page contents Книжен Ъгъл: Кой е „Богосъздателят”?
Предоставено от Blogger.

Кой е „Богосъздателят”?

7.2.17

За мястото на религията в човешкото развитие и цивилизация пише почетният консул на Република България в Република Намибия Михаил Михайлов в новия си роман 

Михайлов е посветил години от живота си, за да проучи и преведе автентични древни източници. В предговора на „Богосъздателят” той пише: „Хората са водили войни в името на своите богове. Вдъхновявали са се от тях. Построили са им великолепни храмове. Посветили са им вълнуващи художествени произведения. Обричали са живота си на тях и продължават да го обричат. Без всякакво съмнение и днес сме духовно свързани с вярата в Бог. Но кога е възникнала тя? Как е станало това? Защо сме я сменяли толкова пъти? С какви намерения и последствия? В името на какво? Ще я сменим ли отново? Това са нежелани въпроси и ние избягваме да търсим техните отговори. Приемаме за чиста монета вярата си и живеем убедени в нея. Ала тези въпроси имат отговори. Един от тях е заровен дълбоко в миналото. Посветих дълги години, за да го изровя и да ви го поднеса в този роман. Ако отговорът ви интересува, отворете тази книга.”

Михайлов е роден в София. Живял е в Тунис и Куба. Завършва Музикалната академия в София, а впоследствие и ВИАС (дн. УАСГ). Специализира международни отношения, а в периода 1985–1990 г. е трети секретар в българското посолство в Адис Абеба, Етиопия. Специализирал е рисуване в Лувъра. Една от големите му страсти – ловът, го отвежда в Намибия, където живее от 20 години. Там Михайлов се връща и към музиката, и става университетски преподавател. Автор е на книгите „Анича”, „Бушменска прокоба”, сборника с ловни разкази „Африкански пусии” и др. Бившият министър-председател на Република Намибия Нахас Ангула определя Михайлов като „писателят на Африка” през 2010 г. за новелата „Бушменска прокоба”. Следва откъс от романа.

Горчив детски плач прогони тишината в храма на Атон – дома на слънчевия бог Ра, създателя на света от първичния хаос. Простосмъртните нямаха право на достъп до това свято място.
– Кой смее да влиза тук? – отекна суровият глас на главния жрец на храма.
Плачът се разнесе още по-гръмко, усилен от екота на високите каменни стени. Тънка струя светлина се прокрадна през открехнатата врата и срамливо освети облятото в сълзи лице на възпълничко момченце.
– Аз съм, вуйчо Анен… Аз съм! – промълви задавено в сълзи детето и протегна две пухкави ръчички натам, откъдето долиташе в мрака суровият глас.
– Аменхотеп, Слънчице! Какво правиш тук? – попита приветно гологлавият жрец, познал сина на фараона.
Момчето отвърна със сърцераздирателно хълцане. Анен се приближи, коленичи до него и го прегърна. То се сгуши в пазвата му и обля с бистри сълзи леопардовото му наметало.
– Престани да хлипаш и се дръж достойно! – опита се да го насърчи жрецът. – Принцовете не плачат!
Той го притисна към себе си и го замилва нежно. Коравата му гръд стопли изтерзаната душа на момчето. То избърса сълзите и отвърна, хълцайки:
– Вуйчо… Всички ми се подиграват... Не мога да ги търпя повече...
– Вдигни глава, Аменхотеп! Ти си принц на Горен и Долен Египет. Носиш името на баща си – богоравния Аменхотеп Трети. Всеки знае, че то означава „Амон е удовлетворен”. Който дръзне да се подиграва с тези, които носят името на върховния Бог, ще си има работа с мен! – закани се театрално жрецът.
– Не можеш, вуйчо. Много са!… Всички деца от двора ми се надсмиват. Към тях се присъединяват дори и пораснали като теб, но най-много ми се подиграва брат ми Тутмос.
– „Роден от Тот” е името на брат ти. Лунният бог Тот не може да мери сили с царя на боговете Амон! – отвърна убедено Анен.
Той знаеше, че престолонаследникът Тутмос Пети обича да унижава по-малкия си брат. Изтъкваше непрестанно превъзходството си над него. Първородната му сестра Ситамон – „Щерка на Амон”, често му приглася. Анен беше разочарован, че и недобронамерени придворни са се присъединили към техните подигравки.
– Нима и възрастни ти се подиграват?
– Да, вуйчо. За да се харесат на Тутмос, повтарят думите му, че съм дебел, с продълговата глава, увиснало чене и имам смешно дълги пръсти. Всички ми се надсмиват, че не мога да бягам бързо, да яздя, да пускам точно стрели и да повалям патици с метателна пръчка. Казват, че ако се кача на колесница, ще се катурна от нея като пъпеш. Най-лошото е, че никой не иска да играе с мен, защото съм грозен…
Анен съзерцаваше с огорчение племенника си. Недоумяваше как може да бъде обявено за грозно едно дете само заради това, че е закръглено, че черепът му е малко издължен или защото пръстите му са дълги?
Принцът вдигна към вуйчо си влажни очи и промълви:
– Само тя не ми се подиграва.
– Коя е тя? – попита изненадан жрецът.
Аменхотеп млъкна. Не искаше да издаде най-съкровената си тайна. Наложи се Анен търпеливо да изчака, докато момчето събере кураж да отговори.
– Нефертити! – сломено въздъхна след дълго колебание то.
– Нефертити - „Красивата дойде”?!
Разкрил името на любимата си, принцът продължи по-смело:
– Да, „Красивата дойде”! Значи и ти помниш, че така възкликнаха всички, когато Нефертити се появи за първи път в двора. Тя е най-красивата! Виждал ли си по-красива?
- Не, няма по-красива! – отвърна без колебание жрецът.
- Тутмос постоянно иска да играе с нея. Но „Красивата дойде” страни от него, защото е много надут. Предпочита да играе с мен, а той все ѝ напомня, че скоро ще има харем като татко и тя ще стане първата му държанка.
Анен прикри с длан щастливата си усмивка, осъзнал, че племенникът му възмъжава. Първите пориви на любовта, придружени от вечната ѝ сподвижница – ревността, бяха нахлули в неосквернената му душа.
– Слънчице, ти си най-красивото момче, което някога съм виждал! – заяви жрецът, озарен от светла мисъл. – Децата в двора са слепи, щом не забелязват твоята хубост. Ела с мен! Веднага ще ти я покажа.
Той хвана за ръка малкия принц и го поведе към олтара на храма. Вървеше бавно, с тържествени стъпки. Сякаш изпълняваше сакрален ритуал, а дундестият Аменхотеп се тътреше непохватно подире му. Спряха пред свещената врата на олтара и Анен я отвори без колебание. Жреците се спогледаха с недоумение. Там, при божественото олицетворение на Ра, имаше право да влиза единствено Анен – главният жрец на храма. Никой друг не можеше да се докосва до статуята на Бога. Дори фараонът, наричан от простолюдието „Високата порта”, без предизвестие и дарове в ръце не можеше да се изправя пред нея. Но Анен не беше само първи жрец на Ра. Неотдавна клерикалният съвет го бе назначил за втори жрец на най-могъщия Бог – Амон Ра. Освен това беше и брат на царица Тия  – „Великата съпруга на фараона”, „Първа сред първите дами на Горен и Долен Египет”, „Главната наследница”, „Принцесата на всички принцеси”. Отговорните постове и роднинската връзка с Високата порта развързваха ръцете му за множество общоприети забрани.
Влязоха в олтара и Анен затвори вратата зад тях. Потънаха тутакси в непрогледен мрак. Обгърна ги натрапчиво лотосово ухание. Аменхотеп се вкопчи във вуйчо си.
– Не бой се. Принцовете не бива да се страхуват от своите божествени покровители! – смъмри го жрецът и открехна таванските щори.
Ярък слънчев лъч се вряза в златната корона на божеството. Тя блесна ослепително и разкъса тъмнината. Могъщо човешко тяло с глава на сокол впери проницателен поглед в малкия принц. Аменхотеп залитна от боязън и се просна по гръб върху мраморния под. Анен го изправи и с нежен глас му обясни:
– Спокойно, Аменхотеп. Пред теб е само изображението на Ра Хорахте. Изглежда така, защото Ра се е слял с бог Хор и е приел образа му на сокол. Истинският Ра Хорахте сега лети като сокол високо в небето и огрява света със слънчевия си диск Атон. Този храм е земният му дом. Имаш честта да стоиш пред застиналото му олицетворение. Но той е жив. Виж как сияе от радост и пръска светлина, защото е удовлетворен от твоето присъствие. Поздрави го с поклон, принце!
Аменхотеп сведе глава пред божеството и не посмя повече да я вдигне. Анен всячески се стараеше да прогони уплахата на детето и продължи да разказва със заинтригуващ тон:
– Ра е първоизточникът на живота. Създал е сам себе си, за да огрее и стопли бездънната пуста и ледена Вселена. После, за да я изпълни с красота, е сътворил всичко, което ни заобикаля, включително и нас двамата с теб. Той кара зърното да никне и с него изхранва всички живи твари.
Нямаше как тези думи на това необичайно място да не събудят любопитството на малкия принц. Той се наведе ниско до земята и хвърли оттам боязлив поглед към божеството. Невероятното му излъчване го порази. Огромното надвесено над него мускулесто тяло, бездънният поглед, слънчевите отблясъци, струящи от короната му, всичко зримо се сля и се завъртя в главата му като пустинен тайфун. Принцът беше хипнотизиран.