„Хлебарките“ дебнат в мрачните кътчета на Банкок

Нова среща с Хари Хуле – разрушителния и саморазрушителен инспектор, „роден“ изпод перото на най-добрия норвежки криминален писател Ю Несбьо

Хари е на специална мисия… Инспектор Хари Хуле пристига в жежкия Банкок. Норвежкият посланик е открит мъртъв в съмнителна стая в мотел и от Осло пращат Хари да помогне в разследването. Бързо става ясно, че семейството на посланика държи ключа за цяла мрежа от лъжи, но никой не е склонен да говори за тях.

Той трябва да разкрие престъпление и да избегне скандала… Хари попада на извънредно „неудобен“ запис от охранителна камера и случаят става още по-заплетен. Мъжът, предоставил касетата, изчезва безследно и инспекторът осъзнава, че неуспехът далеч не е най-голямата опасност, която грози непредпазливите. Но на кого можеш да се довериш в този непознат и потаен град? В романа „Хлебарките“ на Ю Несбьо, издаден от “Емас“.

Биографията на енигматичния норвежец Ю Несбьо звучи сякаш е живял няколко живота – тийнейджърът Ю мечтае за професионална футболна кариера и играе в младежката лига. Но преди да осъществи мечтата си, претърпява контузия на коленните връзки и футболът изхвърча през прозореца. За да навакса уроците, занемарени покрай тренировките, постъпва в армията и учи усилено. Открива своя изключително важна черта – самодисциплината.

Завършва гимназията с отличие и следва икономика в университета. А там се запознава с няколко момчета, с които решават да формират банда. Ю пише песни, свири на китара и е вокалист в групата, кръстена „Ди дере“ („Онези там“). Уж на шега, но достигат огромна популярност – 25 години по-късно все още държат рекорда за най-продаван албум в Норвегия.

Междувременно Несбьо съчетава музиката с работата на стоковата борса и усеща как „прегаря“. Взима решение, което ще преобърне живота му: да замине за възможно най-отдалеченото от дома място, а именно Австралия. В полета натам в главата му се заформя образа на стихийното бедствие инспектор Хари Хуле… И така започва фантастичната му поредица, спечелила милиони читатели по цял свят и куп престижни награди.

През последното десетилетие Ю Несбьо се утвърди като емблема на скандинавското криминале. Норвежецът бързо премина от етикета „следващия Стиг Ларшон“ до това да бъде своя собствена марка – на върха на всички класации, книгите му са преведени на 50 езика и са достигнали фантастичните 30 милиона продадени екземпляра.

През декември „Холивуд Рипортър“ го постави на 15-о място в класацията си за най-влиятелните писатели в Холивуд. В момента се работи по няколко екранизации на негови книги, а през октомври тази година е премиерата на „Снежния човек“ с режисьор Томас Алфредсон, а в главната роля на инспектор Хари Хуле влиза номинираният за „Оскар“ Майкъл Фасбендър. Към другите проекти са свързани имена като Дени Вилньов, Джейк Джиленхол, Мила Кунис, Леонардо ди Каприо, Браян Кранстън, Чанинг Тейтъм…

Следва откъс от романа в превод на Ева Кънева.

Светофарът светна зелено. Ръмженето на автомобили, мотоциклети и триколесни рикши „тук-тук“ започна да се усилва все повече. Накрая Дим видя как витрините на търговския център „Робъртсън Дипартмънт Стор“ се разтресоха. Таксито потегли и дългата червена копринена рокля, изложена на витрината, се изгуби зад тях във вечерния мрак.

Дим взе такси. Не се качи в претъпкан автобус или в изпоядено от ръжда „тук-тук“, а в такси с климатична инсталация и шофьор, който не бръщолевеше нонстоп. Облегна се на подглавника и опита да се наслади на пътуването. Никакъв проблем. Един мотопед свърна рязко встрани и ги изпревари, а отзад момичето се вкопчи в мотоциклетиста – с червена тениска и каска с визьор – и хвърли празен поглед към таксито. „Дръж се здраво“ – предупреди я наум Дим.

По Рама  IV шофьорът се залепи за един камион, който бълваше пушек – толкова гъст и черен, че закриваше табелата с номерата. След като преминеше през климатичната инсталация, изгорелият газ се охлаждаше и почти не излъчваше миризма. Почти, но не съвсем. Дим разгони демонстративно дима с ръка, за да покаже недоволството си. Шофьорът хвърли поглед в огледалото и веднага се изнесе вляво, за да изпревари камиона. Никакъв проблем.

Невинаги животът й обаче бе протичал така безпроблемно. Дим израсна в селски чифлик с още пет сестри. Всички тези дъщери идваха в повече на баща й. И шестте. Когато беше на седем, цялото семейство изпрати най-голямото момиче. Кашляха, задавени от жълтия прахоляк, докато каруцата се кандилкаше по селския път покрай кафявия канал. Сестрата на Дим тръгна с чисти дрехи, билет за влака за Банкок и адрес в Патпонг, написан на гърба на визитна картичка, а сълзите й се лееха като из ведро. От усърдното махане ръката на Дим едва не се откачи. Майката я потупа по главата и каза, че не било леко, но пък не бивало и да го приемат толкова тежко. Момичето поне нямало да обикаля от чифлик на чифлик като куай, както навремето правела по принуда майка й, преди да се омъжи. Пък и Мис Уонг обещала да се грижи добре за нея. Бащата кимаше в знак на съгласие, дъвчеше листа от бетел и плюеше черна слюнка. Добави, че фарангите в баровете плащали добре на момичета, нови в занаята.

Дим не разбра защо майка й използва думата куай – ще рече „вол“. Подобно на повечето си съседи и те нямаха пари за собствен вол, затова наемаха някой от пътуващите волове, дойдеше ли време да се оре оризовото поле. Чак по-късно Дим узна, че момичето, което води вола, също се нарича куай, защото нейните услуги вървят в комплект с добичето. Така повелявала традицията. Момичето се надявало да попадне на селянин, който ще я поиска, преди да престарее.

Един ден – тъкмо бе навършила петнайсет – баща й я повика по име. Появи се, газейки към нея през оризовите насаждения. Слънцето го печеше в гръб. Държеше шапка в ръка. Дим не отговори веднага, но се изправи, огледа добре зелените хребети около малкото стопанство, затвори очи, чу песента на птицата тръбач сред листата и вдиша аромата на евкалипт и на каучукови дървета. От известно време знаеше, че наближава нейният ред.

През първата година живееше в една стая с още три момичета. Споделяха всичко: леглото, храната, дрехите. Особено важно беше последното, защото без шикозно облекло няма как да се уредиш с платежоспособни клиенти. Дим се научи да танцува, да се усмихва, да отгатва кой иска питие и кой – секс. Баща й се беше уговорил предварително с Мис Уонг да изпраща парите на него и през първите години Дим не видя нищо от хонорарите си, но понеже се представяше на ниво, Мис Уонг започна да заделя все по-малки суми от заработеното за бащата и да дава повечето на Дим.

Мис Уонг имаше всички основания да е доволна. Дим работеше здраво и клиентите навъртаха сметки в бара. Мис Уонг се радваше, че Дим все още е при нея, защото на два пъти едва не я изпусна. Някакъв японец поиска да се ожени за Дим, но се отказа, когато тя му поиска пари за самолетен билет. После пък американец я заведе в Пукет, отложи прибирането си у дома и й купи диамантен пръстен. Още в деня, след като той си тръгна, Дим занесе пръстена в заложна къща.

Случваше се клиенти да не й платят обещаното, а осмелеше ли се да възнегодува, я засипваха с псувни. Други я портеха на Мис Уонг, когато откажеше да откликне на всичките им перверзни капризи. Не разбираха, че след като платят за нея на бара, Мис Уонг вече си е получила дела и Дим сама си е господарка. Имаше свободата да действа по собствено усмотрение. Отново се сети за червената рокля на витрината. Майка й се бе оказала права – не беше леко, но не беше и болка за умиране.

Дим съумя да съхрани невинната си усмивка и веселия си смях – магнит за клиентите. Вероятно затова одобриха именно нея за „позицията“, наречена от Уанг Ли „служителка връзки с гостите“ в обявата във вестник „Тай Рат“. Уанг Ли, дребен, почти черен китаец, държеше собствен мотел по Сукумвит Роуд. Посещаваха го предимно чужденци със специални мераци, но не чак толкова специални, че Дим да не може да ги задоволи. Всъщност работата в мотела й допадаше повече от нескончаемите танци в бара. Пък и Уанг Ли плащаше добре. Имаше един недостатък: от жилището й в Банглапу до мотела на Сукумвит Роуд се пътуваше дълго.

Скапаният трафик! Колоната пак спря и Дим реши да слезе от таксито, макар това да означаваше да прекоси шест ленти, за да се добере до мотела от другата страна на пътя. Навън въздухът я обгърна, все едно е гореща мокра кърпа. Тя затърси пролука между автомобилите, притиснала длан към устата си – нещо съвсем безсмислено, защото в Банкок чист въздух просто няма, но така поне се предпазваше от миризмата.

Запровира се между колите. Отстъпи рязко встрани и избегна удара на пикап, от чиято каросерия се разнесоха подсвиркванията на натъпкалите се там момчета, а една тойота, летяща с бясна скорост, едва не отнесе токчетата й.

Влезе в пустата рецепция и Уанг Ли вдигна глава.

– Слаба работа, а? – попита тя.

Собственикът кимна недоволно. През последната година бизнесът нещо не вървеше.

– Вечеряла ли си?

– Да – излъга момичето.

Оценяваше загрижеността му, но не изпитваше желание да яде „специалитета“ му – разкашкани нудъли, собственоръчно сварени в задната стаичка.

– Ще се наложи да изчакаш малко – предупреди я той. – Фарангът искаше първо да поспи. Той щял да те повика.

Дим простена.

– Нали знаеш, че най-късно в полунощ трябва да се върна в бара, Ли.

Мъжът погледна часовника.

– Дай му един час.

Сви рамене и седна. Ако това се беше случило преди година, Уанг Ли вероятно щеше да я изхвърли за този тон, но сега се нуждаеше от нея, за да закърпи оборота. Нищо не пречеше, разбира се, Дим да си тръгне, но тогава на¬празно щеше да е била толкова път. А и дължеше услуга на Лий. Все пак не беше от най-лошите сводници, с които си бе имала вземане-даване.

Изгаси третата поредна цигара, изплакна си устата с тръпчивия китайски чай на Уанг Ли и стана за последна проверка на грима в огледалото над плота.

– Ще го събудя – реши тя.

– Мхм. Носиш ли кънките?

Тя потупа красноречиво чантата си.

Токчетата й захрущяха по чакъла върху откритата площадка между ниските стаи. Стая номер 120 се намираше съвсем в дъното. Отвън не се виждаше кола, но прозорецът светеше. Навярно клиентът се бе събудил. Лек бриз повдигна късата й пола, без да донесе прохлада. Дим жадуваше за мусона, за дъжда. И той щеше да дойде. Наводненията, разкаляните улици и плесенясалото пране обаче бързо-бързо щяха да я отрезвят и да я накарат да си спомня с носталгия за сухите, безветрени месеци.

Почука леко на вратата, нахлузила стеснителна усмивка. Въпросът „Как се казваш?“ вече бе кацнал на върха на езика й. Никой не отговори. Почука повторно и си погледна часовника. Нищо, че „Робъртсън“ е голяма модна верига, вероятно ще намери начин да свали цената на роклята с няколкостотин бата, мина й през ума. Завъртя топката на вратата. Оказа се отключена.

Той лежеше ничком върху леглото. Първо го взе за заспал. После забеляза син отблясък в дръжката на ножа, стърчащ от сигналножълтото сако. Трудно беше да се определи коя от всички мисли, разразили се в главата й, се появи първа, но една от тях гласеше, че пътуването от Банглапу така или иначе се е оказало на вятъра. Най-сетне Дим стегна гласните си струни. Писъкът й се удави в пронизителния клаксон на тир, отбил встрани заради разсеян шофьор на „тук-тук“ по Сукумвит Роуд.