page contents Книжен Ъгъл: Блага Димитрова и отмъщението на думите в почти неизвестния роман „Урания“
Предоставено от Blogger.

Блага Димитрова и отмъщението на думите в почти неизвестния роман „Урания“

2.5.17

Отново се появиха, сега още по-остри, водещи до кризисен срив, признаците на странното заболяване на Урания: словесна непоносимост

Публикуван през 1993 от несъществуващо вече издателство, романът „Урания“на Блага Димитрова остава почти незабелязан от читателите и критиката. Сега ИК „Хермес“ преоткрива тази изключително дълбока и загадъчна книга, изпълнена с игра на думи, летни бури и любовни трепети. 18-годишната Урания чува глас сякаш от дълбините на океана. Една дума, която се е загнездила в съзнанието ѝ и не ѝ дава покой. И тя трябва да разбере какво означава. Гласът ѝ нашепва къде да отиде и момичето бяга от къщи. Пътен инцидент я среща с проф. Якодимов, който е посветил живота си да изучава езиците – говорими и забравени. Той помага на Урания да си припомни непознатите думи, които чува, и да разбере посланието им.
В търсене на смисъл Урания преоткрива красотата, благозвучността и цветовете на родния си език. Среща първата си любов, която разбърква и пренарежда представите ѝ за света. Следва откъс от романа.

През тези нощи баща й бе осенен от внезапно прозрение, може би преувеличено от пристъпа на задуха, от безсънието и тревогата, но затова и по-необоримо: той, дългогодишен журналист, всепризнат, удостоен със звания, награди и ордени, уважаван, именит, бе един от създателите (чрез вестниците, радиото и телевизията) на думите на деня и така бе поболял, а може би и погубил дъщеря си.
У дома си още от прага той сменяше езика като връхна дреха и го провесваше на закачалката. Върне се от редакцията, разхлаби възела на вратовръзката и я изхули, сякаш измъква шия от клупа на бесилка. Тогава гърлото му се освобождава и той заговаря с нормален човешки език, с прости, естествени слова като дишането, без напор, без шаблони, или както сам ги наричаше, панели, без съобразяване, без повишена глаголна температура, с ирония, особено със сладостна, пречистваща самонасмешка:
– Хвърляме думи, думи, думи, замърсяваме околната среда!
Момичето втренчваше в него удивени очи – живи рани. И в тях той прочиташе: Защо ти, знаещият, можещият, честно мислещият, независимият, не спреш това кощунство с думите?

Той махваше с ръка снизходително над нейната детинска вяра в силите на татка си. И бързаше да се разтовари от гнета на бюрократичната фразеология, прехвърляйки неволно този смазващ товар върху крехката душа на девойката. Сам се подиграваше с професионалната си деформация да борави с агресивни глаголи, като изреждаше цял речов поменик.
– Вникнете само: да се реализираш, да постигнеш реализация, непременно с чуждицата, звучи по-инак, по-репрезентативно! Имаме си и нашенски: да се изявиш, изява – в корена на тази дума ехти биене в гърдите: Аз се изявявам, зяпайте ме!
– А на мен ми се свързва с канцеларското заявление. Подавам заявка за себе си – вметваше Руни, включена в езиковия разбор.
– Да се докажеш, да се наложиш – продължаваше бащата все по-разпалено. – Да си извоюваш място в живота с боричкане.
– Забелязвате ли как военизацията прониква в езика? – намесваше се и майката. – Мирни завоевания, идейно въоръжение.
– Превъоражаване с нови методи – изреждаше той, – атака, щурм, атакуване на крепостта на науката, пораженски настроения, настъпление, на широк фронт, сплотяване на редиците, стратегия на ръководене, Лит. Фронт... Фронтоваци!
– И при нас в комсомолските сбирки: рапорт, рапортувам.
– Още по-явно е нахлуването на алчния собственически нагон в речта: да придобиеш опит, ловкост, мироглед, титла, име – всичко става придобивка, да спечелиш признание, пост, авторитет – всичко става трупане на печалби. Период на първоначално натрупване.
– Е, това са придирки! – възразяваше майката. – Как иначе да се изрази човек?
– Как? Има по-скромни глаголи: да заслужиш признание...
– Тогава пък всичко става заслуги, вярна служба...
– Прави сте! – отстъпваше бащата. – Паяжината на пошлостта оплита езика отвсякъде, отгоре и отдолу.
– В училище все ни пришпорват – казваше Урания. – Да не изостанем, да догоним, да надминем, всичко се превръща в гонитба, в надбягване, в рали.
– Езикът се превръща в камшик, който шиба съзнанието до посиняване: Ускорявай темповете! За ускорението може да се наниже цял гердан: Ускорено обучение, Ускорени срокове...
– И прословутото наше Ускорено развитие! – добавяше майката. – Все наваксваме пропуснати векове!
– Ускорен пуск, ох, този пуск ме шашва! – прихваше Руни. – Ускорено производство, достатъчно е да се разгърне кой да е вестник...
– И ускорен инфаркт – казваше той, изведнъж помръкнал. – Извинете, връзката се налага.

Понякога бащата задаваше гатанки в тесен семеен кръг:
– За емблема на конформизма може да се вземе епитетът... познайте де! На път и под път се среща.
– Верен, твърд, упорит? – налучкваше момичето.
– Непоколебим дори когато имаш основания да си поколебан – вклиняше се майката.
– Близко сте...
– Е, кажи кой! – предаваха се двете, след като бяха изредили дълъг списък от напомпани епитети.
– Пробивен! – обявяваше той победоносно. – Какъв тирбушонски израз! Бъдете пробивни и ще успеете! Пробивай с лакти!
– Мразя думата успех! – възкликваше Урания. – Звучи ми с пъхтене, с пъхане напред. Успех, надут до спукване мех!
Той продължаваше, потупвайки я по рамото:
– Учениците трябва да имат успех, за да успеят...
– ... да спечелят конкурса за висше образование – уточняваше тя.
– А знаете ли днешния вариант на успявам? – поставяше им нова гатанка бащата.
Вдигаха рамене, за да го накарат сам да си отговори.
– Преуспявам, подразбирай: претупвам степените на възход, прескачам реда, преодолявам бързешком трудностите, изобщо ПРЕ! Презастраховам се, преизпълнявам плана, преквалифицирам се, преуспявам, тоест просперирам!
– Пренавиваш винтовете, татко! – смееше се щерката, но така й се изостряше вроденият нюх към пушилката на думите.
– Открийте ключовата дума на нашето време! – изпитваше ги той, задавайки им все по-трудни гатанки.
– Че една ли е? – възразяваше майката. – Доклад, отчет, сценарий...
– Мероприятие – произнасяше щерката с гадене.
– И все пак ключовата дума е една! – твърдеше той. – Тя отключва всички железни врати на обществото. Тя е знамето на наложителния оптимизъм. В нея е въплътена клетвата на конюнктурата.
Заинтригувани, чакаха да им повери този секретен ключ на съвремието. Най-накрая бащата оповестяваше.
– Една кратка, проста думица, която може да се прикачи към всичко: напред. Да гледаш само напред, да не се обръщаш назад, тоест да загърбиш и минало, и близки, и изоставащи, и собствените си спомени. Да вървиш напред и все напред, въпреки всичко, дори когато тъпчеш върху пепелището на бащиния си дом, върху сечището на гората, садена от дедите ти, върху своите обещания, върху собственото си лице.
– Ако помислиш, има още една подобна дума, която заключва вратите към миналото и сегашното, а отваря отворените врати на илюзиите: утре. Животът ни изтече в това вечно, безконечно утре... – допълваше с въздишка майката.
– И този десант все напред е придружен с фаланга огнеборчески слова: жар, плам, неугасимо, пламенно, разискрено, възпламенително, разжарено...
– А как ти звучи това кредо, което все ни набиват в главите: Този свят е и мой!? – запитваше Урания.
– Войнствено кредо! – почесваше се журналистът зад ухото, спомняйки си колко пъти сам го бе цитирал, изнасял в заглавия, набирал с едър шрифт за лозунги. – Този свят е и мой! Подразбира се заключението: Следователно, всички средства са ми позволени, за да си го присвоя! Напред!
– А коя фраза е най-ретроградна според тебе, татко?
– Никога да не се усъмниш в правотата на веднъж установените и постановлени максими: Няма място за съмнение!
Как язвително заклеймяваше бащата всички съмнителни типове, които не се съмняват в нищо или проглушават света, че не се съмняват! Какви точни бяха неговите стреловити попадения в язвите на нравствеността, забулени с кухи фрази на извъртания, преиначавания и обратни значения.
Но едва сега, в безсънния си разсмисъл, той проглеждаше и се сблъскваше със собствения си образ: рицар на домашната маса, въоръжен с вилицата и ножа! Колко ли жалък и противен е бил в очите на чувствителната си дъщеря! Дори най-смелите и проникновените му анализи са се обръщали срещу него самия.
Той си бе съставил цял речник от сакрални слова, характеризиращи времето.
– Например реконструкция – дума, която се набива в очите на всяко кръстовище из града, която се кипри като шапка с перо върху уводните статии във вестника, просвердля ушите от радиото. Дума, която не подлежи на обсъждане, не дава обяснение, а цели да внуши държавнически респект.
Без да подозира, бащата е забивал официозните думи като ръждиви гвоздеи в черепа на момичето. И майката съдействаше при това изтезание с допълнителни примери:
– Все се повтаря нов етап, развитие, крачка напред но без да се изясни откъде се тръгва, накъде се отива, затова е съвсем абстрактно, и в края на краищата: тъпчене на едно място.
– И всичко е историческо, и всяко вчерашно хрумване-недоносче днес е вече традиция – продължаваше той все по-заядливо. – Затова думите не значат нищо. У нас се говори, за да не се каже нищо, или се говори за несъществуващото.
– Вътрешното пространство на човека е замърсено, там, където би трябвало да обитава душата, замъглено е със словесен смог, който отравя чистите пориви, задушава мисленето! – подкрепяше го съпругата въз основа на своя опит в научните среди.
– Как да се очисти езикът? – възкликваше момичето, обърнало отчаян поглед към баща си.
А той добре разбираше, че сам е един от активните съучастници в замърсяването.
– С кал не се мие! – изсумтяваше смръщен.

Блага Димитрова (1922–2003) израства във Велико Търново, но семейството се преселва в София, където тя завършва I девическа гимназия (класически отдел с латински и старогръцки), а след това славянска филология. Докато учи, взема уроци по пиано при проф. Андрей Стоянов и изпълнява клавирните сонати на Бетовен. Била е редакторка в сп. „Септември“ и ДИ „Народна култура“, на няколко пъти остава без работа. Владее пет езика. Издала е много книги със стихове, романи, есета, спомени, както и два тома документално изследване за българската култура от първата четвърт на XX век (в съавторство с Йордан Василев) въз основа на анкета с Е. Багряна.
Стиховете ѝ са преведени на 23 езика. Първият ѝ роман – „Пътуване към себе си“ (1965), прави впечатление с отказ от тогавашната стилистика. След това се появяват романите „Отклонение“ (1967, по него е заснет и филм с актьори в главните роли Невена Коканова и Иван Андонов), „Лавина“ (1971, също филмиран), „Лице“ (1981), „Урания“ (1993), „Глухарчето“ (1996).
Романът „Отклонение“ (1967) има досега шест издания. Предстои седмо. Преведен е на осем езика и особено странна е съдбата на немския превод – той излиза с различни заглавия в тогавашните Западна и Източна Германия.
Блага Димитрова е работила и като преводач от полски, руски, шведски и др. Сред най-внушителните са преводите ѝ на „Пан Тадеуш“ от Мицкевич след 15 години труд, „Илиада“ от Омир (заедно с Ал. Милев) – от старогръцки, стихосбирка от лауреатката на Нобелова награда Вислава Шимборска (от полски).
Не е членувала в партия, участвала е в дисидентския Клуб за демокрация, преследван от комунистическата власт. Била е вицепрезидентка на България (1992–1994), подава оставка.