Любовен триъгълник в тревожното зарево на връхлитащото ни бъдеще

Новото преработено издание на „Господ слиза в Атина“ е първата от трите книги на Александър Секулов, които ще излязат със знака на „Хермес“. Предстоят издания на  „Колекционер на любовни изречения“ и „Малката светица и портокалите“

Сред анархията на гръцката столица двама приятели прекосяват отвъд територията на парите и секса, за да срещат жена, която е не жертва, а ловец в ловните територии на мъжете.

Клер има всеки любовник, когото пожелае, но никога не губи свободата си заради любовта. Носи в себе си повече страст и самодостатъчност, отколкото един мъж може да понесе. Безцелният флирт и случайните връзки са първите две стъпки на любовната й свобода. Третата е самият край на връзката.

Напуска мъжете, както големите кораби напускат Пирея – леко, призори, без вина. Жени като Клер могат да бъдат обичани единствено в отсъствието им. Отвъд любовта, отвъд историята, отвъд всяко усещане за сигурност.

Това е „Господ слиза в Атина“. Роман предчувствие, който трябва не само да бъде прочетен, но и изживян. В него има пророчески интонации, той буквално предсказва случващото се днес в Европа и в света. Един любовен триъгълник, в който сенките на героите падат през белите площади на Атина и стигат до тревожното зарево на връхлитащото ни бъдеще.

Александър Секулов е автор на романите „Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“, „Гравьор на сънища“, „Островът“ и „Скитникът и синовете“. Издал е поетичните книги „Карти и географии“, „Възхитително и леко“, „Море на живите“. Драматург е на Драматичен театър – Пловдив. Носител на награда „Аскеер“ за пиесата „Няма ток за електрическия стол“. Следва откъс от романа.

Фред изобщо не е готов да срещне Клер Дамиани на дегустация на черен швейцарски шоколад на високата тераса на хотел „Сейнт Джордж“ под хълма Ликавитос в Атина преди месец; по-неподготвен човек се явява само на среща със съдбата.

Първо вижда леката гърбица на дългия й нос под бяло сламено борсалино. Черната й вълниста коса е прибрана зад ушите. Седи до прозореца. Голите й рамене, открити от асиметрична тъмносиня рокля, светят с бронзови отблясъци в пролетната привечер. В лявата ръка държи тънка пурета. Обръща се и спира поглед върху Фред.

Барманът е в сервизното помещение. Бог го е призовал да разчисти мястото на срещата.

Наблюдава го с очи като тъмни лешници; толкова неправдоподобно раздалечени, та в първия миг остава с впечатление, че няма да може да ги види едновременно. Вглежда се ту в едното, ту в другото. През цялото време има смущаващото чувство, че е пронизан от всевиждащо око на циклоп. Веждите й са повдигнати в невидим въпрос, на който Фред иска да отговори, но не знае какво.

Бог продължава да намира работа на бармана.

– Смутен сте – чува дълбокия й, леко момчешки глас с предизвикателна интонация на хъшлак, бранещ квартална територия.

– Красотата вълнува – казва Фред и пъха ръце в джобовете. Усеща, че вече може да поеме дъх. Поема го. – И плаши.

– Във вашия случай – само първото. Аз не съм красива.

– Оставихте ме без дъх.

– Случвало ли ви се е и преди?

– Никога.

– Абсолютно никога ли?

– Абсолютно никога.

– Без дъх?

– Без абсолютно никакъв дъх.

– Това е честно.

– Кое?

– Че го признавате. Малцина го правят. Всъщност един-единствен досега.

– Какво стана с него?

– Откъде знаете, че е бил мъж?

– Не знам. Предполагам.

– Но бихте искали да бъде мъж?

– Определено бих искал да бъде мъж.

– Но не бихте имали нещо против да е била и жена, ако продължа да разговарям с вас, а късно през нощта правим любов, нали?

– Да.

– Напълно безразлично ли ще ви бъде?

– Абсолютно. Напълно.

– Бихте ли желали на сутринта да се разделим без ангажименти?

– Да.

– Без абсолютно никакви?

– Да.

– Лесно обещавате.

– И вие – усмихва се за първи път Фред.

– Не си спомням да съм обещала нещо. Просто изследвам възможността да спя с вас без абсолютно никакви ангажименти, като спестя всички обиждащи интелигентността ни клишета. Откога това се приема за обещание?

– Права сте.

– Което не прави възможността по-малко вероятна.

– Разбира се.

– Продължавате ли да разсъждавате върху това дали мъж, или жена е престанала да диша заради мен?

– Не ми излиза от ума.

– И мъж, и жена.

– Какво стана с мъжа?

– Стана ми съпруг.

– А с жената?

– Не знам.

– Бяхте ли любовници?

– Имате вид на тактичен човек.

– Извинявам се.

– Няма значение дали си бил любовник с някого, ако те е пронизал с един-единствен лъч.

– Куазимодо.

– Не се учудвам, че знаете.

– Обичаен тест?

– В случая – потвърждение на нещо, което разбрах от първия момент, в който ви видях.

– Какво разбрахте?

– Ще се обичаме, като вие ще бъдете нещастен, а аз – неразбрана. Накрая ще ме намразите.

– Възможно е.

– Сигурно е.

– Намразвали ли са ви?

– О, да. Да. Или поне аз знам за дузина.

– Искрено? Честно? До дъното на душата?

– До степен да им е основание за живот.

– Защо?

– Защото съм била с тях.

– Или защото вече не сте?

– Вероятно и това. Но ако се замислят, първото ще надделее.

– Какво е да те мразят?

– Не мразят мен. Мразят себе си, но се объркват.

– Пепелта на цигарата ви ще падне.

– Прав ли ще стоите?

– Няма да стоя прав, а вие няма да останете за дегустацията.

– Какво ще правя?

– Ще станете и ще се разходим. Атина е вълнуваща в началото на май.

– Вие, разбира се, знаете малка таверна с изглед към морето. Ветровита тераса, където няма много хора?

– Да.

– Имам връхна дреха и не съм зиморничава.

– Виното ще е бяло, „Йеровасилио“, реколта 2007-а. Изключително подходящо за фагри.

– Защо фагри?

– Защото е хищна риба. Не се развъжда изкуствено.

– През цялото време ще имате усещането, че водим този разговор от години.

– Вероятно цял живот.

– Кога ще ме целунете?

– Когато усетя, че го искате.

– Може ли да усетите това?

– Не знам. Надявам се. Аз не знам много неща.

– Но имате кураж. Имате ли кураж?

– Не знам. Би трябвало да имам, но в момента не знам.

– Ако сте търпелив, може и да имате. Търпелив ли сте?

– Не. Не съм търпелив.

– Значи, нямате кураж.

– Което не значи, че съм страхливец.

– Не значи.

– Да тръгваме.

– Кога казахте, че ще ме целунете?

– Когато сте готова.

– Готова съм.

Фред се навежда, докосва устните й. Те се разтварят. Плътен език взривява мозъка му. Натиква ръце още по-дълбоко в джобовете. Стиска юмруци.

– Клер – казва тя, когато целувката свършва.

– Фред – отговаря той. Челюстите му се свиват. Усеща зъбите си изтръпнали.

Жената се изправя. Взема патерица от тъмно тиково дърво с инкрустирани ромбове от слонова кост, оставена встрани от креслото. Пъхва лявата си ръка в нея. Крачи към изхода, леко накуцвайки, а роклята се увива около финото й тяло като море, което ще погълне крехката лодчица, с която Фред я следва.

Барманът, или Бог, ако поискате, гледа с възхита.