page contents Книжен Ъгъл: Как се роди „Трудно е да бъдеш бог“
Предоставено от Blogger.

Как се роди „Трудно е да бъдеш бог“

27.4.17

Борис Стругацки

 Б. р. - Аркадий и Борис Стругацки са сред най-великите имена в руската фантастика, а „Трудно е да бъдеш бог”  е една от най-важните им творби. В период, когато научната фантастика е била единственият начин за писателите в Съветския съюз да отправят критика към режима, „Трудно е да бъдеш бог” изпъква като възхвала на стремежа към свобода и критика към овчедушното примирение с неправдите на тоталитаризма.

В далечното бъдеще,когато на Земята вече съществува съвършеното общество, Антон е изпратен на планета, където технологичното  и социалното равнище са на нивото на Средновековието. В сравнение с местните хора, той е невъзможно силен, непобедим, божествен, но инструкциите му са ясни: няма право да се меси, няма право да влияе, няма право да убива. Мисията му е да предава развитието на това общество и да го изследва в сянка. Въпреки неправдите, на които става свидетел.

Когато светът се срива пред очите ти, когато умират невинни, всяка надежда е стъпкана и сивотата и отчаянието заплашват да те погълнат, когато си длъжен да останеш безучастен наблюдател на страданието, тогава осъзнаваш колко трудно е да бъдеш бог. Следва предговорът, включен в новото издание на романа, подготвено от "Сиела" в превод на Симеон Владимиров и Елена Павлова.

Може ли да се смята този роман за произведение за Светлото бъдеще[1]? Да, несъмнено – в определена степен. Но тя е твърде незначителна. И въобще, в процеса на работа, този роман претърпя доста съществени изменения. Започнахме го (на етап замисъл) като весел, чисто приключенски, мускетарски: 01.02.62 г. – Аркадий Натанович: „Ще прощаваш, но заложих в плана на „Детгиз“[2] за 1964 г. „Седмо небе“, повест за нашия наблюдател на чужда феодална планета, където има два вида разумни същества. Измислих план, получи се остросюжетна история, може да се окаже и много весела, осеяна с приключения и хохми[3], с пирати, конкистадори и тъй нататък, дори с инквизиция…“.

Сама по себе си идеята за „нашия наблюдател на чужда планета“ възникна още когато писахме „Опит за бягство“. Там мимоходом се споменава някой си Бени Дуров, който работи именно като такъв наблюдател на Тагор. Идеята остана в зачатък (не ни беше до нея), но не изчезна безследно. Ето че дойде и нейният ред, макар че все още не си представяхме напълно всички произтичащи от нея възможности и перспективи. Защо заглавието „Седмо небе“ е иззето от ненаписаната повест за магьосниците и се оказва прехвърлено на също ненаписаната повест за „нашия наблюдател“, става ясно от писмото на АН, голям откъс от което не мога да се удържа да не възпроизведа тук, за да бъде читателят в състояние чрез конкретен пример да си представи доколко първоначалните авторови планове и бележки могат да се отличават от окончателното въплъщение на идеята.


Писмото не е датирано, но е писано, както изглежда, в средата на март 1963 г. „Съществува някъде планета, точно копие на Земята, може да е с неголеми отклонения, в епохата непосредствено преди Великите географски открития. Абсолютизъм[4], пияни весели мускетари, кардинал, крал, принцове метежници, инквизиция, моряшки кръчми, галеони и фрегати, красавици, въжени стълби, серенади и т.н. Та ето в тази страна (смес от Франция и Испания или Русия и Испания) нашите земляни, отдавна вече абсолютни комунисти, подхвърлят „кукувиче“ – млад, як хубавец с ей такъв юмрук, отличен фехтовчик и прочее. Собствено, подхвърлят го не земляните като цяло, а, да речем, Московското историческо общество. Та тези хора успяват да се доберат до кардинала и да му кажат: „Тъй и тъй, няма да ни разбереш, но ти оставяме ей този сладур, ти го пази от интригите, ето ти за целта чувал злато, а ако нещо му се случи, жив ще те одерем“. Кардиналът се съгласява, момчетата оставят на орбита транслационен спътник, младежът по тамошна мода носи на главата си златен обръч с монтиран в него обектив на видеокамера наместо диамант, тя излъчва към спътника, а от там до Земята стига и запис за обществото на планетата. След това младежът остава самичък в тази страна, наема квартира у г-н Бонасьо[5] и се захваща да скита из града, да се навърта из приемните на велможите, да пие по кръчмите, да се дуелира с шпаги (но никого не убива, даже такава слава започва да му се носи), търчи подир фусти и прочее. Тази част може да се получи много добре, весела и смешна. Когато се катери по въжени стълби, героят от скромност закрива обектива с шапка с перо. А след това започва епохата на географските открития. Връща се местният Колумб и съобщава, че е открил Америка, прекрасна като Седмото небе, но там въобще няма възможност да се стъпи – владеят я зверове, невиждани от тази страна на океана. Тогава кардиналът привиква нашия историк и му казва: „Помогни, ти можеш много повече от нас, защо да даваме излишни жертви“.

Нататък е ясно. Нашият човек вика помощ от Земята – танк с висша защита и десетина дружки с бластери, – чуква им среща на отвъдния бряг и потегля на плаване с галеони и войници. Пристигат отвъд, започва война и става ясно, че тези зверове също са разумни същества. Историците са посрамени, привикват ги на Световен съвет и заради издънките партийно ги нашокват здравата по кофите. Това може да се напише весело и интересно, като „Тримата мускетари“, само че с все средновековната пикня и мръсотия, как са смърдели жените и във виното е имало камара мъртви мухи. А междувременно да се въведе и идеята как комунист, попаднал в такава среда, бавно, но неотклонно се превръща в еснаф, макар че за читателя си остава мил и добър герой…“. Историята в този вид е доста сходна (с окончателния сюжет – бел. прев.), но същевременно и не съвсем, нали така, а в определен смисъл и изобщо нищо общо няма. Такъв тип планове у АБС беше прието да се наричат „здрав основен скелет“.

Наличието на подобен скелет беше необходимо (макар и недостатъчно) условие за започване на същинската работа. Поне в онези времена. После се появи още едно особено важно условие: задължително да се знае и „какво ще утеши сърцето“[6] – какъв ще е краят на замисленото произведение, последната гранична вишка, към която следва да се дърпа нишката на сюжета. В началото на шейсетте още не разбирахме колко важно е това, ето защо често рискувахме и бяхме принудени в хода на работа да променяме целия сюжет. Както се случва и със „Седмото небе“. „Здравият основен скелет“ на романа, предложен от АН, е без никакво съмнение добър и обещава възхитителна книга. Но явно още на ранния етап на обсъждане между съавторите възникват някакви различия в подходите – не са седнали на масата, за да се хванат за работа, и вече кипи дискусия, подробностите на която аз, разбира се, не помня, но общият є ход може да се проследи по откъсите от писмата на АН.

17.03.63 г. – АН: „… цялата програма, набелязана от теб, ще изпълним за пет дни. Предварително обаче ми се иска да ти кажа, бледо-подпухнали[7] братко мой, че съм „за“ идеята за лекомислено произведение – за „Седмото небе“ става дума. Жените да плачат, всички да се пукат от смях, а петстотин негодници да крещят: „Бий! Бий!“, и да не могат да се справят с един-едничък комунист…“. Последната фраза е леко изменен цитат от любимата ни трилогия на Дюма, а като цяло иде реч, очевидно, за това какъв да е тонът на работа над новия роман. АН има някакви свои съображения по този повод. Точно какви, можем да се досетим от следващия откъс.

22.03.63 г. – АН: „… За „Наблюдателя“ (така прекръстих „Седмо небе“). Ако те интересува бликащият наоколо буен живот, то ще имаш пълната възможност да се развихриш до пръсване в „Дните на кракена“ и „Магове“. А на мен ми се ще да създам повест за абстрактното благородство, честта и радостта, като при Дюма. И не смей да ми противоречиш. Поне една повест без разголени съвременни проблеми. На колене, мерзавецо! Дайте ми шпаги, шпаги! Кардинали! Пристанищни кръчми!...“.

Цялата тази преписка се развива на твърде интересен вътрешнополитически фон. В средата на декември 1962 г. (не помня точната дата) Хрушчов посети изложба на съвременно изкуство в московския „Манеж“[8]. Насъскан (според слуховете) от тогавашния председател на идеологическата комисия на ЦК Иличев, разяреният вожд – велик специалист, както сами разбирате, в областта на живописта и изящните изкуства като цяло – вършал (отново според слуховете) по изложбените зали с крясъци: „Дрисльовци! За кого работите? Чий хляб ядете? Педерасти! За кого сте наплескали всичкото това, мазачи такива?“; тропал с крака, пълнел се с черна жлъч и пръскал лиги на два метра околовръст. (Именно тогава и точно по този повод се ражда известният виц, в който озверелият чукундур Никита, втренчен в уродливо изображение в рамка, крещи прегракнал: „Що за задник с уши е пък това?“. На което, с треперещ гласец, му отговарят: „Това е огледало, Никита Сергеевич…“.

Всички, без изключения, средства за масова информация незабавно се нахвърлят на абстракционизма и формализма в изкуството, все едно през последните десет години специално са се готвили, трупали са материали и само са чакали най-сетне да им разрешат да се изкажат по тази жизненоважна тема. Но това е само началото. „На 17 декември в Дома за приеми на Ленинските възвишения се състоя среща на ръководителите на Комунистическата партия и съветското правителство с дейци на литературата и изкуствата“. Брежнев, Воронов, Кириленко, Козлов, Косигин, Микоян, Полянски, Суслов, Хрушчов и други от най-маститите литературоведи в страната, заедно с изкуствоведи в цивилни дрехи, се събраха на едно място да „изкажат забележките и пожеланията си по въпросите за развитието на литературата и изкуствата“.

Съображенията биват изказани. Пресата вече не крещи, а буквално вие. „НЕ МОЖЕ ДА ИМА КОМПРОМИСИ“, „ОТГОВОРНОСТТА НА ХУДОЖНИКА“, СВЕТЛИНАТА НА ЯСНОТАТА“, „ОКРИЛЯВАЩАТА ГРИЖА“, „ИЗКУСТВО И ЛЪЖЕИЗКУСТВО“, „ЗАЕДНО С НАРОДА“, „НАША СИЛА И ОРЪЖИЕ“, „ИМА ТАКАВА ПАРТИЯ, ИМА ТАКОВА ИЗКУСТВО!“, „ПО ЛЕНИНСКИ“, „ЧУЖДИ ГЛАСОВЕ“… Все едно се беше пръснал отдавнашен цирей. Гной и кървави съсиреци плискаха от страниците на вестниците. Всички, които за годините на Размразяването се бяха поусмирили (както ни се е струвало), свили бяха уши и се озъртаха притеснено, сякаш в очакване на немислимото, невъзможното, невероятното възмездие за миналото – всички тези кошмарни творения на сталинизма и бериевизма с ръце, оцапани до лактите в кръвта на невинни жертви, всички тези скрити и открити доносници, идеологически хитреци и дървени доброжелатели в един глас нададоха вой от скривалищата си, наизскачаха на светло – енергични, ловки, умели хиени на перото, алигатори на пишещата машина. ВЕЧЕ МОЖЕ!

Но краят още не бе настъпил. На 7 март 1963 г. в Кремъл „обменът на мнения по въпросите на литературата и изкуството“ беше продължен. Към познавачите на изящните изкуства се присъединиха Подгорни, Гришин, Мазуров. Обменът на мнения продължи два дни. Вестникарските вопли се усилиха, макар че на пръв поглед просто нямаше накъде повече. „ВЕЛИЧИЕТО НА ИСТИНСКОТО ИЗКУСТВО“, „ПО ЛЕНИНСКИ!“ (това го имаше и преди, но сега вече е с удивителна), „ФИЛОСОФИЯТА НА ЗАПАДНОТО ИЗКУСТВО – ПРАЗНОТА, РАЗЛОЖЕНИЕ, СМЪРТ“, „ВИСОКАТА ИДЕЙНОСТ И ХУДОЖЕСТВЕНОТО МАЙСТОРСТВО – ВЕЛИКАТА СИЛА НА СЪВЕТСКАТА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО“, „НЯМА „ТРЕТА“ ИДЕОЛОГИЯ“, „ДА ТВОРИШ В ИМЕТО НА КОМУНИЗМА“, „ДА СЛАВИШ, ДА ВЪЗПЯВАШ, ДА ВЪЗПИТАВАШ ГЕРОИЗЪМ“, „В ТОЗИ ДУХ!“ (положителен отзив, броят на удивителните нараства), „ТЪРСЕНИЯТА В ПОЕЗИЯТА, ИСТИНСКИ И МНИМИ“, „ГЛЕДАЙТЕ НАПРЕД!“…  

Слънце свети, но не топли – и това не е беда; наводнение се ширна, застоя се таз вода. За едрия рогат добитък в това е радостта: размразяване настана, но не е съвсем така… Така отвърна Юлий Ким[9]  – незабавно и, както винаги, язвително и безукорно точно: Дълбока вода, пролетна вода, мътна, безпътна, разпътна вода… Дръжте мрежите, хвърляйте сега и вадете, братлета, риба на брега! ВЕЧЕ МОЖЕ! От магнетофоните във всички кухни на интелигенцията звънят куплетите му, изпълнявани с престорено превзет и дори ласкав гласец: Ах какво е временце! Не време, а мечта! Как са се разкудкудякали навред кочетата! Че такива напеви, както вън на двора, не съм чувал и на „Октябрь“ в простора!

(„Кочета“-та в случая, без съмнение, са съратниците и сподвижниците на В. Кочетов, тогавашния главен редактор на маститото просталинско списание „Октомври“ („Октябрь“) – изтъкнат сталинист, антисемит и мракобесник, когото дори началниците му понякога са възпирали, за да запазят приличие „в очите на международното работническо движение“.) Започна се с художниците модернисти – Фалк[10], Сидур[11], Ернст Неизвестни[12], а след тях – още преди хората да си поемат дъх – се захванаха и с Еренбург[13], Виктор Некрасов, Андрей Вознесенски, Александър Яшин и филма „Заставата на Илич“. Тогава вече всеки, когото не го домързя, си изтри краката в Аксьонов[14], Евтушенко[15], Соснора[16], Ахмадулина[17]  и дори –  но вежливо, с реверанси! – в Солженицин. (Той все още беше фаворит на Вожда. Но цялата останала свита, боже мой, как го ненавиждаха и колко се страхуваха от него! Милостив е царят, а кучкарят не знае пощада…)

За нула време гнойната вълна стигна и до нашите покрайнини – до тихия роден цех на фантастите. На 26 март 1963 г. се състоя разширено съвещание на секциите за научнофантастична и приключенска литература на Московската писателска организация. Присъстваха: Георгий Тушкан (председател на секцията, автор на редица приключенски произведения и НФ романа „Черният смерч“), А. П. Казанцев, Георгий Гуревич, Анатолий Днепров, Роман Ким (автор на повестите „Тетрадка, намерена в Сунчон“, „Момичето от Хирошима“, „Да се изгори след прочитане“), Сергей Жемайтис (завеждащ на НФ редакцията в „Млада гвардия“), Евгений Брандис и много други. Ето типичен откъс от подробния отчет на АН по този повод: „… и тук вече започна най-страшното. Думата взе Казанцев. Първата половина на изказването му беше изцяло посветена на Алтов[18] и Журавльова[19]. Втората вече не слушах, понеже се измъчвах от незнание как да постъпя.

Ето основните тези на твърденията му. „Алтовското направление във фантастиката, слава богу, така и не получи развитие. И това не е удивително, понеже в масата си съветските фантасти са хора идейни. Алтов на съвещанието през '58 г. обвиняваше „нас с Днепров[20]“ в това, че ние (Днепров и Казанцев) сме се лепнали да смучем единствената, омръзнала на всички тема – сблъсъкът на двата свята. Не, другарю Алтов, тази тема не ни е омръзнала, а вие сте безидеен човек“… (Стенографките пишат една през друга. Въобще всичко се стенографираше. В „Полигон „Звездната река“ Алтов, пише срещу постулата за скоростта на светлината на Айнщайн. Но през трийсетте години фашистите са измъчвали и преследвали Айнщайн именно заради този постулат. Всички произведения на Алтов, така или иначе, свирят на свирката на фашизма (а стенографките пишат! Не мисли, че преувеличавам, и на мен самия ми се струваше, че сънувам). Нещо повече, всички произведения на Алтов са така откъснати от живота, толкова празни и лишени от жизнено съдържание, че спокойно можем да го наречем абстракционист в литературата – мазач, драскач и прочее.

Нататък вече не слушах. Плувнах в студена пот. Всички седяха като мъртви, втренчени в масата, никой не посмя да шукне и именно тогава разбрах, че за първи път в живота си съм се сблъскал с Негово величество Отмъщаващия идиот – същото, което се случи през '37-а и '49-а. Да изкажа ли възраженията си? Ами ако това нещо вече е утвърдено и съгласувано? Ужасен страх ме овладя, а и неслучайно – нали се страхувах и за теб. А после така се ядосах, че страхът изчезна. И когато Казанцев свърши, се развиках: „Дайте ми думата!“, Тушкан недоволно ме погледна и отвърна: „Ами ето ви я, говорете“.

Стругацки: При цялото ми уважение към Александър Петрович, възразявам. Алтов може да го обичате или да не го обичате, самият аз никак не го харесвам, но си помислете какви ги говорите. Алтов – фашист! Та така му окачате етикет, всичко се стенографира, не сме в някоя кръчма, дявол знае какви са тия приказки, просто е нередно! (Това го помня, но съм изръсил и още какво ли не, поне пет минути говорих.) Секунда мъртва тишина. След това железният глас на Толя Днепров: Аз, от своя страна, съм длъжен да заявя, че не съм чувал Алтов да ме обвинява в пристрастие към темата за борбата на двата свята. Обвинявал ме е, че моите герои не са хора, а идеи и машини. Ким: И изобщо не е абстракционист. Точно обратното, когато ми беше на гости и видя такава картина, много я руга.

После всички се разшумяха, разприказваха се, Казанцев започна да обяснява какво е искал да каже, а аз треперех от злост и повече нищо не чух. И когато всичко свърши, станах, изругах (на майка, струва ми се) и казах на Голубев[21]: „Да се махаме оттук, тук ти слагат етикети“. На висок глас го казах. Слязохме долу, в кръчмата, и там изпихме бутилка от някаква настойка[22]“.

С това, струва ми се, плескането по врата приключи.

Впрочем, никого не прибраха в затвора. Дори не изключиха никого от Съюза на писателите. Нещо повече, насред гнойния поток разрешиха дори да се публикуват две-три статии с предпазливи възражения и изложение на собствената (а не партийната) гледна точка. Възраженията на мига биваха удавени и стъпкани, но самата им поява означаваше, че началството няма намерение да ни бичува до смърт. И ето че самият най-велик съветски драматург, Анатолий Софронов[23] (който, извинете за приказката, се е доказал до мозъка на костите), високомерно захвана да успокоява изплашените: „Напоследък някои хора изказват опасения: да не би да се прекали, да не „притиснат“ някого и т.н. Няма да ви „настъпят“, не бойте се. У нас съветската власт е добра, партията ни е добра, човечна. Трябва да работите честно, добросъвестно и тогава всичко ще е наред“. Но нас не ни беше толкова страх, колкото ни се гадеше. Бяхме погнусени и ни се повдигаше като от леш. Никой не разбираше какво точно е предизвикало това стремително спукване на гноището. Дали властта си връщаше за болезнения шамар, получен съвсем неотдавна по време на Карибската криза. Дали защото положението в селското стопанство се беше влошило още повече и вече се чуваха слухове за проблеми с хляба в близкото бъдеще (каквито наистина се случиха в 1963 г.).

Дали просто беше дошло времето да се покаже на навирилата нос „интелинищожност“ кой е господарят вкъщи и на чия страна е – не на Еренбургите ви, нито на Ернстовете ви Неизвестни, не дружи и с подозрителните ваши Некрасови, а е със старата вярна гвардия, многократно проверена, отдавна купена, наплашена и надеждна. Имахме възможност да си изберем произволна от тези версии – или всичките заедно. Но едно ни стана ясно, както се казва, до болка. Управляваха ни мръсници и врагове на културата. Никога нямаше да застанат на наша страна. Винаги щяха да бъдат срещу нас. Никога нямаше да ни позволят да говорим онова, което смятаме за правилно, понеже считат за правилни съвсем други работи. И ако за нас комунизмът е свят на свободата и творчеството, то за тях е общество, където населението незабавно и с радост изпълнява всички предписания на партията и правителството.

Осъзнаването на тези прости, но далеч не очевидни за нас тогава истини беше мъчително, като всяко осъзнаване на истината, но в същото време – и благотворно. Хрумнаха ни нови идеи и настоятелно потърсиха незабавното си въплъщение. Цялата замислена от нас „весела, мускетарска“ история започна да се показва в съвсем нова светлина и на БН не му бяха нужни дълги речи, за да убеди АН в нуждата от съществена идейна корекция на „Наблюдателя“. Времето на „лекомислените произведения, на „шпагите и кардиналите“ явно бе свършило. А може още да не беше настъпило. На мускетарския ни роман му се налагаше – длъжен беше – да стане разказ за съдбата на интелигенцията, потънала в здрача на Средновековието.

От дневника на Аркадий Натанович: „…12-16 април 1963 г. бях в Ленинград. Съставихме приличен план за „Наблюдателя“ (бившето „Седмо небе“)…“ 13.08.63 г. „… През юни завършихме „Трудно е да бъдеш бог“. Сега се колебаем – не знаем къде да го пробутаме. В „Детгиз“ няма да го вземат. М.б. да пробваме в „Новий мир“?“ В „Новий мир“ така и не се опитахме, но виж, в дебелото списание „Москва“ пробвахме. Безрезултатно. Ръкописът ни беше върнат оттам с рецензия, както си спомням, снизходително отрицателна – „Москва“, оказа се, не публикувала фантастика.

Романът и бездруго предизвикваше разнокалибрени реакции у читателската публика. Особено озадачени бяха нашите редактори. В този роман всичко им беше непривично и изказваха маса пожелания (съвсем дружески, между другото, а не злобно-критични). По съвет на Иван Ефремов прекръстихме министъра на охраната на короната на „дон Реба“ (преди това беше дон Ребия – анаграма, и то твърде простичка, по мнението на Иван Антонович). Нещо повече, наложи се сериозно да поработим над текста и да добавим цяла голяма сцена, където Арата Гърбавия иска от героя „мълнии“ и не ги получава. Поразително е, че този роман премина без никакви особени затруднения през всички теснини на цензурата. Дали изигра роля либерализмът на тогавашното „младогвардейско“[24] началство, дали правилните действия на забележителната ни редакторка – Бела Григориевна Клюева; а може би ни помогна това, че имаше известно отпускане след неотдавнашната идеологическа истерия – нашите врагове си поемаха дъх и благодушно съзерцаваха отново завладените от тях плацдарми и територии.

Впрочем, след излизането на книгата незабавно последва съвсем злободневна реакция. Вероятно беше и първият случай, когато по Стругацки стреляха с едър калибър. Ю. Францев, академик от Академията на науките на СССР, обвини авторите в абстракционизъм и сюрреализъм, а почтеният събрат по перо В. Немцов – в порнография. За щастие, все още царяха времена, когато беше разрешено да отвръщаш на удара и Иван Ефремов се застъпи за нас в блестящата си статия „Милиардите фасети на бъдещето“. Пък и политическият градус по това време беше поспаднал.

Накратко – размина ни се. (Въпреки това идеологическите псета от време на време джафкаха по този роман от прагчетата си, но междувременно излязоха „Приказка за тройката“, „Хищните вещи на века“, „Охлюв на склона“ и романът „Трудно е да бъдеш бог“ на техния фон изведнъж, неочаквано за авторите, стана дори един вид образец за подражание. На Стругацки вече им сочеха с пръст: Ама какво правите, вземете например „Трудно е да бъдеш бог“ – ами че вие можете, ако пожелаете, защо да не работите и по-нататък в този дух?...)

Трябва да си призная – романът стана хубав. Някои читатели намираха в него мускетарски приключения, други – шеметна фантастика. На тийнейджърите им харесваше бурният сюжет, на интелигентите – дисидентските идеи и антитоталитарните хватки. В течение на цяло десетилетие, по всички социологически анкети, романът делеше с „Понеделника“ първите две места в класациите. Към днешна дата (октомври 1997 г.) в Русия е бил публикуван в общ тираж над 2 600 000 екземпляра, и то без да броим съветските издания на други езици и на езиците на народите на СССР. А сред чуждестранните издания и до ден-днешен заема стабилно второ място след „Пикника“. По мои данни е публикуван зад граница в 34 издания в 17 страни. В това число България (4 издания), Испания (4), ФРГ (4), Полша (3), ГДР (2), Италия (2), САЩ (2), Чехословакия (2), Югославия (2) и др.


[1]
Става дума за това, че ТББ номинално е част от цикъла „Мир Полудня“ („Обеден свят“), превеждан у нас като цикъл XXII в., за живота „на сходен на Земята свят“ през далечното светло бъдеще. – Бел.прев.
[2] ДЕТГИЗ – Детское Государственное Издательство (Детско държавно издателство), създ. 1933 г. – Бел.прев.
[3] Хохма (ивр. חכמה) – премъдрост, шега. – Бел.прев.
[4]
Модел на силно централизирано държавно управление (монархия), при което владетелят упражнява неограничена върховна власт. – Бел.прев.
[5] Съпругът на Констанс Бонасьо от „Тримата мускетари“ на А. Дюма. – Бел.прев.
[6] „Какво е било, какво ще бъде, какво ще утеши сърцето“ – общоприета фраза при гадаене с карти Таро. – Бел.прев.
[7] Бледнопухлый (рус.) – шеговит намек за восъчната бледност и подпухналост, съпътстващи махмурлука след тежко пиянство; „дружеско“ обръщение на АН към брат му, макар че по твърдения на свидетели АН е бил по-суровият и по-склонен към запои от двамата. – Бел.прев.
[8]
Изложбата е посветена на 30-годишнината на Съюза на художниците на СССР; посещението на Хрушчов е на 1 декември 1962 г. – Бел.прев.
[9] Съветски и руски поет и композитор, участник в дисидентското движение в СССР. – Бел.прев.
[10] Роберт Фалк, живописец, представител на руския модернизъм и авангардизъм. – Бел.прев.
[11]
Вадим Сидур, съветски художник и скулптор, авангардист. – Бел.прев.
[12] Съветски скулптор, живее и умира в САЩ. – Бел.прев.
[13] Иля Еренбург – съветски писател, поет и преводач. – Бел.прев.
[14]
Василий Аксьонов – руски писател, прогонен в САЩ през осемдесетте. – Бел.прев.
[15]
Евгений Евтушенко – руски поет, писател, сценарист. – Бел.прев.
[16] Виктор Соснора – руски поет и драматург. – Бел.прев.
[17] Бела Ахмадулина – руска поетеса. – Бел.прев.
[18] Хенрих Алтов – изобретател, писател фантаст. У нас са превеждани отделни разкази. – Бел.прев.
[19] Валентина Журавльова – една от най-известните є книги е „Човекът, създал Атлантида“. – Бел.прев.
[20] Анатолий Днепров – у нас е превеждана книгата му „Глиненият бог“ (серия „Галактика“). – Бел.прев.
[21] Глеб Голубев – съветски писател, журналист и публицист; у нас са издавани части от цикъла му за Сергей Волошин: „Гост от морето“ и др. – Бел.прев.
[22] Горчив ликьор  тип „Кампари“, на основата на спирт или водка; в онези години са се произвеждали доста видове – както плодови, така и билкови. – Бел.прев.
[23] Руски и съветски писател, преводач и драматург, известен с водевилните си пиеси и такива с пропагандна стойност. – Бел.прев.
[24] Има се предвид изд. „Млада гвардия“ („Молодая Гвардия“). – Бел.прев.