„Хаос иде, стари друже...“ В „Отровни думи“ на Луиз Пени

Четири кратки думи прогонват мира и спокойствието от Трите бора в петия роман от поредицата на знаменитата канадска писателка Луиз Пени за разследванията на инспектор Гамаш

Луиз Пени, единствената в света петкратна носителка на наградата „Агата Кристи“, работи 18 години като журналист в канадското обществено радио, преди да напусне, за да стане писател. Първият ѝ роман – „Убийството на художника“, e отхвърлен и игнориран от над 50 издателства, преди да получи второто място в категорията за дебют на наградите на Британската асоциация на авторите на криминални романи.

Още от детството си е запален читател – често цитира в книгите си стихове, а заглавието на деветата книга от поредицата за инспектор Гамаш, How the Light Gets In, е цитат от песен на Ленард Коен – Anthem.

Любопитна е историята и за произхода на заглавието „Отровни думи“. То е вдъхновено от посещение на Пени и съпруга ѝ в музей във Ванкувър, където по това време се провежда ретроспективна изложба на Емили Кар – художничка, една от първите канадски представителки на модернизма и постимпресионизма в изкуството.

Кар рисува северозападното крайбрежие на Канада и Британска Колумбия и улавя дивата красота на райони, които скоро след това са индустриализирани и разрушени. В младостта си художничката е изключително близка с баща си, разказва Луиз Пени, но в един момент прекъсва отношенията си с него и никога повече не си проговарят.

Никой не знае причината за този внезапен разрив, но в писмо до приятел Кар казва „Бяха отровни думи“. В момента, в който Пени чува израза „отровни думи“ (на английски brutal telling), вади тефтерчето си за идеи и записва заглавието на следващата си книга.

Разрив настъпва и в Трите бора, когато трупът на непознат старец е захвърлен в любимото бистро. В село, където всички се познават, никой не е виждал неизвестния мъж жив. Или никой не си признава. А малкото налични улики водят към един от най-уважаваните жители на Трите бора.

Разследването на Гамаш разкрива потулени тайни и безценнo съкровищe и го отвежда по-далеч от всякога. На другия край на континента. Какво общо имат със случая тотемните стълбове на индианците хайда и изящните дърворезби, сътворени от жертвата?

Заплаха ли са семейство Жилбер, богаташите, преобразили до неузнаваемост старото имение „Хадли“? Опитният инспектор се изправя срещу мрежа от лъжи, за да намери път до истината, заровена в тъмните канадски гори. Следва откъс в превод на Нели Лозанова.

– Всички? Дори децата? – Пламъците в огнището изпращяха и погълнаха невярващото му ахване. – Изклани?

– По-лошо.

Възцари се тишина. В мълчанието оживяха всички онези неща, които могат да бъдат по-лоши от клане.

– Близо ли са?

По гърба му полазиха тръпки, когато си представи страховитите твари, които пълзяха из гората. Към тях. Oзърна се, сякаш очакваше да види червени очи, които надничат през притъмнелите прозорци. Или от някой ъгъл, или изпод леглото.

– Навред около нас. Виждал ли си светлината в нощното небе?

– Мислех си, че е Северното сияние.

Розово, зелено и бяло преливаха на фона на блещукащите звезди. Сиянието изглеждаше като живо, като нещо, което грее и расте. И се приближава.

Оливие Брюле сведе поглед. Не издържаше вече взора на тревожните, обезумели очи насреща му. Tази история бе станала част от живота му толкова отдавна, но винаги си бе повтарял, че е измислена. Беше просто легенда, приказка, преразказвана многократно и всеки път разкрасявана все повече и повече. Край огньове като този тук.

Беше само една приказка, нищо повече. Напълно безобидна.

Но в тази обикновена дървена къщурка, скътана в горския пущинак на Квебек, изглеждаше по друг начин. Дори Оливие усещаше, че започва да ѝ вярва. Може би защото Отшелникa видимо я възприемаше за истина.

Старецът се бе настанил на креслото си от едната страна на каменното огнище, а Оливие седеше отсреща. По-младият мъж се взираше в огъня, който не бе угасвал повече от десетилетие. На древния пламък не бе разрешено да замира, той кротко мъждукаше и пропукваше в камината и огряваше колибата с мека светлина. Оливие разбута жаравата с обикновен железен ръжен и към комина се стрелнаха рояк искри. Запалените свещи се отразяваха в лъскави предмети и се превръщаха в зеници насред мрака, блеснали от пламъците.

– Скоро.

Очите на Отшелника грейнаха като нажежен до разтопяване метал. Старецът се бе привел, както често правеше, когато говореха за легендата.

Оливие обхвана с поглед едничката стая в колибата. Трепкащите пламъчета на свещите разкъсваха мрака и хвърляха причудливи, гротескни сенки. Нощта сякаш се процеждаше през цепнатините в дървените стени и изпълваше къщурката, свиваше се в ъглите и пропълзяваше под леглото. Много туземни племена вярваха, че злото живее в ъглите, затова по традиция строяха домовете си кръгли. Не като квадратните къщи, които властите им предоставяха.

Оливие не вярваше, че злото живее в ъглите. Не съвсем. Поне не на дневна светлина. Но беше убеден, че в тъмните кътчета на тази колиба се спотайват неща, за които знае само Отшелника. Неща, от които сърцето на госта се разтуптяваше бясно.

– Продължавай – положи усилия, за да овладее гласа си.

Беше късно, а на младия мъж му предстоеше двайсетминутна разходка през гората до селцето Трите бора. Изминаваше този път веднъж на всеки две седмици и го познаваше отлично дори в тъмното.

Само в тъмното. Тяхната връзка можеше да съществува единствено след падането на нощта.

Отпиха по глътка ориндж пико. Оливие знаеше, че висококачественият черен чай е специалитет, запазен за почетния гост на Отшелника. За единствения му гост.

Но сега бе време за приказка. Наведоха се към огъня. Беше началото на септември и заедно с нощта в къщичката бе пропълзял нощен хлад.

– Докъде бях стигнал? А, да. Спомних си.

Оливие стисна топлата чаша още по-силно между дланите си.

– Ужасната сила унищожи всичко по пътя си. И Стария свят, и Новия. Всичко изчезна. Освен...

– Освен?

– Остана едно мъничко село. То е сгушено в долина и неумолимата армия още не го е открила. Но и това ще стане. А когато се случи, грамадният предводител ще застане начело на войските си. Той е исполин, по-висок от дърветата, покрит с броня, изкована от камъни, остри черупки и кости.

– Хаос.

Прошепнатата дума изчезна в тъмнината, където се сви в един ъгъл. Там зачака.

– Хаос. И фуриите. Болест, Глад, Отчаяние. Плъзнали са. Търсят. Навеки ще бродят, без да спират. Докато не го намерят.

– Онова, което е било откраднато.

Старецът кимна с мрачно изражение. Сякаш виждаше кръвопролитията и разрушението. Виждаше мъжете, жените и децата, които бягат, за да се спасят от безмилостната, бездушна войска.

– Но какво е то? Какво може да е толкова важно, че са готови да разрушат всичко, за да си го върнат?

Оливие се насили да не отмества очи от сбръчканото лице към тъмнината. Към ъгъла и към нещото, което и двамата знаеха, че се спотайва в подлата си малка платнена торбичка. Но Отшелникa като че ли прочете мислите му и младият мъж зърна зловещата усмивка, която озари лицето му за един кратък миг. А после изчезна.

– Не армията иска да си го върне.

Тогава и двамата съзряха онова, което се извисяваше зад ужасната войска. Онова, от което дори Хаос се боеше. Което изпращаше Отчаяние, Болест и Глад пред себе си. С една-единствена цел. Да намерят онова, което е било отнето от Господаря им.

– По-лошо от клане.

Снишили бяха гласовете си толкова, че те пълзяха по пода. Мъжете бяха като съзаклятници в отдавна изгубена кауза.

– Когато армията най-сетне открие онова, което търси, ще спре. Ще отстъпи. И тогава ще дойде най-лошото, което можем да си представим.

Отново настана тишина. И в нея оживя най-лошото, което човек би могъл да си представи. Отвън се надигна вой от глутница койоти. Бяха хванали натясно жертвата си.

„Легенда, нищо повече – повтори си утешително Оливие. – Просто приказка.“ Пак отмести очи към жарта, за да не гледа ужасяващото изражение, изписано на лицето на Отшелника. После обърна циферблата на ръчния си часовник към камината, докато той грейна в оранжево и му показа колко е часът. Два и половина сутринта.

– Хаос иде, стари друже, и нищо не може да го спре. Отне му много време, но вече е тук.

Старецът кимна. Очите му изглеждаха зачервени и сълзяха, незнайно дали заради дима от огъня, или от нещо друго. Оливие се облегна и с изненада усети внезапна болка в трийсет и осем годишното си тяло. Осъзна, че е седял напрегнато, докато отровните думи изпълваха въздуха.

– Съжалявам, но стана късно, а Габри ще се тревожи. Трябва да си вървя.

– Толкова скоро?

Младият мъж се изправи, напълни емайлираната мивка със студена прясна вода и изми чашата си. После се извърна и се усмихна:

– Пак ще дойда.

– Нека ти дам нещо – заоглежда се Отшелника из дървената къщурка. Оливие стрелна с поглед ъгъла, в който стоеше платнената торбичка. Завързана. С парче канап, стегнато около отвора ѝ.

Старецът се изкиска:

– Може би някой друг път, Оливие. Не днес.

Приближи се до грубо изсечената полица над камината, взе мъничък предмет и го подаде на русокосия хубавец.

– За хранителните  продукти. – Посочи консервите, сиренето, млякото, чая, кафето и хляба на кухненския плот.

– Не, няма нужда. За мен е удоволствие – отвърна Оливие, но и двамата знаеха как завършва сцената и че гостът ще приеме дребния подарък. – Merci – добави младият мъж от вратата, преди да излезе.

В гората се чуваха шумове от неистово боричкане, докато обреченото животно се опитваше да избяга от съдбата си, а койотите бързаха да го довършат.

– Внимавай – изрече възрастният самотник, докато обхождаше с поглед нощното небе. Сетне, преди да затвори вратата, прошепна една-едничка дума, която бе погълната от горите.

Оливие се зачуди дали Отшелника се кръсти и мълви молитви, опрял гръб от вътрешната страна на вратата си. Тя бе дебела, но може би не достатъчно.

Зачуди се дали старецът вярва на приказката за огромната страховита армия, предвождана от Хаос и фуриите. Непреклонна и неудържима. Все по-близо и по-близо.

А след тях иде нещо друго. Нещо неописуемо. Запита се дали Отшелника вярва в молитвите.

Оливие светна с фенерчето си и се огледа в мрака. Сивите дънери на дърветата го обграждаха от всички страни. Насочи лъча в няколко посоки, докато се опитваше да открие тясната пътечка в непрогледния лес. Щом намери просеката, хукна по нея. Колкото повече бързаше, толкова по-страшно му ставаше, а колкото повече се поддаваше на страха, толкова повече ускоряваше бяг. Накрая тичаше и се препъваше, гонен от тъмни слова из тъмната гора.

Най-сетне дърветата останаха зад гърба му и той спря със залитане. Подпря длани на коленете си и задиша тежко. Бавно се изправи и погледна към селото в долината.

Трите бора тънеше в дълбок сън както винаги. Селцето бе в мир със себе си и със света. Нехаеше за онова, което се случва около него. Или може би знаеше всичко, но въпреки това избираше да е в мир. Някои от прозорците сияеха с мека светлина. Срамежливите стари къщи бяха с дръпнати завеси. Сладкият аромат на първите есенни огньове долетя до ноздрите му.

А в самия център на малкото квебекско селo се извисяваха като стражи три огромни бора. Оливие беше в безопасност. Тогава бръкна в джоба си.

Подаръкът. Дрънкулката, с която му плати старецът. Беше я забравил.

Докато проклинаше, Оливие се обърна и се взря в гората, която се бе затворила зад гърба му. Спомни си платнената торбичка в ъгъла на колибата. Старецът го бе дразнил с нея, беше му я обещавал, бе я развявал под носа му. Мъжът, който се крие от хората, криеше нещо.

Оливие бе изморен, дошло му бе до гуша и се ядосваше на себе си, че е забравил дрънкулката. Ядосваше се и на Отшелника, че не му дава онова в торбичката. Онова, което досега трябваше да си е заслужил.

Поколеба се за миг, после се обърна и потъна в гората. Усещаше как страхът му расте и подклажда гнева. Докато вървеше, а сетне се затича, един глас го следваше на всяка крачка и кънтеше зад него. Подканваше го да бърза все повече и повече.

„Хаос иде, стари друже.“