page contents Книжен Ъгъл: Хорхе Букай и Демиан Букай - баща и син започват общата си книга в България
Предоставено от Blogger.

Хорхе Букай и Демиан Букай - баща и син започват общата си книга в България

17.1.17

„Родители и деца. Трудните взаимоотношения“  представя „Хермес“

Идеята за проекта се родила в процес на разговор, когато двамата колеги психолози и писатели открили, че освен общите възгледи намират и много противоречия помежду си, продиктувани от разликата във възрастта.

„Ако беше 30 години по-стар, щеше да се съгласиш с мен“ - пошегувал се със сина си Хорхе.
„Преди 30 години ти щеше да кажеш, че съм прав“ - отвърнал Демиан, като продължил шегата за сблъсъка между поколенията.

Ключова роля в писането на „Родители и деца. Трудните взаимоотношения“ изиграло общото турне на двамата психотерапевти и писатели в България през 2014 година. По думите им времето, прекарано в страната ни, много им е помогнало да избистрят идеята за книгата.

Особеното в това заглавие е, че то е дело на двама психолози, представители на различни поколения. Те разглеждат отношенията в семейството от две допълващи се гледни точки: смелостта на младостта се сблъсква с мъдростта на опита.

Изпъстрено с множество примери и разиграни ситуации, заглавието предлага нестандартен подход към решаването на проблемите в семейството. Това е книга, чиято цел е да изглади неразбирателството между деца и родители и да хвърли мост между поколенията. Следва откъс от книгата.


Ние, терапевтите, често сме чували оплаквания на деца, които обвиняват     родителите си, че са се грижили прекалено за тях, че не са ги разочаровали,     когато е трябвало да го сторят, че не са им позволили да се поучат от     последиците от действията си, защото (в желанието си да им спестят     страдания) родителите са поели щетите, които действията на децата биха     причинили.
Смятам, че в това отношение родителите ми не са сгрешили. Винаги съм бил отговорен към ученето и останалите академични задачи. Не си спомням родителите ми да са ме надзиравали, за „да си напиша домашните“ или „да отида на училище“. Беше нещо, с което сам се справях. И не че много обичах „домашните“ или че не ми харесваше свободното време – още си спомням колко се радвах, ако някой ден нямах домашни или ако заради проливния дъжд си оставахме вкъщи. Какво е обяснението тогава за отговорното ми отношение? „Как са постигнали родителите ти това чудо?“ – би могъл някой да ме попита, ако иска да отдаде цялата заслуга на тях, без да остави никакъв принос за мен... (и колко несправедливо би било това).
Двете ми деца учеха в същото начално училище, което се намираше на пет пресечки от дома ни. Квартално училище, с леко олющени стени, протъркани чинове и с прекрасни, любвеобилни учителки, каквито жена ми харесваше, и не особено строги, каквито аз харесвах.
Може би поради тази комбинация около трети клас двамата започнаха да мързелуват във времето, когато трябваше да учат и да си пишат домашните. Постепенно майка им пое цялата отговорност за успеха им в училище и се самоназначи за домашен полицай от понеделник до понеделник.
Написа ли си домашното?
Довърши ли картата?
Научи ли урока по география?
Научи ли стихотворението?
Ела да ми кажеш таблицата за умножение!
Ситуация, която, естествено, пораждаше търкания, караници и цупене.
От своя страна, аз винаги се бях противопоставял на това поведение на родители пъдари. Така че заради съпругата ми и заради тях самите, и най-вече в името на домашната хармония един ден предложих на жена си да се опитаме да върнем на децата ни – на 7 и на 8 години – пълната отговорност за ученичеството им. Предложението ми беше следното: щяхме да говорим с тях и да им обясним, че от този момент те ще решават кога да учат и кога да пишат домашните си, както и че отговорността за резултатите ще бъде тяхна. След като го обсъдихме, се споразумяхме да проведем този експеримент поне до края на годината. И отидохме да поговорим с децата. Дадохме им обещание – нито майка им, нито аз нямаше повече да искаме от тях да учат или да си пишат домашните, това щеше да е тяхна работа.
Те изслушаха по-скоро с изненада, отколкото с радост съобщението ни, а съпругата ми реши да спазва стриктно договорката ни, като се питаше как ще успее да се контролира, ако децата ни се запътеха директно към повтаряне на класа.
Планът ни скоро щеше да бъде подложен на изпитание.
Един четвъртък следобед жена ми се върнала вкъщи и заварила Демиан спокойно изтегнат във фотьойла да гледа телевизия (в часа, в който обикновено трябваше „да пише домашните си“).
Тя го запитала сякаш случайно:
- Как си, Демиан, какво гледаш?
- Анимационно филмче – отвърнал Демиан.
- Нямаш ли домашно?
- Имам. Но ще го напиша после.
- Кога после? – попитала майка му, полунарушавайки договорката.
- Татко каза, че ние можем да решаваме това – оправдал се хитрецът, който не възнамерявал да се предаде току-така.
- А, да. Само питам. Не е ли по-добре да си напишеш домашното сега и после да гледаш телевизия?
- Не – казал Демиан по-скоро с наивна искреност, отколкото от непокорство.
- Добре – казала жена ми, а по-късно ми призна, че едва се сдържала да не избухне.
Това „после“ така и не настъпи и синът ни отиде на училище без домашно.
Понякога нещата не се случват, както сме ги планирали.
На следващия ден учителката не поискала домашното. Демиан беше изпълнил прищявката си, без да се наложи да плати дори малка цена за това.
Понякога нещата не се получават, както човек ги планира, а понякога трябва да помогнем да се получат.
Същата вечер с жена ми обсъдихме случилото се и заедно изработихме стратегия. На следващата сутрин, преди началото на учебните часове, докато вкъщи всички закусваха, аз отидох в училището, за да говоря с учителката и да я поставя в течение на събитията. Жената схвана веднага плана ни и се съгласи да ни помогне. По-късно, по време на часа, както ни разказа съкрушеният Демиан, учителката поискала домашното от предния ден от няколко ученици, включително от Демиан, който, разбира се, нямаше домашно. Както можеше да се предвиди, Демиан се върна вкъщи с двойка в тетрадката си за домашни – първата и последната в ученическия му живот.

Родителите ми казват, че от този ден никога повече не им се е наложило да ме надзирават, за да ме накарат да изпълнявам училищните си, а по-късно и студентските си задължения, и че същото се случило със сестра ми, въпреки че при нея не се наложило да прибягват до номера с двойката. В личен план научих, че ми е приятно да получавам добри оценки, и сигурно също съм осъзнал колко ми харесва „да съм в списъка на любимците“ на учителката (в известен смисъл оценката би могла да бъде мерило за любовта на учителката към нас... „Теб те обичам за десет!“, „Теб само за седем“, „А теб, почти никак – единица“). От тази случка научих онова, което е било и целта на донякъде спорното поведение на родителите ми: че ако искам да получа това, което желая, трябва да се потрудя за него и да свърша задачата (каквато и да е тя във всеки отделен случай) и че е по-добре да го правя за себе си, вместо да го правя, за да угодя на родителите си.

За авторите

Хорхе Букай е роден в Буенос Айрес през 1949 г, където завършва медицина, а по-късно специализира в областта на психичните болести. Работи като психиатър и психотерапевт, води и собствено предаване в националната телевизия на Аржентина. По-късно се увлича от друга дейност – писането. Книгите му са преведени на над тридесет езика и се радват на огромен читателски интерес. Понастоящем живее в Буенос Айрес и Малага. Далеч от медицинската практика, посвещава времето си на двете дейности, които обича най-много – четенето и писането.
Демиан Букай е завършил медицина в Университета в Буенос Айрес и след това е специализирал психиатрия. Специалист е по гещалт-терапия, но е минал минал обучение и в други терапевтични практики. Работи като терапевт-консултант на семейства, тийнейджъри и двойки. Води семинари и уъркшопове в Аржентина, Уругвай и Мексико, като основно се фокусира върху употребата на литературата и киното като терапевтично и учебно средство.
Сътрудничи на испанското списание „Менте сана“ („Здрав Дух“). Живее в Буенос Айрес със съпругата и с двете си деца.