Кървава история от многомилионния Истанбул

Любов, убийство и (не)оправдани угризения се преплитат в  в новия исторически трилър  на Ахмед Юмит – „Убийството на султана“

Един от най-известните и високо ценени съвременни турски писатели Ахмед Юмит се завръща на българската литературна сцена с новия си роман „Убийството на султана“ (ИК „Сиела“). След историческия трилър „Дервишката порта“ и романа „Патасана“ едва ли дори се прокрадва съмнение, че Юмит е майстор на мистерията, който умело описва увлекателни истории за политически интриги и жестоки убийства. Новият му роман, който излиза на български – „Убийството на султана“, пленява още с първите редове – с една университетска любов, която се опитва да се възроди след цели 21 години, и която неочаквано прераства в кървав трилър, виновникът за който остава неизвестен до самия край.

„Убийството на султана“ проследява историята на професор по история на име Мющак, който се превръща е „нерешителна, безволева, беззащитна и нещастна твар“ стане ли дума за неговата студентска любов Нюзхет – световнопризнат специалист по Класическа османска епоха, изградила кариерата си, оспорвайки общоприетите представи за историята на Османската империя. Преди повече от 20 години тя го е изоставила, заминавайки за САЩ, където започва кариерното й развитие, но сега се е завърнала в Истанбул. Нюзхет се обажда да покани на гости своя някогашен любим Мющак, който все още не я е забравил. В дома на Нюзхет обаче, героят на Юмит се сблъсква с най-ужасния си кошмар: голямата му любов е убита. При това убийството й е извършено със сребърен нож за писма с печата на султан Мехмед Завоевателя. А най-потресаващото е, че Мющак не помни какво е правил последните няколко часа. На всичкото отгоре и собственият му нож за писма го няма. Престъплението е налице, извършителят изглежда е ясен.

Но дали? Докато Мющак се разкъсва между угризенията и желанието да не влезе в затвора, научава, че Нюзхет се е готвела да развихри голям скандал, посягайки на една от забранените теми в османската история – мистериозната смърт на Мурад II, който според нея е бил отровен от сина си, бъдещия покорител на Константинопол Мехмед Завоевателя. И гибелта на неговата любима изведнъж става още по-голяма енигма…

Когато някой ви обвини в извършване на престъпление, можете да откриете доказателства, да посочите свидетели, да се опитате да докажете, че това е клевета, но какво бихте сторили, ако обвинявахте себе си?

Това странно приключение започна след онзи снежен следобед в дома ми в Бахарие  с настойчив телефонен звън.

Още като чух първата сричка от „Здравей, Мющак“, познах гласа ѝ: беше Нюзхет. Жената, която ме напусна преди двайсет и една години. Голямата ми любов, владетелката на сърцето и живота ми, която, ако не броим онова прощално писмо на раздяла, с години не ми написа нито ред, не вдигна телефона нито веднъж, не позвъни на вратата ми и є се досвидя дори един сух поздрав... А сега, сякаш нищо не се е случило, казва по жицата „Здравей, Мющак“. Отгоре на всичко с преливащ от радост глас; никакъв свян, никакво притеснение, никакво съжаление...

Но трябва да призная, че повече се изненадах от себе си, отколкото от нейната наглост. Не, не от това, че я познах, чувайки гласа є след толкова години, това беше съвсем нормално; защото след раздялата паметта ми не беше заличила вечно авторитетния є, леко дрезгав глас, нито слабото продълговато лице, големите сини очи и подигравателно присвити устни. Странното беше, че когато най-неочаквано ме потърси онази, която не забравих нито за миг толкова години, какво ти забравяне, чието съществуване нейде далеч превърнах в смисъл на живота си, в непоклатим идеал и символ на безупречна кралица, спомените за която пазех свещено, съживявайки ги ден след ден, това изобщо не ме развълнува. А през всички тези безкрайни дни в продължение на двайсет и една години все съм мечтал за този миг. Отпуснат в жълто-кафявото кресло под портрета с рози на султан Мехмед Завоевателя, изработен от зографа Синан, който не свалих от стената след подаряването за трийсет и петия ми рожден ден, втренчен в телефона, часове наред я чаках да се обади от Чикаго. Даже през някои дни под влиянието на безсъние и алкохол ми се счуваше телефонен звън и нейният заглушен от мъка глас след вдигане на слушалката: „Сбърках Мющак, тук не намерих каквото търсех. Ела да ме вземеш.“ И странно, когато тази лелеяна с години мечта се сбъдна, не изпитах нито вълнение, нито щастие, нито радост. Сякаш се обаждаше обикновен приятел, с когото сме се видели вчера.

– Здравей, Нюзхет.

Тя поде възторжено за разлика от моя бездушен, безцветен, неблагозвучен тон:

– Как си? Как позна гласа ми след толкова години?

Мина ми през ум да отговоря: „Някои неща никога не се забравят“, но не биваше да разбере колко важна е за мен.

– Защото гласът ти не се е променил – отговорих равно. – Все още е млад.

Толкова беше сигурна във влиянието си над мен, че не усети фалша. Волно се изсмя от другия край на жицата.

– Млад ли? За Бога, Мющак, започнах шейсетте. Каква ти младост!

Говореше турски с металически оттенък заради американския акцент, но с „каква ти младост“ флиртуваше. Това ме смути и реших да бъда жесток.

– Права си, остаряхме, но казват, че гласът остарява по-бавно от тялото. Гласовете дори на спаружените старци се износвали по-късно...

Хвърлената стрела улучи целта и радостта є помръкна.

– Както и да е... Кажи ти как си? Четох за успехите ти.

Подиграваше ли ми се тази жена? Успехите ми! Аз нямах успехи. Тя имаше. И не само в Турция, а и в целия свят, като се кажеше Класическа османска епоха, нейното име веднага се открояваше. Всички престижни университети от Америка до Китай се надпреварваха да я канят. Четях изказванията и разработките є, наистина бяха впечатляващи. Опитваше се да тълкува османската история по друг начин...

Любимият и на двама ни професор Тахир Хакъ Бентли винаги възразяваше: „Коментарите є не отговарят на действителността. Възприема събитията по западен маниер. Да не стана ориенталист момичето, като отиде в Чикаго, а?“

Въпреки че критиката към Нюзхет ми допадаше, не бях съгласен с Тахир Хакъ по този въпрос. Всеки историк си има мнение. Докато някои от нас възприемат събитията по западен образец, други го правят по източен. Може би беше възможен обективен, независим възглед, но все пак пълното отърсване от влиянието на различните дисциплини не беше възможно. Че какво друго е историята освен дебати и коментари на видни личности и събития, замъглени с времето, загубили актуалността си и в повечето случаи без никакъв писмен документ? Дори да не бях напълно съгласен с възгледа, че историята е онова, което пишат историците, тази наука не се ли създаваше от хора с различни възгледи, с напълно противоположни мнения, които не се свеняха в удобен момент да се обвинят взаимно в тесногръдие, невежество и шовинизъм? Не, заради това не се ядосвах на Нюзхет – а се спореше и дали е ориенталист. Ако трябваше да се ядосвам някому, това беше Тахир Хакъ. Защото той издейства на любимата ми стипендия в Чикагския университет. Е, не по своя воля, а с нестихващата настойчивост на нашата колежка. Естествено, за тази настойчивост Тахир Хакъ щеше да ми разкаже много по-късно... Молила го стотици пъти, без да ми каже. Е, усилията є дадоха резултат. Дори сега скъпият ни преподавател да я обвинява в ориенталщина, Нюзхет вече е най-известният учен сред нас. И няма да крия, че успехът є се дължеше на раздялата с мен и поемането по нов път.

Що се отнася до мен, си стоях на същото място като антикварен часовник, чийто притежател е забравил да го навие. Да, продължих академичната си кариера; пишех монографии, публикувах статии, пишех книги. Да, получих покани от няколко, макар и не много популярни, чужди университета, направих кариера, накрая станах и професор. Да, животът продължи, имах любовници, дори за малко да се оженя за една, но всичко беше от ден до пладне. Всъщност си останах в деня, когато Нюзхет ме напусна и замина, там, където отиде, в момента, когато си тръгна. Нещастен, отчаян, гневен...

Да, гневен; няма да крия, двайсет и една години подхранвах увлечението си по нея повече с омраза, отколкото с любов. Двайсет и една години ли казах, не, двайсет и една години, осем месеца и три дни... Годините минаха в мисли за нея. И не само за хубавите мигове, но и за несправедливостта, измяната, униженията... Спомени, изпълнени повече със страдание и болка... Понякога, мислейки за нея, се вцепенявах от омраза, ярост и злост. Представях си как забивам ли забивам в крехкото є тяло онзи сребърен нож за писма с туграта  на султан Мехмед Завоевателя на дръжката, който винаги стоеше на бюрото ми... После се засрамвах от необузданата си омраза и веднага изхвър-лях тези мисли от ума си. Е, поне се опитвах да ги изхвърля. Исках да изтрия от паметта си всички спомени за невярната си любима, образа, гласа, миризмата и всичко останало и проклинах гимназиалния си професор, който ме насочи към историята, и първия час в университета, където се запознахме. После се успокоявах, осъзнавайки несправедливостта си към професора, себе си и университета и проумявах, че трябва не да се ядосвам, а да изхвърля от живота си призрака на Нюзхет. Не би трябвало да е толкова трудно. Обаче всяко усилие завършваше с неуспех, смятаните за забравени спомени се завръщаха по-силни от преди, мислените за потиснати чувства набъбваха в душата ми по-буйно от преди. Жалко, но изобщо не можах да изкореня дълбоко впилото се в мен нейно присъствие.

Ето защо липсата на каквото и да било вълнение, когато чух гласа є по телефона, беше толкова изненадваща. Може би я бях забравил, без да усетя, може би беше заблуда това опия-нение, което толкова години смятах за любов, а може би тази влудяваща страст беше единствено професионална ревност. Огромна завист към успеха на разумната инициатива на предпочелата при първа възможност чужбина пред мен моя любима... Докато Нюзхет чакаше от другата страна на линията, аз се паникьосах от връхлетелите ме мисли. Не исках това, което все още и сам не успявах да анализирам, да се усети от напусналата ме жена. Предпочетох да сподавя неразбираемите чувства и неузрели мисли и да отговоря „не“, влизайки в ролята на широко скроен стар приятел.

– Не, ти си успялата, Нюзхет. Ти си ученият, аплодиран в цял свят – прозвуча малко приповдигнато, но тонът ми продъл-жаваше да е убедителен. – Аз само се опитах да продължа академичната си кариера.

– Изобщо не си се променил – отговори сериозно. – Още си все така несправедлив към себе си. Прочетох изследването ти върху „Указ за братоубийство“ на Завоевателя. Великолепна разработка според мен...

Защо да лъжа, похвалата ми се понрави, но тъй като не знаех накъде ще се насочи разговорът, взех да скромнича:

– Не го смятам за толкова съществено. Трябваше да напиша рецензия – направих го – реших да сменя темата. – А ти откъде звъниш? От Чикаго ли?

– Какво ти Чикаго, бе, от Шишли , в Шишли съм!

Ето сега се шашнах.

– В Истанбул ли си? Кога дойдохте?

– Нека те коригирам, миличък, не сме дошли, а дойдох. Тоест сама съм...

– А съпругът ти?

Още недовършил, забелязах грешката си, откъде знаех, че е омъжена, показах, че, макар и отдалеч, се интересувам от нея. Но тя не се впечатли, приемаше като нещо напълно естествено да се интересувам от живота є.

– Джери ли? Това приключи, скъпи... Разделихме се... – гласът є не прозвуча развълнувано. – Не потръгна. Не се справихме...

Кой знае защо се почувствах близък с Джери, когото никога не бях виждал; трогателна симпатия между двама изоставени.

– Съжалявам.

Отговори откровено както винаги:

– Не съжалявай, миличък. Този брак беше грешка. Разликата в културите имала значение... Толкова години живяхме заедно, а горкичкият дори не се научи да пие ракия. Както и да е... А ти? Не се ли ожени?

За пръв път от вдигането на телефона нещо трепна в мен; незнайно откъде появила се вълничка в мъртво море... Но не можех да позволя на тази злощастна тръпка да ме завладее.

– Не се ожених... – отсякох. – Не пожелах...

– И сигурно добре си направил... – веднага отговори тя. – Бракът не е за хора като нас... – дали ми се стори, или гласът є наистина потрепери? – Както и да е... Какво ще правиш тази вечер?

Ха де, това пък откъде изскочи? Да не би да искаше да се срещнем още тази вечер? Една по-силна от предишната вълна се разплиска в мен... Лека тръпка някъде дълбоко... Но нямах намерение да се предавам.

– Защо питаш? – подхванах.

Веднага изплю камъчето:

– Ела у нас... Искам да поговорим. Много е важно...

Ето такава си беше Нюзхет. Важни бяха само нейните искания и чувства... Години няма да ме потърсиш, да се поинтересуваш и после хоп! – щом ти скимне, вдигаш телефона и викаш ела вкъщи довечера. Каква наглост само! Трябваше да откажа на момента. Да разбере, че не съм послушното кученце, което ще се втурне, щом го повика. И аз си имам гордост, чест и достойнство. Дошло е време да є покажа, че не може повече да се държи така. Дошло, че и отминало даже. Но всъщност бездруго ленивият ми език съвсем се сковаваше, станеше ли дума за Нюзхет. И не само езикът, но и умът ми! Вече беше започнал да си вади безсмислени заключения от тази неочаквана покана и да трупа лъжливи надежди.

Какво ли означаваше тази покана вкъщи тъкмо като говорехме за бракове? Какво имаше предвид тази жена? Да не намекваше, че можем да започнем отначало? Може би щеше да се извини за постъпката си? Да каже, че след всичко преживяно истинската любов е само помежду ни, да помоли за още един шанс... Възможно ли беше?

Всъщност не биваше да се подлъгвам по тези лековерни мисли. И то въпреки нарастващото ми вълнение... Здравият разум, който казваше: „Стига глупости, нали това е онази, която те заряза преди години? Как можеш да є вярваш? Каквото и да каже, веднага трябва да откажеш“, все още стоеше на барикадата. Но дори да стигаше само една дума на отрицание, тя не можеше да се отрони от устата ми.

– Ще приготвя любимата ти лазаня – нерешителността ми я беше направила по-настойчива. – С нея ще отворим ароматно вино както преди...

Както преди... Настръхвайки, си спомних как се любехме следобедите в слънчевия ми кабинет в дома на „Шевки паша“. Усетих в устата си устните є с дъх на мента, лекия є дъх, тихия шепот... Гласът є още отсега беше загубил металическия си тембър, беше станал гальовен, почти мъркащ. Вече нямаше скрито-покрито, явно флиртуваше с мен. И въпреки съпротивата на логиката поведението є срещаше ответност. Колкото и да се противеше здравият разум, вълните, които прииждаха в душата ми, вече теглеха волята ми към нея. Ами като заповяда царят, робът може ли да се противопостави?

– На същото място ли живееш? – попитах, за да не кажа „идвам веднага“. Като че ли това залъгване щеше да промени факта, че щом мръдне пръст, веднага се затичвам към нея. Не, вече се налагаше да забравя гордостта. Човек не може да избяга от себе си. Какво да правя, като съм си такъв. Вероятно липсата на вълнение, когато чух гласа є, е някакъв друг индикатор за стреса. Истината беше налице; станеше ли дума за Нюзхет, се превръщах в нерешителна, безволева, беззащитна и нещастна твар. Тогава какъв смисъл имаше да упорствам и да си причинявам страдание? Чудно, като си помислих това, ми поолекна. Естествено, такъв съм си. Трябваше да си простя и да разбера, да се помиря със себе си. Без повече преструвки попитах отново:

– В сградата на улица „Ханъмефенди“ ли?

– Да, блокът „Сахтиян“ ... Всъщност не съм много спокойна тук... Сезгин иска да продаде жилището.

Сред мъглата изплува приятното лице на къдрокос момък.

– Онова синеокото момче ли?

– Да, но вече не е така сладък... Сезгин стана алчен... – гласът є беше уморен и отегчен. – Всеки ден спорим... Разбираш, че положението е сложно. Както и да е, като дойдеш, ще поговорим... Хайде, не закъснявай... А имам и изненада за теб.

– Добре, няма да закъснея... – това дали го казах или не? Не зная, единствено си спомням, че затворих телефона набързо заради познатия натиск в ума ми, чувайки изненадващите є думи. Понеже знаех прекрасно, че онзи тайнствен шепот в дълбините на мозъка ми бързо ще се превърне в страдание, после ще обхване всички клетки на тялото ми и ще потопи същността ми в бездънната пропаст на ужасяващ мрак като в празна орехова черупка.

Ахмед Юмит е роден през 1960 г. в Газиантеп, Южна Турция. Завършва Университет Мармара в Истанбул през 1983 г., а през 1989 г. излиза и първата му книга. Днес Юмит е един от най-превежданите и високо уважавани турски автори. Освен „Дервишката порта“ и „Патасана“, на български език са излизали още книгите му „Паметта на Истанбул“, „Убийства в Бейоглу“ и „Марионетка“.

„Убийството на султана“ е в превод от турски език на Елен Кирчева. Корицата е дело на Фиделия Косева. Книгата е издадена с подкрепата на TEDA към Министерството на културата и туризма на Република Турция.