Книжен ъгъл

От автора на „Океан море“, „Тази история“, „Без кръв“, „City“, „Коприна“, „Емаус“, издания на ИК „Унискорп“

Започваме в съвременен Лондон, където Джаспър Гуин, „модерен писател в Англия и доста добре познат в чужбина”, решава изневиделица, на възраст 43 години, да спре да пише. Той обявява това в статия за „Гардиан“, в която изброява 52 неща, които никога няма да направи отново.

Последното е: да пише книги, като с това блестящата му кариера приключва. Като начало той е объркан от новопридобитата си незначителност, чувствайки се леко встрани и обмисляйки живота си. Налага се да отиде в клиника за изследвания. В чакалнята възрастна жена, пенсиониран учител, която ще играе, странно защо, значителна роля в живота му, задава впечатляващ въпрос: „Вие ли сте Джаспър Гуин, или сте само някой, който прилича на него?”.

Джаспър решава да стане, както той се изразява, „копист“, т.е. ще ПИШЕ портрети. Той наема студио и осигурява 72-часов саундтрак във фонов режим. Старателно подбира правилните електрически крушки, които да осветяват студиото точно за един месец и после да изгасват една по една като предизвестие за края на сеанса. Избира вид, наречен „Катерина де Медичи“, защото „щяха да угаснат, без да агонизират в ненужни проблясъци и тихо”.

И той се захваща за работа с помощта на Ребека, асистент, изпратен от безкрайно търпеливия му литературен агент и приятел Том Брус Шепърд, който се съгласява с него, за да започне да публикува отново.

Ребека, набита млада жена, която има приятел „глупак“ и малко доверие в себе си, става първият портрет на Джаспър. Тя позира гола, както и всички останали модели. Те не говорят. В тишината стават близки по непредсказуеми начини. Тази връзка, един вид платонична любов, е най-емоционалният център на романа.

Явяват се още желаещи – търговец на антични часовници, жена, която се занимава с внос и износ на платове от Индия (лукаво позоваване на „Коприна”?), бивша стюардеса. Всички са съгласни да плащат на Джаспър хиляди и да подпишат декларация, която ги „задължава на абсолютна дискретност“.

В крайна сметка, странната идилия свършва. Едно от лицата на Джаспър разкрива тайната си на таблоид и по-късно на „Гардиан“. Джаспър изчезва. Ребека чака. Но той ѝ изпраща бегла бележка – Повярвайте просто, че не можеше да се направи друго – и роман от писател, от който Ребека веднъж е казала, че се възхищава.

Но Джаспър не е изчезнал напълно. „Три пъти на разсъмване“, вторият роман, е триптих: три сцени със своите герои и множество абстрактни случки, звучат леко обезпокоително, тъй като читателят се опитва да напасва парчетата, съвпадат имена на събития и диалог, за да решите пъзела, изработен от предходния роман.

„Три пъти на разсъмване” се отгатва като ребус и всяка страница е с елемент от предишните, като води към успешното му решаване. Тя включва: мъж, който се укрива в лоби на хотел, и жена, която се предлага пияна в светлината на разсъмването, администратор на хотел и момиче, което се опитва да избяга от лошото си гадже, полицайка, която помага да се спаси момче от горяща къща.

В написаното Ребека открива автопортрета на художника, замаскиран в проза като нежни потоци, вплетени в текстил, видими само на определена светлина.

Години след като Джаспър си е отишъл, Ребека, сега омъжена и майка на дете, отваря за първи път книгата, която той ѝ е дал, и започва да разбира начините, по които той се е скрил там, а същевременно се разкрива.

„Тогава вдигна поглед от редовете и разбра, че всички портрети, направени от Джаспър Гуин, щяха да останат скрити, както той бе пожелал, но два от тях щяха да го направят по необикновен начин, обикаляйки по света, пришити тайно в страниците на две книги. Единия го познаваше много добре и това беше нейният. Другия го бе разпознала току-що и това беше портретът, който всеки художник рано или късно опитва да направи – автопортретът.” Но кой е Джаспър? Барико оставя отговора двусмислен.

В тези мистериозни романи е вписана рядката интимност между писател и читател: голото тяло на показ, дадена в дар от Джаспър на Ребека, от писател на читател и от Барико за нас – елегантно опакована, с много, оказва се, за размишление вътре.

Алесандро Барико е популярен италиански писател и режисьор. Учил е философия и пиано, публикува есета с музикална критика за вестниците La Repubblica и La Stampa. Води ток-шоу предавания по италианската телевизия Rai Tre. През 1993 година Барико става съосновател на школата за творческо писане „Холдън“ в Торино, кръстена на едноименния герой на Селинджър. Там води разнообразни курсове по техники на писането: писане на сценарии, публицистика, кратка проза, романи игри. Книгите му оглавяват италианските и френските класации за бестселъри и са преведени на много езици.  Следва откъс в превод от италиански

на Тонина Манфреди.

„Тръгна към вратата и току преди да я отвори, чу гласа на старчето да произнася въпрос.

- Как го правеше?

Обърна се.

- Моля?

- Как успяваше мистър Гуин да пише портрети?

Ребека беше чувала този въпрос десетки пъти. Започна да се смее. Но старчето остана сериозно.

- Искам да кажа, какво, по дяволите, пишеше в тези портрети?

Ребека имаше отговор, който беше тренирала да използва с години, всеки път, когато ѝ задаваха този въпрос, за да приключи темата. Тъкмо щеше да го изрече, когато усети онази мека и уморена светлина около себе си. Тогава каза нещо друго.

- Пишеше истории.

- Истории?

- Да. Пишеше парче от някаква история, от някоя сцена, сякаш беше част от книга.

Старчето поклати глава.

- Историите не са портрети.

- Джаспър Гуин мислеше, че са. Един ден, когато бяхме седнали в парка, той ми обясни, че всички притежаваме определена представа за себе си, макар и едва нахвърляна, объркана, но в крайна сметка, сме склонни да я имаме, и истината е, че тя съвпада често с определен въображаем персонаж, в който се припознаваме.

- Например?

Ребека помисли малко.

- Например някой, който иска да се върне у дома, но не намира пътя. Или друг, който вижда нещата винаги един миг преди другите. Това е, което успяваме да доловим от себе си.

- Глупаво е.

- Не. Неточно е.

Старчето я погледна. Виждаше се, че успява да разбере.

- Джаспър Гуин ме научи, че не сме само персонажи, ние сме истории – каза Ребека. – Спираме се на идеята, че сме персонаж, увлечен в кой знае какво приключение, дори и най-обикновеното, но това, което трябва да разберем, е, че ние сме цялата история, не само този персонаж. Ние сме гората, в която ходи, лошият, който го прецаква, хаосът наоколо, всички хора, които минават, цветът на розите, шумовете. Разбирате ли?“