page contents Книжен Ъгъл: „Морфо” или бъдещето на Вожда на Нулиа
Предоставено от Blogger.

„Морфо” или бъдещето на Вожда на Нулиа

29.11.16

Когато не бе зает с ритане на топка, „олабване на жилата“ или други дребни радости, времето на Вожда минаваше по екраните на телевизиите. Беше там постоянно, от сутрин до вечер повтаряше едно и също и правеше познатите гримаси на човек от народа: смееше се бодро и непринудено; свойски издуваше бузи; пляскаше шумно с ръце; ръсеше пиперливи закачки, които зачервяваха ушите на фенките

Ясно помним политическия метеж от юни 2013 г.  и сеизмичните процеси, които разклатиха управлението на страната ни. Само месец преди това излезе „Пролетта на емигрантите”, в която авторът Калин Илиев описва с пророческа точност много сходна ситуация. Затова сега очакванията към продължението на „Пролетта…” – „Морфо” (Сиела) – са изпълнени с опасения: какво ще предскаже Илиев в новата си книга за недоволство и въставане срещу статуквото.

Още пеперудата от корицата на Фиделия Косева ни загатва за метаМОРФОзите, които ще се случат в предстоящите страници. Мистичната синя дреха на загадъчна жена е нишката, която води читателите от зараждащия се бунт сред емигрантите през опита за капан, скроен от Вожда, до финала, в който се срещат власт и съпротива.

Преди време Мишел Уелбек предизвика фурор, след като премиерата на романа „Подчинение” бе отложена заради атентата в Шарли Ебдо, а именно в тази книга бе „предречена” нарастващата власт на мюсюлманите в Западна Европа. На аналогичен случай ставаме свидетели и в „Морфо”, а Калин Илиев доказва, че умее добре да предугажда vox populi и свалените управници в книгите му биват сваляни и в реалността.

Калин Илиев е писател и драматург, а театралните му пиеси са преведени на повече от 10 езика. Първият му роман „Последният пощальон” е носител на Априловската награда за литература през 2006 г. , а с „Пролетта на емигрантите” затвърждава умението си да пише политически провокативни романи, чиито герои едновременно будят симпатия и вдъхновяват. Следва откъс от романа.

Първи от сградата изскочиха и се разгънаха в бойна редица, готови за стрелба, дузината преторианци на Вожда. Той излезе след тях, изгледа изпод очи множеството на площада, по скулите му премина силен спазъм, бързо го овладя. С властен жест нареди на бойците да стоят по местата си. След него се показаха Клюна и Кратунко.
Останалите министри бяха парализирани от страх и останаха горе, на терасата на спасителната сграда. Знаеха, малодушието нямаше да им бъде простено; ако правителството оцелееше, можеше да изгубят постовете си. Сега обаче това бе последното, което ги вълнуваше.
При вида на представителите на властта множеството започна да свирка и дюдюка. Хората на трибуната изненадано се спогледаха. Дори Радикалния не каза нищо, само леко повдигна ръка и напрегнато сбърчи вежди. Очертаваше се твърде неочаквано развитие на събитията. За да ги следят отблизо, Ник и Максим снижиха дрона. Особено развълнувана бе София. Докато говореше по микрофона, жестикулираше, надигаше се на пръсти и дори подскачаше на място; приличаше на момиченце на детска площадка, което играе игра за възрастни.
Докато слушаше как тежката врата на Цитаделата хлопва зад гърба им със злокобно скърцане, Кратунко си спомни, че точно така някога чуваше с въображението си звуците от ръждясалите панти на замъка Иф. Странно защо едва сега се натъкваше на тази асоциация, след като години наред, всеки ден, отваряше и затваряше тази врата? Като романтичен юноша беше чел и препрочитал „Граф Монте Кристо“ многократно, вдъхновяваше се и изпитваше подобно на героя желание за отмъщение и реванш. Нямаше предвид никого насреща, просто му харесваше да живее с това чувство. Когато влезе във властта, за да може да оцелява, подряза тази емоция; окастри връхчетата на романтичния образ-фикция на самия себе си. Корените обаче останаха, заровени в пепелта на благоразумието. От тях понякога съвсем ненадейно избуяваха цветя с наивни, прелестни названия: „морал“, „истина“, „закон“, „справедливост“. Тези цветя бяха много, много редки, често струваха човешки живот. Тези цветя опитваше да продаде сега Кратунко. Потенциалните купувачи бяха и двете страни – Глутницата и опозицията.
След кратък миг на колебание Вожда тръгна напред, другите двама го последваха. Властелинът на Нулиа стъпваше равномерно, без да бърза. Напрегнатото му тяло подсказваше, че непобедимият хищник, царят на джунглата, беше получил неочаквана, сериозна заплаха на собствена територия. С всяка следваща негова стъпка обаче виковете от страна на протестиращите ставаха все по-малобройни и несигурни, постепенно взеха да затихват, на тяхно място настъпиха учудване и любопитство.
Той очакваше настъпващата промяна в настроенията на хората на площада; усещаше я с тялото, с върха на пръстите, с кожата и не толкова с разума. Познаваше поданиците на Нулиа по-добре от предшествениците си, това го задържа на власт толкова много години. Преди появата му голяма част от нулите се чувстваха цифра от нули, без така важната пред тях единица. Така изгря някога звездата му – народът искаше за водач силна ръка, която да го избави от продажните, крадливи политици; искаше законност, честност, порядъчност; все прости неща искаше доверчивият народ на Нулиа. Като типичен негов представител Вожда обеща всичко, което се очакваше да обещае, за да спечели изборите. Умееше да обещава така убедително, че дори когато нищо от обещаното не беше изпълнено, това само по себе си нямаше никакво значение.
Според Кратунко, автор на доктрината за „трансформация на Нулиа“, първият основен принцип бе нулите така да свикнат, че да не могат да си представят живота без своя властелин. Когато не бе зает с ритане на топка, „олабване на жилата“ или други дребни радости, времето на Вожда минаваше по екраните на телевизиите. Беше там постоянно, от сутрин до вечер повтаряше едно и също и правеше познатите гримаси на човек от народа: смееше се бодро и непринудено; свойски издуваше бузи; пляскаше шумно с ръце; ръсеше пиперливи закачки, които зачервяваха ушите на фенките, дори да бяха сами в кухнята. Постепенно стана второто „аз“ на нулите. С това първият етап бе завършен.
Вторият важен етап бе да трансформира народа в племе, но от нов тип, нещо като „неолиберално племе“. Общото с традиционните такива бе, че и тук вождът разпределяше благата, а различното, че трябваше да предотврати издигането на конкурентен лидер. Затова най-напред Вожда с неподправен чар и вдъхновение превърна държавата в играчка, вкара я в жанра на водевила. С лекота и тарикатско намигване ерозираше закони и норми, като нехайно ги пренебрегваше, подменяше, прегазваше, докато същите изгубиха всякакъв смисъл; за да постигне това, си помагаше с метода на „моркова и тоягата“. Постепенно институциите, партиите, законите в Нулиа придобиха странна веселост и безхаберие, което граничеше с тъпоумието; все белези на провинциалния водевил.
След това беше ред да бъдат разделени нулите помежду им. Само за няколко години те бяха разпарчетосани на: нули и емигранти, красиви и грозни; бедни и не съвсем; лекари без пациенти и пациенти без лекари; гейове и педерасти; селяни и селяндури; милиционери и полицаи; протестиращи от нашите и протестиращи от чуждите; типове със златни пръстени и такива без; пенсионери без пенсия и пенсионери с мизерна пенсия; синодални старци и обикновени старчоци; феодални старци и пак обикновени старчоци; невинни простаци, които пият ракия и тъпчат сланина, и виновни простаци, които го правят, а знаят, че е вредно; и така до безкрай. В Нулиа не останаха двама души, които да се понасят един друг. Дори театърът, единственото място, където едни хора гледат други хора, без да им мислят злото, заприлича на трудова борса по време на криза и се изпълни със завист и проклетия.
Особено старание Вожда отдели на единствената възможна заплаха – младите. В Нулиа те нямаха работа, перспектива, но най-важното – нямаха личен пример за подражание сред управляващите. Напротив. Самата поява на Вожда на екрана на телевизора вечерта беше достатъчна на другата сутрин към летището да потегли нова колона от емигранти; действаше им стимулиращо, диуретично, човекоотделящо. Вярно, все още се мяркаха млади хора из опустелите улици на Нулиа; просто не им беше дошло времето. Някои от тях ходеха като сенки от евтини филми на ужасите, често фиксирани от мисълта да разнообразят живота си, като скочат през прозореца или се подпалят като факли.
Властелинът на Нулиа вече нямаше конкуренция.