнал с оня подъл казвах-ли-ти-аз поглед. Бащата на Марселчо го влачел за краката, а Марселчо пускал бримки на килима с ноктите си. Тогава се появила майката, надвесила се над бъдещия Карузо и изсвистяла: „Тя и кака ти Беатриска отначало не искаше, ама на, влезе и човек ще стане от нея". Мъжът на Ани бил изцяло запълнил капацитета си с Марселчо, та нямало място и за кака му Беатриска. Кимнал на Ането и изхвърчали навън, съсипвайки окончателно контактите на детето си с плеяда бъдещи звезди на сцената и съответните им меценати. Ани е царицата на хрупкавите сюжети.
Както се смеехме на тази история, която със сигурност нямаше да е изобщо смешна, ако не я разказваше Ани, тя ме погледна и каза: „Драга моя, ти си на ръба и надничаш в пропастта". Този и поличбен поглед не пасваше на обстановката, ама тя така действа - пуска един лъч в теб и по-добре е да не се правиш, че не е видяла правилно какво се е насъбрало в някое кьоше на душата ти. Ами, да - казах, - нещо такова като че ли правя. „Всичко е наред, предполагам." О, да, всичко си беше наред. Даже беше по-наред от всякога. Успешна жена, гордееща се майка, съпруга за завист, търсена приятелка. Само дето с всеки ден светът изглеждаше по-избелял, по-ъгловат, по-... Какво ли се мъча след Ек- зюпери, след като той го е казал възможно най-добре: разхлабил се бе божественият възел, който свързва нещата. Точно така го чувствах. Разхлабил се е възелът, който те държи цял, събран, единен, смислен. И започваш да се разпадаш на парчета, черупки, кръпки, люспи, перца, капки - това отвън. А вътре - морета от неизплакани думи, в които си толкова изтощен да плуваш, че вече копнееш спасително да се удавиш.
„... тя е супер готина, а той без съмнение е най- добрият." Коя тя, кой той? „Ама ти не ме слушаш. Тя е Деси, приятелка, освен че е психотерапевтка. А той е Точнилището, не може да не си го чувала, легенда е." Точилището, висок ли е? „Не бе, не от точилка, а от точно. Най-добрият психоаналитик, затова го наричат така." Психоанализата не е ли неточна наука? - продължавам да питам Ани с опортюнизма на човек, който се усеща накъде го теглят. „Той е най-точният за всеки, защото намира най-точния подход от всички възможни подходи, това му е запазената марка. Знаеш ли какво е да се вредиш при него?! Обаче на Деси няма да откаже. Те работят в една сграда, тя сега се занимава с групова терапия, адаптация след затвора, някакво такова изследване прави. Но вече съм я молила преди време да заведе при Точнилището един познат, видях резултата с очите си."
С Ани се виждаме няколко пъти в годината. Срещаме се по работа в една организация. Защо точно тя реши, че трябва да ходя на психотерапия? Толкова се бях старала в този ден да не ми личи отвън каква огризка съм отвътре. Нагиздила се бях като махараджа, поне десетина души същия ден ми казаха, че изглеждам много добре, не - все по-добре съм изглеждала даже, казаха. А Ани реши, че: „Не ми харесваш! Нека се обадя на Деси - взе да настоява. - Абе знам, че си много заета, кой не е? Ако чакаш да имаш излишно време, няма да стане никога. Аз ще ти платя първия час, ако нямаш пари, то втори може и да няма, ти ще решиш. Моля те, нека се обадя, приятелка ми е, нищо, че е късно". Помъчих се да обърна цялата тази работа в шега: „Виж сега, депресията е работното ми състояние, не го влошавай, като ме измъкваш от нея". „Аха - отвърна Ани, - нещо като пациентът е в критично, но стабилно състояние. Ще и звънна, изобщо няма да участвам в твоята халюцинация, че всичко това с работното ти състояние е нормално, ще звънна." Последните думи Ани ги каза точно така, като написани с курсив.
Нещо средно между клюмване и кимване направих. Бяхме на вечеря с колегите от онази наша организация, хората пиеха ракия и си разправяха вицове, Ани се бе заела да ми спасява живота. Случайно ли седнах до нея, как изобщо стана? Тя излезе навън да се обади по телефона. Върна се оклюмала: „Няма да стане... май. Почти била сигурна, че той не може да приеме нов пациент. Такава навалица е за него, вика, че има опашка. Но ще му звънне, де. Можеш да си доволна. Ще си останеш красиво депресирана навеки".
Няма и минута по-късно, телефонът и звънна. Ще стане, да съм я чакала точно в 10. Много по-късно щях случайно да разбера, че големият психоаналитик бе загубил един от пациентите си предишния ден. „Самоубил ли се е?" - настоявах да знам. Не, емигрирал. Не повярвах. Психоаналитиците дали лъжат? Или са винаги толкова коректни, колкото беше в оня първи момент Деси? Да съм я чакала пред входа в 10, точно.
Ани ме изгледа победоносно: „Ами сега? Ако вземе, че те измъкне от депресията? Направо си е проблем, ще се наложи да се усмихваш, да се радваш, да се харесваш, ужас просто". Ането си изпипва нещата докрай, искам да ви кажа. Подаде ми едно листче с адреса, обясни ми как да стигна до мястото: „Оффф, толкова е забутано, че и аз се обърквам всеки път там, но репортер си все пак, един адрес, ако не можеш...". Изведнъж спря, за- подозря ме: „Ти ще ми кажеш, че не си го намерила, знам те. Тръгваме да ти покажа точно къде е, утре да не се моткаш, ей тук е на десетина минути".
Зарязахме корпоративния банкет в разгара на великото преселение на колегите от маса на маса и тръгнахме към тъмните пресечки на „Дондуков". Две жени, едната от които твърдо решена. „Казвам ти само да опиташ. Какво те бърка, просто утре иди, виж и..."
...и се проснах. Погледнах нагоре да поема ръката на Ани, но тя стоеше с ръце на кръста, а чипият нос въобще не и придаваше онова нейно неустоимо мило изражение. „Стани!" И после на срички: „Мар-сел-чо! Стани, Марселчо, имам челен опит с кака ти Беатриска". Ами - станах. Заподозрях, че беатриската в случая беше майка и. Ани твърдеше, че е станала добра майка, защото била отгледана от добра майка, която пък станала добра майка, защото била отгледана от майка, която се славела повече с ум, отколкото с добродушие. Боже, още не сме стигнали до кабинета и вече съм се оплела в майки. Ама и този Фройд... Не, днешните май всички са от школата на Юнг, осведоми ме Ането, показа ми външната врата, пред която се уговорили с Деси да я чакам, и рече да съм на това място в десет без пет, без изобщо да се съмнявам, че тя ще е зад ъгъла с картечница, в случай че в десет без една минута реша да се откажа.

***

„В девет и половина съм на тротоара пред онази врата. Чакам Деси. Пробвам името и, въртя го като бонбон в устата си. Харесва ми, нито много твърдо име, нито лигаво, нито сладникаво, нито горчиво. Имената са важни. Не само на хората, на местата също. В кои села бяха най-шумните ромски проблеми, които - аха да прескочат границата на социалното в посока към етническото? Гърмен. Мечка. Катун(ица). Жертвата в Катуница пък се казваше Ангел. Измислен цар (Киро) от един етнос убива момче ангел от друг етнос. Не пряко, не самият той, но без съмнение за хората от Катуница той е източникът на Смъртта. Какви ли архетипни сили задейства такава ситуация? Когато убитият е дете, това не е просто случай, в който един от „лошия" етнос убива друг от „добрия" етнос. Когато убитият е дете, единият етнос застрашава бъдещето на другия етнос. Нещо повече - отнема бъдещето. Синът на цар Киро обаче също се казва Ангел. Могат ли да се сбият два ангела така, че дяволите да се кискат от злорадство. „Могат", казва ми моят приятел Васко Чапразов, който знае всичко за циганите. „Могат - вика Васко - точно така може да стане, като се сбият двама различни, и на мен ми стане мъчно за нашето, а на теб за вашето." С ей такива разсъждения си запълвам обикновено минутите при среща, да не говорим колко странно ми се стори в онзи момент, когато осъзнах, че в Катуница най-трайната жертва май се оказа журналистка с име Миролюба. Миро-любива. Няма среща, на която да съм се появявала втора. Колко ли време съм изгубила от ранното си появяване на срещи? Да речем, че пристигам десет минути по-рано. И че в седмицата имам три срещи. Половин час за седмица, умножено по четири, е равно на два часа месечно. Едно денонощие на година. Това си е време за прочитане на две книги. Две книги по 50 години, сто книги ей така съм изчакала, стърчаща на тротоари или дремеща на празна маса.
Отсреща спира автомобил, от него излиза жена. Много бойна и още повече ядосана. На колата се ядосва, а също и на една друга кола, която я засякла идиотски, нямало да свършат простаците в тази държава, селяния до шия. „Вие мен ли чакате?" „Не знам", казвам. От една страна, изглежда толкова енергична, че ако тя е приятелката на Ани, лесно мога да си представя с какъв замах адаптира бивши затворници. От друга страна, не си представях специалистите по човешката душа толкова решени да я пребръскат набързо с голямата метла. Тя вади голяма връзка с ключове и пъха един във вратата на съседната железария. Не, не чакам нея. Какво ли щеше да каже бате Насо, ако ме видеше тук? Бате Насо е големият Атанас Славов. За другите - писател, дисидент, циник, преводач, етнолог, картограф, бохем, американеца от Сливен, кулинар, за мен - приятел, който се мъчеше да ми обяснява живота. Помня един ден...
...Беше мрачно като днес. Беше един от онези дни, които те обгръщат като кахърно мехурче. Мъчех се да подкрепя следобеда с едно дълго кафе под дървото на любимата ни сладкарничка. Едно от падащите листа ме улучи по рамото, взех го. Не само по цвят ми заприлича на онези червени съдове от тракийска керамика, на които не знам защо археолозите се радват повече, отколкото на златни маски. А реставраторите ги слепват много майсторски, но винаги остават следи като косъмчета там, където частите са съединявани. Жилките на листото приличаха на такива следи. Пролетта щеше да ги възстанови в нови зелени листа. Живата природа, мъртвата природа. Сезоните на депресиите - когато листата се появяват през април, когато падат през октомври. Четох изследване, че вече не е така, депресията се проточила през всички месеци, а пиковете са около дните, в които се сменя годината.
По улицата мина бате Насо, седна. Беше в период, в който умуваше над „Десетте закона на Атанас Славов". По-късно видях как в четиритомника си написал, че аз съм измислила това название. Даже не помнех. Но знам точно какво ми каза тогава, защото извадих диктофона от чантата и го включих. Беше стигнал до Закон номер 2 и той гласеше „Най-добре храни храната". „Ами да - викам, - кой не го знае?" Тогава той каза:
- Не е толкова просто. Често се бърка, че това, което си сложил в склада, в резерва, в банка, е храна. То не е храна. Не е храна и онова, което само регистрираш като консумация. Пример: изсичаш бразилската джунгла, продаваш дървесината и слагаш парите в банка. Това не само че не храни, но и убива кислорода, разрушава живота.
Съгласи се с мен сега, че това, което правим в името на сигурността, което сме сложили като резерва, тоест потенциала за консумация, ние го смятаме за самата консумация. Този закон ти показва, че единственото, което те поддържа, възстановява, прави те здрав, е само онова, което храни обмяната на веществата. Сега, например, какво ме интересува мен хвалбата, че българите знаят кой е Херодот. Това какво те храни? Нищо не те храни, защото то не е в никаква функция с нищо. И в никакъв обмен. Американските деца не знаят кой е Херодот, чували са там нещо за Гърция. Обаче Херодот не го знаят, те знаят телефонния номер на пожарната команда. И, ако къщата пламне, ще извикат пожарната. В България изобщо не знаят номера на пожарната, знаят кой е Херодот.
Ей това е нашият идиотизъм, ний сме задръстени с лъжи, с конгреси, с... „О-о-о, госпожа академик, баш ми'й драго, мога ли да ви почерпя - какво да я почерпя? - една курабийка?" И тя пък ще ми се пули със същото лицемерие, щото и тя може да ме използва за нещо. И за какво е всичко това? За да скрием в банката още пари, и накрая, като склерозираме, бързо да ги похарчим. Като отидем, къде например, във Ванкувър. Отиваме, заставаме в средата на Ванкувър и викаме: „Сега какво? Какво стана, като дойдохме тука? Не знаем английски, няма на никого какво да кажем...". Аз съм виждал много такива в Ню Йорк. Обаждат се: „Ела да ни купиш билети за връщане, че не знаем какво да правим".
Виж сега как ти се е обринало лицето, защото си направила нещо, с което не си била в съгласие. Държала си се нехигиенично спрямо себе си, спрямо живота си. Живот какво значи - значи обмяна на някакви вещества. Взимаш нещо отвън от тебе, влиза в тебе и се изважда навън. Важното е да не се изкриви съобщението по този маршрут. Идва едно съобщение, божествено съобщение: „Обичайте се"! И някой го препредава: „Обичай ближния си"! И ето ти грешка в съобщението, което, когато е било божествено, ти е съобщавало да обичаш себе си.

Веселина Седларска работи за  сайтовете „Клуб Z“ и „Редута“. Автор на политически коментари, хуманитарни есета и кратки статуси, четени понякога по над 50 000 пъти и често предизвикващи полемика в социалните мрежи. „Кладенецът” е нейният дебютен роман. Той е силно повлиян от журналистическата й професия, но в него тя се насочва в необичайна за нея посока – не към злободневните политически и социални теми, а към личностното развитие и психологията.