page contents Книжен Ъгъл: За любовта, за силата да надмогнеш гордостта си, за природата на християнството
Предоставено от Blogger.

За любовта, за силата да надмогнеш гордостта си, за природата на християнството

10.1.17

Романът на Шюсаку Ендо „Мълчание” идва заедно с филма на Мартин Скорсезе
„Мълчание“ (Колибри) е драматичен епистоларен разказ, който осветлява една слабо позната част от историята на Япония. Действието се развива през XVII век. Шогунът е издал указ за изгонването на всички католически мисионери, но християнството продължава тайното си съществуване.

В същото време в Рим, в средите на Римокатолическата църква, се разнася мълва, че Крищовау Ферейра, високоуважаван мисионер в Япония, се е отрекъл от вярата си. Трима млади португалски свещеници заминават за Страната на изгряващото слънце, за да установят истината за учителя си, както и за да продължат разпространяването на християнството по тези далечни земи.

„В екранизацията на романа не участват жени, но филмът е за любовта, за силата да надмогнеш егото и гордостта си, за самата природа на християнството”, споделя живата легенда на съвременната кинематография Мартин Скорсезе, който вдъхва нов живот на творбата, претворявайки я на големия екран. Филмът с участието на Лиъм Нийсън, Андрю Гарфийлд и Адам Драйвър ще бъде показан у нас в рамките на „Киномания” на 14 януари от 19:00 ч. в зала 1 на НДК.

Шюсаку Ендо (1923-1996) е роден в Токио и заедно със семейството си още на тригодишна възраст попада в Далян, Манджурия. По-късно се връща в Япония и завършва френска литература в университета Кейо. През 1950 г. изучава френска католическа литература в Лионския университет. Влиянието на писатели като Жорж Бернанос и Франсоа Мориак върху стила му на писане е очевидно. След завръщането си в Япония изцяло се посвещава на литературата.

Автор е на „Белият човек“, удостоен с награда Рюноске Акутагава, „Море и отрова“, „Уважаеми господин глупак“, „Вулкан“ и др. През 1966 г. излиза шедьовърът в творчеството му - Мълчание“, за който е удостоен с наградата Джуничиро Танидзаки, както и с други отличия. Наричан с основание японският Греъм Грийн, Шюсаку Ендо се интересува от теми, които по значимост далеч надхвърлят границите на Япония и му носят световно признание. Следва откъс в превод на Маргарита Укегава.

През 1635 г. в Рим била проведена среща на преподобния падре Рубино с още четирима духовници. Целта на срещата била да се състави план как да бъде изчистено накърненото име на Светата църква след измяната на Ферейра, като на всяка цена да се достигне до бедстваща Япония, където тайната проповедническа мисия да бъде продължена.
Отначало църковните власти сметнали идеята за безразсъдна и не дали съгласието си за осъществяването ѝ. Макар и да разбирали ентусиазма и мисионерския дух, отговорната позиция, която заемали, не им позволявала с лека ръка да изпратят нови свещеници в тази страна на езичници, които да бъдат изложени на смъртна опасност. Все пак било трудно да се примирят, че в страната, където благодарение на делото на свети Франциск Ксавие било посято най-чистото семе на вярата в целия Изток, вярващите може да бъдат лишени от духовен водач и постепенно да загубят кураж и упование. Още повече че от позицията на Европа по онова време фактът, че Ферейра е бил принуден да се отрече от вярата си в тази малка страна на самия край на света, не бил просто индивидуално падение, а унизително отстъпление за християнската мисъл и вяра в цяла Европа. Подобни мнения постепенно надделели и в крайна сметка след редица маневри планът на падре Рубино и четиримата му съмишленици за отплаване към Япония получил окончателно одобрение.
По същото време в Португалия трима млади свещеници обмисляли сходен план за тайно прониква не в Япония, но тяхното основание било по-различно. И тримата били възпитаници на старинния манастир в Кампо Лидо, където изучавали богословие и техен учител бил самият Ферейра. За Франсишку Гарпе, Хуан де Санта Марта и Себащиау Родригеш било невъзможно да повярват, че техният обичан и дълбоко уважаван учител, бидейки изправен пред възможността за славно мъченичество, е избрал да пълзи като куче в краката на неверниците. Напълно завладени от подобни чувства, тримата млади свещеници се срещнали с висшето духовенство в Португалия и подробно изложили обзелите ги терзания. Да отидат до Япония, да разберат истината и да се уверят със собствените си очи – това било категоричното желание и на тримата. Както и в Италия, и тук висшата църковна инстанция не бързала с решенията си, но в крайна сметка, по всяка вероятност покорена от искрената настойчивост на младите свещеници, дала позволението си за опасната мисия към Япония. Всичко това се случило през 1637 година.
И така, тримата млади духовници без никакво отлагане се заели с подготовката за много дълго пътуване. Обичайният начин, който по онова време отправилите се на изток португалски мисионери избирали, бил да се присъединят към флотата, която пътувала от Лисабон към Индия. За тогавашен Лисабон отплаването на Индийската флота е било едно от най-вълнуващите ежегодни събития. Пред очите на тримата образите на един Изток, за който досега са мислили буквално като за другия край на света, и за една Япония, която се намирала в най-отдалечената точка на този край, вече придобивали съвсем от четливи очертания. Когато отворели картата, отвъд Африка се виждала Индия, португалска територия по онова време, след това били разпръснати мно гобройните острови и страни на Азия. И после там, където Изтокът свършвал, с форма досущ като на гъсеница била нарисувана незначителната фигура на Япония. За да стигнат до там, първо трябвало да отидат до Гоа в Индия, след което отново ги очаквало плаване – безкрайни дни и месеци по морета и океани. Още от времето на свети Франциск Ксавие Гоа е служела за град – отправна точка за всички мисии към Далечния изток. Имало е две семинарии, в които се обучавали студенти от всички части на Азия, където също така европейските мисионери получавали подробна информация за ситуацията в страните, към които се били отправили. Тук освен това било мястото, където понякога шест месеца или дори година мисионерите изчаквали подходящ  кораб, който да ги отведе до отредената им дестинация.
Тримата свещеници положили големи усилия да научат всичко възможно за Япония. За щастие, от времето на Луис Фройс до сега е имало много сведения за Япония, изпратени от португалските мисионери, пребивавали там. Всички те описвали как новият шогун Иемицу възприема политиката на репресии, още по-жестока от тази на баща му и на дядо му. Особено в Нагасаки през 1629 г., когато губернаторът на града Такенака Унеме прилагал възможно най-нечовешки и брутални мъчения над последователите на християнската вяра – потапяне на пленените в извори с кипяща вода, заставяне да се отрекат от вярата си и да я сменят с друга. Съществували описани безумни случаи, когато броят на жертвите достигал до шейсет-седемдесет на ден. Достоверността на тези сведения не можело да бъде поставена под съмнение  – самият Ферейра изпра щал новини с подобно съдържание до родината си. Във всеки случай младите мисионери трябвало още в началото да осъзнаят, че съдбата, която ще ги споходи след изнурителното пътуване, може да се окаже по-ужасна от всичко, с което са се срещали по пътя си досега.
Себащиау Родригеш се родил в известния с мините си град Таско и постъпил в Семинарията, когато бил на седемнайсет. Хуан де Санта Марта и Франсишку Гарпе, и двамата произхождащи от Лисабон, били приятели с Родригеш още от времето, когато учили в Семинарията към манастира в Кампо Лидо. Още от първите си години на семинаристи, докато израствали заедно или делели един чин, съвсем ясно помнели своя учител Ферейра, който ги въвел в тайните на богословието.
И сега, някъде там в Япония, живеел той – самият Ферейра. Родригеш и приятелите му не спирали да мислят как ли мъченията на японците са променили изражението на учителя – ясния му син поглед, меката светлина, обгръщаща лицето му. Невъзможно било да повярват, че ликът му е могъл да бъде изкривен от униженията, нито че падре Ферейра би могъл да се отрече от Бог или да загърби онази своя благост. Тримата решили на всяка цена да стигнат до Япония и да научат истината за съдбата на Ферейра.

◘ ◘ ◘

На 25 март 1638 г. от устието на река Тахо величествено потеглила Индийската флотилия под съпровода на поздравителни залпове, носещи се от крепостта Белем. След като получили благословение от епископ Жоао Даско, тримата мисионери се качили на борда на флагманския кораб „Санта Изабела“ заедно с капитана на цялата флотилия. Корабите бавно се откъснали от жълтите води на речното устие и когато по пладне навлезли в яркосиньото море, тримата мисионери се облегнали на палубата и не можели да откъснат очи от носа и планините, окъпани в златна светлина. Там били и червените стени на фермите. Църквата. Гласът на църковните камбани, изпровождащ мореплавателите, идвал от кулата и понесен от вятъра, навлизал в морето чак до палубата.
В онези дни, за да се стигне до Източна Индия, е трябвало да се заобиколи цяла Южна Африка. На третия ден от отплаването, когато минавала покрай западния бряг на континента, флотилията била застигната от ураган.
На 2 април стигнали до остров Порто Санто, скоро след това Мадейра и на 6 април Канарските острови, където валял непрестанен дъжд при пълно безветрие. Завлечени от приливното течение, те се отклонили с два градуса северна ширина и се озова ли при бреговете на Гвинея.
Без дори и лек повей на вятъра, жегата била непоносима. За капак на всичко, зараза обхванала всички кораби и повалила голяма част от екипажите. Само на „Санта Изабела“ болните, стенещи по палубата и по пода на целия кораб, били повече от стотина. Родригеш и другарите му обикаляли навред и помагали при кръвопускането на заболелите.
На 25 юли, на празника на свети Яков, корабите най-сетне заобиколили нос Добра надежда. В същия ден се извила страшна буря, под напора на вятъра главното платно на гротмачтата на „Санта Изабела“ се откъснало и гръмко се сринало на палубата. Всички на кораба, включително и болните, се вкопчили в мачтите, за да спасят останалите платна от подобна участ. Точно когато ситуацията се позакрепила, корабът се ударил в подводна скала, която щяла да стане лобното място на „Санта Изабела“ , ако не били останалите съдове, които веднага се притекли на помощ.
След бурята отново последвало затишие. Платната се полюшвали безжизнено, само катранено черната сянка на мачтата падала върху лицата и телата на болните, лежащи на палубата като мъртви. И така, дните минавали един след друг сред монотонните вълни на нажежената от слънцето морска шир. Различните премеждия удължили плаване то и запасите от храна и вода привършвали, когато на 9 октомври най-накрая достигнали до заветната цел – Гоа.
Веднага след пристигането си в Гоа, тримата мисионери успели да се осведомят за ситуацията в Япония много по-подробно, отколкото биха могли в родината си. Научили, че пред октомври, годината преди да заминат, трийсет и пет хиляди християни се вдигнали на въстание с център Шимабара, което след последвалия кървав сблъсък с армията на бакуфу било безмилостно потушено и всички въстанали, без значение млади, стари, мъже или жени, били жестоко избити. След конфликта районът бил напълно опустошен, тук-там само се мяркала някоя уплашена сянка, останалите живи християни един по един били заловени. Новината, която най-силно шокирала тримата свещеници, била, че в резултат от размириците японците са преустановили всички търговски връзки и обмена с родната им Португалия. Имало официална забрана за навлизането на португалски кораби в териториалните води на Япония.
Отчаяни, че няма да могат да проникнат в Япония на борда на роден кораб, тримата духовници пристигнали в Макао. Освен най-източна ключова база, свързана с делата на Португалия в региона, Макао бил и център на японо-китайската търговия. Веднага щом се озовали там, изпълнени с надежда и в очакване на рядък попътен късмет, Родригеш и приятелите му трябвало да се срещнат с апостолическия делегат, самия падре Валиняно, който бил в Макао по същото време и им отправил недвусмислено предупреждение. Според него мисията в Япония била безнадеждно загубена и мисионерската общност в Макао смятала за немислимо да се изпращат повече мисионери при така създалата се крайно опасна ситуация.
Още преди десет години падре Валиняно създал в Макао духовна академия за подготовка на мисионери, заминаващи за Япония и Китай. Освен това на него било поверено ръководството на местната йезуитска общност още от началото на гоненията на християни в Япония.
Относно Ферейра, когато тримата споделили, че след стъпването си на японска земя възнамеряват да издирват следите му, падре Валиняно им дал следната информация: от 1633 г. насам получаването на всякакви новини от тайно пребиваващите мисионери в Япония било рязко преустановено. От холандски мореплаватели, връщащи се от Нагасаки в Макао, се разбрало, че Ферейра е бил заловен в Нагасаки и подложен на мъчения чрез провесване в яма. След това не било известно да има нови сведения, няма и как да се проследят събитията, тъй като холандците отплавали насам в същия ден, в който Ферейра бил провесен в ямата. Знаело се също така, че Ферейра е бил подложен на кръстосан разпит от Иноуе – новоназначения губернатор, отговарящ за религиозните въпроси на провинция Чикуго. Валиняно още веднъж ясно заявил, че няма начин мисио нерската общност в Макао да даде съгласието си за пътуване до Япония при сегашните условия. Такова било личното становище и на самия него.
В наши дни имаме възможност да се запознаем с няколко писма, написани от Себащиау Родригеш, съхраняващи се в Португалския институт за изследване на историята на чуждите територии. Първото от тях започва по времето на горепосочения разговор с Валиняно, описващ ситуацията в Япония.