page contents Книжен Ъгъл: Откъс: „Конклав“ е новият политически трилър на Робърт Харис
Предоставено от Blogger.

Откъс: „Конклав“ е новият политически трилър на Робърт Харис

7.2.17

От автора на „Фатерланд“, „Сянката“ и „Помпей“

Кардиналите от цял свят се събират спешно във Ватикана, за да изберат наследник на внезапно починалия папа. Макар действието да се развива в близкото бъдеще, правилата, които трябва да спазва конклавът, датират от XIII век. Резултатът от гласуването е възможно най-неочакваният - в "Конклав" (Обсидиан).

Политическите амбиции и интриги са любима тема на Робърт Харис, който постигна феноменален успех още с първия си исторически трилър „Фатерланд“.

„Обичам политиката във всичките ѝ форми, а излъчването на глава на Римокатолическата църква е най-старият и най-тайнствен изборен процес в света. Подходих към темата по същия начин, както ако бях писал за въображаем американски президент или британски премиер“, казва Харис. Следва откъс в превод на Любомир Николов.

Само след минута Ломели трябваше да даде гласа си – но за кого? Докато се връщаше на мястото си, той все още се мъчеше да реши как да постъпи.
Не искаше да бъде папа – в това поне бе сигурен. От все сърце се молеше да му бъде спестена тази Голгота. Отче мой, ако е възможно, нека ме отмине тази чаша. А ако молитвата му останеше нечута и чашата бъдеше поднесена? В такъв случай бе решил да откаже, точно както бедният Лучани се опита да направи в края на първия конклав през седемдесет и осма. Отказът да заемеш мястото си на кръста се смяташе за най-тежък грях на егоизъм и малодушие и именно затова Лучани в крайна сметка отстъпи пред настояването на колегите си. Но Ломели бе решил да устои. Ако Бог те дарява със самопознание, несъмнено си длъжен да го използваш. Самотата, изолацията, страданията на папството – това бе готов да понесе. Немислимо беше обаче да има папа, който не е достатъчно свят. Това би било грях.

Ала също толкова вярно бе, че трябваше да поеме отговорност, задето Тедеско получи власт над конклава. Именно той като декан бе допринесъл за съсипването на единия фаворит и провалянето на другия. Бе отстранил пречките по пътя на венецианския патриарх въпреки непоколебимото си убеждение, че Тедеско трябва да бъде спрян. Белини явно не можеше да го направи – да продължи да гласува за него би било проява на самозаблуда.
Той седна зад бюрото си, отвори папката и извади бюлетината.
Ами Бенитес? Този човек несъмнено притежаваше някаква особена духовност и съпричастност, които го отличаваха от всички други в Колегията. Изборът му би дал огромен тласък на църковните дела в Азия, а вероятно и в Африка. Би станал любимец на медиите. Появата му на балкона над площад „Свети Петър“ би била сензация. Но кой беше той? В какво точно вярваше? Изглеждаше толкова крехък. Дали изобщо имаше физическата издръжливост да бъде папа?
Бюрократичният ум на Ломели беше пределно логичен. След отпадането на Белини и Бенитес като претенденти оставаше само един кандидат, способен да предотврати онова, което иначе би могло да се превърне в масово прехвърляне на гласове към Тедеско – и този кандидат бе самият той. Трябваше да се вкопчи в своите четирийсет гласа и да удължи конклава, докато Светият дух ги упъти към един достоен наследник на престола на свети Петър. Никой друг не можеше да го направи.
Беше неизбежно.
Той взе писалката. За миг затвори очи. После изписа върху бюлетината: ЛОМЕЛИ. Много бавно се изправи на крака. Сгъна бюлетината и я вдигна, за да я видят всички.
– Призовавам за свой свидетел Господа наш Исус Христос, Който ще ми бъде съдия, че моят глас е даден за онзи, който пред Бога мисля, че трябва да бъде избран.
Той осъзна цялата чудовищност на лъжовната си клетва едва когато застана пред олтара да сложи бюлетината си върху блюдото. В този момент се озова очи в очи с изрисуваните от Микеланджело прокълнати души, изхвърлени от своята лодка и повлечени надолу към ада. Мили Боже, прости ми греха. Но вече нямаше връщане назад.
Докато пускаше гласа си в урната, отекна страхотен взрив, подът се разтресе и иззад него долетя трясък на разбити стъкла, падащи върху камък. За един дълъг миг Ломели бе убеден, че е мъртъв, и в тези няколко секунди, когато времето изглеждаше спряло, той откри, че мисълта не винаги е последователна – че идеите и впечатленията могат да се насложат едни върху други като прозрачни фотографии. Беше ужасен, че е стоварил Божия гняв над главата си, и в същото време изпитваше въодушевление, че е получил доказателство за Неговото съществуване. Значи не бе пропилял напразно живота си! В прилив на страх и радост той предположи, че трябва да е преминал към друго ниво на съществуване. Но когато погледна ръцете си, те все още изглеждаха съвсем материални и изведнъж времето като по вълшебство си възвърна нормалната скорост. Ломели забеляза потресените лица на проверяващите, които гледаха зад него. Обърна се и видя, че Сикстинската капела все още е непокътната. Някои от кардиналите ставаха на крака, за да разберат какво се е случило.
Той слезе от олтара и закрачи по бежовия мокет към дъното на параклиса. Размахал ръце, призоваваше кардиналите от двете страни да се върнат по местата си.