page contents Книжен Ъгъл: Кои са „Щастливите хора” на Любомир Николов?
Предоставено от Blogger.

Кои са „Щастливите хора” на Любомир Николов?

6.12.16

След третата бира започвам да виждам аурата на хората. Повечето са щастливи, глюклих, хепи, взрени в хората наоколо, в погледите зад слънчевите очила, в процепите на усмивките. Търсят всяка открила се възможност за близост или поне за разговор. Всички са в настоящето и нямат възраст. Това е възрастта на щастливите хора.

Авторът на „Натюрморт с мъже” и „Слънчев бряг – код жълто” Любомир Николов отново е тук. Той притежава онова магично умение да успокоява духа и да разсмива истински, от сърце. Известният с топлите си, запомнящи се истории писател издава нова книга с разкази, наречена простичко „Щастливите хора” (Сиела) – заглавие, което директно отправя предизвикателство към сивия ден. Да, този щастлив човек още съществува – в 45-те разказа от Любомир Николов.

Смехът е територия, в която много малко писатели стъпват, а още по-малко се открояват. В световен мащаб обаче хуморът в изкуството е агент-провокатор – винаги под прицела на критиката и обществеността, вечно застанал между осанна и разпни го. Разказите на Любомир Николов провокират усмивка с онзи чистосърдечен гъдел, който ни напомня, че вярата в човека е все още жива.

Между страниците се срещат всевъзможни герои – уж обикновени хора, но чудати в своя избор на щастие.  Тук например има антрополог, който вечеря супа на прах, парашутист, който никога не се приземява на правилното място, един господин Бенев, запален по лова, божественото чудо Алба, Ефраим, който поправя мозъци и един странен капитан с особени професионални функции… Всички те ще увлекат читателя в шантава върволица от лица и случки, които истински забавляват и стоплят душата.


Освен автор на няколко книги, Любомир Николов е писал за много от водещите български медии като Капитал, Труд, Сега, Литературен вестник, Осем и други.  „Щатливите хора” е поредната му книга в ИК „Сиела”,  с която показва безспорния си талант на родéн разказвач, а опитът и мъдростта на автора подплатяват всяка история с хастара, който е нужен на всяко хумористично произведение, за да бъде прието сериозно. Да пишеш за щастието е огромно предизвикателство, а Николов успява да внуши, че  е точно толкова трудно, колкото леко и приятно го е направил да изглежда.  Майсторлък!

История за антрополога, който вечерял супа на прах, станал демон и умрял

Тази история по обясними причини не може да бъде разказана от Станислав – Сташек, нито пък от някого от антагонистите, които имат съвсем различен език, но тя трябва да бъде някак сглобена и предадена поради една причина – за да се спази равновесието между химерите на приключенските романи и истинското битие на диваците, което се свежда до крайната необходимост да се оцелява на всяка цена.
Има безброй измислени истории за разбирателството между туземци и цивилизатори, а ето тази е една друга и твърдят, че е самата истина.
Нашият герой Станислав искал да е различен и непредсказуем; искал и да изчезне от полезрението на тези, които го познават. Не искал обаче да се раздели нито с принципите си, нито с живота си. Без особени сбогувания, само с едно сухо обяснително писмо, което не можело да бъде наречено прощално, тръгнал. Зарязал следването си, зарязал книжната университетска антропология и се хвърлил в полево изследване.
Неговата експедиция била само от един човек – самия той, не била разчетена, планирана, остойностена и географски прецизирана. Било прищявка на смел и глупав младеж, въодушевен от идеята да се облече в цвят каки и да разговаря на проточовешки език с хоминиди, въргалящи се край огън, накрай света.
Съществували все още диви племена и Сташек след хилядократни молби научил от професора къде са. Отправил се към едно от тях.
Тези хора не били виновни, че се показали като ужасни домакини, и затова няма да кажа къде са.
Те все още не носели тишърти и не били виждали пластмаса. Били истински във всеки момент от живота си и не подозирали това. Нямали философии, които да ги учат на рефлексия. Те си знаели, че са нищо – едни чехълчета в микроскопа на Господа. Не знаели и какво е микроскоп, разбира се.
Сташек знаел само приблизително къде са. Оглеждал района в сателитните снимки на Google Maps, но след като се скитал без интернет няколко дни, загубил ориентация. Бил в полите на една мрачна планина, стъмнило се, завалял най-силният дъжд, който бил преживял през живота си, подгизнал до кости, старателно подреждания му багаж станал сплъстена мокра топка, невъзможна за носене. Лягал да си почива в калта и после се сепвал, разбуждан от кошмари. По едно време му се сторило, че чул да лае куче, и се отправил натам.
Наистина намерил село, събрал цялото си достойнство и сили и влязъл в най-голямата колиба, където горял огън.
Бил отчайващо мръсен и плашещ. Дрехите му в защитни цветове били с кални петна, треви и листа. Косата му, преди в грижливи расти, сега след дъжда се била превърнала в хаотични масури, които се виели около врата му като змии, фланелката му с „Айрън Мейдън“ имала много подходящи за случая гръмотевици.
Като влязъл в колибата, изплашил диваците. Те се стреснали, направили кисели физиономии, обърнали му гръб и започнали да си шушукат нещо. Умората карала Сташек да се чувства неловко.
Разположили го в ъгъла на колибата, събрали се в кръг в другия ъгъл и продължили да си шепнат.
Сташек очаквал да му донесат някаква лула и да я изпушат заедно, очаквал да започнат да бият бурумите и някоя девойка да се разкърши пред него или пък да му подарят огърлица с перли или талисман. Бил капнал и на границата на делириума.
Те го поглеждали косо и недоброжелателно. Ако понечвал да погледне някого в очите, избягвали погледа му. Една бабичка се отделила от групата и му донесла мръсна раковина с още по-мръсна вода. Той отказал водата. Не искал да прихване болест.
Усмихнал се извинително. Сложил ръка на гърдите си и казал: „Приятел“.
Бабата оставила раковината на пода и се върнала в групата. Той не докоснал водата.
Диваците ставали все по-нервни. Говорели тихо и крайно сериозно. Диваците не познават иронията, нито пък разпознали иронията на случая.
– По време на такъв страшен дъжд от планината може да слезе само демон. Случвало се е преди, ето че се случи и с нас – казал най-старият.
– Трябва да го убием – добавил друг.