Откъс: „Мемоарите на една лека жена” на Джон Клилънд

Запленил мнозина с дръзките си философски послания, Джон Клилънд остава в историята като автора на първия наистина пълнокръвен еротичен роман и създател на прочутата куртизанка Фани Хил, която вече 270 години подигравателно краси снагата на благоприличието с прелестната си осанка

Най-забраняваната книга в историята за първи път излиза в пълния си шокиращ и покоряващ вид на български език – преведена по първото, пълно, непреиначено издание, съобщават издателите от „Deja Book“. Разрешена в САЩ едва през 1966 г., а във Великобритания през 1970 г., тя остава недостъпна до наши дни в Австралия, Южна Африка, части от Близкия и Далечния изток.

Нестандартен роман за съзряването, за значимото, за секса, любовта и същността на обществото, Мемоарите на една лека жена безспирно променя свят след свят, епоха след епоха, читател след читател. Следва откъс от книгата в превод на Слави Ганев.

Мадам,
Пиша с мисълта да ви предоставя неопровержимо доказателство, че считам желанията ви за повели, нетърпящи възражение . Макар че тая задача е неблагодарна, ще се взра отново в неприличните мигове в моя живот, от които най-накрая изплувах, за да обладая всички блаженства, способни да ни дарят любовта, здравето и успеха. Съумях да го направя още в цвета на младостта, докато не беше твърде късно да се възползвам от безгрижието, осигурено ми благодарение на спокойствието и охолството. Така можех да си изградя разбирания, по естеството си лишени от презрение, които по-рано дори във вихъра на разгулните удоволствия, сред който бях захвърлена, ми помагаха да получа по-добър поглед върху личностите и привичките в обществото от обичайното за ония, въвлечени в безрадостния ми занаят.
Те гледат на всички размишления като на коварен съперник и го държат на възможно най-голямо разстояние или го съкрушават безжалостно.

Понеже мразя смъртно всички ненужно дълги увертюри, ще ви пощадя и няма да прилагам повече извинения, отколкото са необходими, за да привикнете към гледките от разгулния ми живот, които ще опиша със същата свобода, с която някога се впуснах в тях.
Истината! Жестоката, сурова истина, както я наричат. Не бих се главоболила да я прикрия с нещо повече от газен воал , ала вместо това ще обрисувам събитията така, както се развиха в действителност, без да ме е грижа за всички закони на благоприличието, които така или иначе никога не са важали особено за искрени и близки приятелски отношения като нашите. Пък и самата вие познавате твърде добре първообраза, за да се отдръпнете свенливо, отвратена от тия картини. Най-високопоставените мъже, ония с преимуществени, водещи предпочитания, не биха се поколебали да украсят личните си стаи с голота, която, в съзвучие с най-простонародни предразсъдъци, не смятат подходяща за стълбищата или пък антрето .
Тоя увод е предостатъчен, затова се впускам в собствената си история.
Моминското ми име е Франсис Хил. Родена съм в малко селце недалеч от Ливърпул, Ланкашир, в изключително бедно семейство и както почтително вярвам, изключително честно.
Баща ми, чиито крайници бяха сакати, нямаше възможност да се отдаде на по-тежките занаяти на черноработничеството и затова осигуряваше оскъдна прехрана, като плетеше мрежи. Майка ми едва-едва го подпомагаше – тя поддържаше неголямо дневно училище за девойки от околността. Зная, че са имали няколко деца, но нито едно не оцеляло след детската си възраст освен мен, тъй като съм била дарена от природата със съвършено здраве.
Преди да навърша четиринадесет години, образованието ми не се различаваше особено от това на повечето обикновени люде: четене или по-скоро сричане, нечетливи драсканици и малко проста работа съставляваха набора от знания, с които разполагах. В същото време цялото ми понятие за добродетелта се основаваше на пълното непознаване на греха, на плахостта, твърде типична за пола ни в толкова невръстна възраст, когато всяко явление плаши много повече, задето не го разбираме, отколкото поради нещо друго. Ала това е страх, който се лекува за сметка на невинността, когато госпожицата постепенно спира да гледа на мъжа като на хищник, готов да я разкъса.
Майка ми разпределяше времето си изцяло между ученичките и дребните битовизми, поради което посвещаваше твърде малко часове за моето възпитание. Понеже нечестивото ѝ беше съвсем чуждо, тя остана лишена от всяка мисъл и предчувствие, че трябва да ме предпази именно от него.
Вече навлизах в петнадесетата си година, когато ме сполетя най-лошото и загубих клетите си, мили родители. Отне ми ги дребната шарка само за няколко дена. Татко почина първи, което ускори кончината на мама. Така останах безрадостно сираче, лишено от близки (тъй като баща ми се бе заселил по тия места случайно и произхождаше от Кент). Тая коварна болест, която се беше оказала толкова пагубна за тях, всъщност се бе вкопчила и в мен, ала с толкова слаби и благоприятни симптоми, че скоро се оказах вън от опасност, и макар тогава още да не знаех колко ценно ще се окаже това, без никакви белези. Пропускам разказа за твърде типичната мъка и злочестина, които ме налегнаха след тия печални събития. Малко време и лекомислието на възрастта доста скоро разсеяха спомените ми за непрежалимата загуба. Нищо обаче не ми помогна повече да намеря покой от прищявката, която веднага се промъкна в ума ми – да отида в Лондон и да си намеря работа. Бях получила обещание за помощ и съвет от Естер Дейвис – млада жена, дошла да се види със свои близки, която, след като остана няколко дни, трябваше да се върне обратно в дома си.
Нямах никакви живи роднини в селото, които да се интересуват достатъчно, та да възразят на тоя замисъл, нито пък жената, която реши да се погрижи за мен, след като родителите ми си бяха отишли, направи това. Смъртта ме накара да преследвам тази възможност и скоро реших твърдо да навляза в света, отправяйки се към Лондон, за да си потърся късмета – израз, който впрочем е съкрушил повече провинциални ентусиасти от двата пола, отколкото е издигнал. Естер Дейвис също не ме разубеди, а дори разпали желанието ми да потегля с нея, като подбуди моето детинско любопитство с описания на всички прелести на Лондон: гробниците, лъвовете , краля и неговото семейство, чудните постановки и опери и накратко, всички развлечения, спохождащи ежедневието ѝ. Подробностите за тях съвсем завъртяха главицата ми.
Винаги се засмивам, когато си спомня за невинното възхищение, придружено и от завист, с което ние, бедните момичета, чиито дрехи за църква не бяха нищо повече от проста басмена риза и рокля от груба материя, благоговеехме пред Естер заради сатенените ѝ поли, поръбени с цял инч дантела и украсени с цветни панделки, и посребрените ѝ обувки. Представяхме си, че целият този разкош расте в Лондон, което изигра огромна роля, когато взех решението си да получа моя дял от него.
Мисълта да потърся компанията на жена от града съвсем не беше учудваща, а всички подбуди, които я караха да поеме грижите за мен по време на пътешествието, тя изрази с привичния си маниер:
– Не една селска девойка е осигурила себе си и своето семейство завинаги. Стига да останат целомъдрени, някои така се сближават с господарите си, че се омъжват за тях, получават лични карети и живеят в бляскаво щастие и разкош. Други дори успяват да станат дукеси. Всичко е до късмет, защо и аз да не се уредя като тях?
Още няколко погледа към тази възможност се оказаха достатъчни, за да ме склонят на това многообещаващо пътуване и да изоставя селцето си. Макар и мое родно място, нямах близки, които можеха да ме задържат или подкрепят. Атмосферата се бе изменила от милосърдие към студена взаимопомощ дори в домакинството на единствената приятелка, от която можех да очаквам защита и грижи.
Тя обаче се оказа достатъчно честна към мен: осребри всичкото имущество, което бе останало след изплащането на дълговете и разноските по погребението, а на раздяла ми предаде цялото богатство, с което разполагах: скромен гардероб, събран в лесен за носене сандък, както и осем гвинеи  и седемнадесет шилинга в сребро, прибрани в кесия със закопчалка – никога не бях виждала повече пари на едно място и дори не можех да си представя как се изчерпват. Всъщност бях толкова завладяна от радостта да бъда господарка на подобна несметна сума, че съвсем не се вслушах в съветите, които получих заедно с нея.
С Естер се настанихме в пътната кола за Лондон. Тук пропускам незначителния миг на изпращането, при което пролях малко сълзи, разкъсвана едновременно от тъга и щастие. По същата причина няма да се спра на всичко, което ми се случи по пътя: как коларят ме наблюдаваше опиянен, кроежите на някои от пътниците да ме изиграят, пресечени от прозорливостта на Естер – моята закрилница. Тя, ако трябва да съм напълно честна, бе по майчински загрижена за мен, но в същото време ме накара да си платя за защитата ѝ, като поема всички пътни разходи, което направих с най-искрено щастие, тъй като се считах за изключително задължена.
Без да преувеличавам, Естер се погрижи изключително да не ни измамят или завишат цените на билетите, както и да бъдем възможно най-пестеливи. Разточителството съвсем не бе един от пороците ѝ.
Макар и с шест коня, превозът ни се оказа бавен. Достигнахме Лондон през една късна лятна нощ. Докато преминавахме по големите улици, водещи към странноприемницата, шумът на забързани карети, тълпи пешеходци и накратко, новите за мен гледки, изпъстрени с магазини и къщи, едновременно ме радваха и удивляваха.
Ала представете си огорчението и изненадата ми, когато стигнахме до странноприемницата и свалиха багажа ни – моята закрилница и спътница Естер Дейвис, единствената ми опора и приятелка на това непознато място, отнесла се към мен с най-съкровена нежност по време на пътуването, която съвсем не бе намеквала за готвения коварен удар, започна да се държи необичайно хладно, все едно се бои, че ще се превърна в бреме.
Вместо да ми предложи подкрепа и напътствия, на които разчитах и имах нужда повече от всякога, тя, изглежда, смяташе, че след като ме бе завела жива и здрава до странноприемницата, можеше да прекъсне всичките си отношения с мен. Без да вижда нищо друго в поведението си освен естествено стечение на обстоятелствата, тя ме прегърна за сбогом. Аз бях толкова смутена, толкова зашеметена, че нямах нито смелост, нито идея как да изразя надеждите или очакванията си към нейния опит и познания за мястото, на което ме бе завела.
Докато стоях така, изгубила ума и дума, което тя без съмнение отдаде на тревогата при раздялата, изпитах слабо облекчение, след като чух нейното словоизлияние: че сме пристигнали живи и здрави в Лондон, че е длъжна да се върне в дома си, че при всяко положение и аз трябва да си намеря възможно най-скоро такъв, че не бива да се боя от това, че в града има повече свободни места, отколкото енорийски църкви, че според нея е добре да посетя осведомително бюро , че ако чуе за някакво раздвижване на нещата, ще ме намери, за да ми каже, че междувременно трябва да си намеря квартира и да я уведомя къде може да ми пише, че ми пожелава късмет и се надява да остана почтена, за да не опетня името на родителите си. Така тя ме остави да се грижа сама за себе си със същата лекота, с която по-рано бях отдадена на нейната закрила.
Останала сама, в нищета и без приятели, започнах да гледам с голямо огорчение на тази жестока раздяла, която се състоя в една стаичка на странноприемницата. Още когато видях гърба ѝ, нещастието от безпомощното положение, в която бях изпаднала, даде израз в поток от сълзи. За щастие, те поне облекчиха мъката в сърцето ми, но въпреки това бях зашеметена и озадачена как бих могла да се справям от тук нататък.
Един от сервитьорите само подсили недоумението ми, като попита направо дали съм го извикала за нещо.
– Не – отвърнах аз, но го попитах къде мога да намеря стая, за да пренощувам.
Той заяви, че ще говори с господарката си, която по-късно дойде и се обърна равнодушно към мен, без ни най-малко да забележи притеснението ми, и каза, че мога да пренощувам в странноприемницата срещу един шилинг, но както предполагала, вероятно имам близки в града (тук въздъхнах дълбоко отчаяна!), при които мога да отида на сутринта.
Невероятно е колко мъничко утеха е необходима на човешкия ум в такива тежки моменти, за да се вкопчи в нея. Обещанието за постеля, на която можех да пренощувам, поохлади мъката ми. Срамувах се да призная на съдържателката, че нямам близки в града, затова реших да продължа още на другата сутрин към осведомителното бюро, за местоположението на което имах писмени указания върху обратната страна на една балада, оставена ми от Естер. Надявах се, че там ще получа сведения за всички места, подходящи за селски момичета като мен, където мога да изкарвам някаква прехрана, преди неголемите ми запаси да се изчерпят. Колкото до препоръките, Естер все ми бе повтаряла, че мога да разчитам на нея да ми набави. Макар и да тъжах много, задето тя ме бе изоставила, продължих да си казвам най-добронамерено, че е постъпила правилно и единствено собственото ми житейско невежество ме е накарало да приема нещата според първоначалните си мисли.