page contents Книжен Ъгъл: Светлана Алексиевич и лицата на войната
Предоставено от Blogger.

Светлана Алексиевич и лицата на войната

9.5.17

Първите два романа на нобеловия лауреат отново на български в нов превод

Близо 30 години след първото си издаване у нас, дебютните два романа на нобеловия лауреат Светлана Алексиевич „Войната не е с лице на жена” и „Последните свидетели” излизат отново на български. Издателство „Парадокс“ ги публикува в един том в превод от руски на Боян Станков и под редакцията на Светлана Комогорова–Комата.

Романите са част от цикъла „Гласовете на утопията“, замислен преди повече от три десетилетия. С пет хиляди рубли, взети назаем, Алексиевич си купува ролков магнетофон и тръгва по градове и паланки из Съветския съюз да записва техните разкази – на жените фронтовачки, на децата на Великата отечествена война, на жертвите от Чернобил, на момчетата от Афганистан. И да сътвори собствения си литературен жанр – жанра на човешките гласове. Резултатът е великото й петокнижие, както го наричат литературните критици: „Войната не е с лице на жена” (1983), „Последните свидетели” (1985), „Цинковите момчета”(1989), „Чернобилска молитва”(1997), „Време секънд хенд” (2013).

„Преводите на двете произведения в този том са направени – като задължително изискване на самата Алексиевич  – според последните преработени и допълнени издания на събраните й съчинения, публикувани след 2010 г. Разликите с първите издания, съответно от 1983 г. и 1985 г. са съществени“, обяснява издателят Доротея Монова.

Белоруската писателка получи Нобеловата награда за литература през 2015 г., като отличието бе присъдено за нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Наричат я „археоложка на комунизма“ и „морална памет на сриналата се съветска империя“.

Във „Войната не е с лице на жена” фронтовачките разказват за онази война, за която мъжете не са разказвали. Вместо за подвизи, за движение на фронтовете и за военачалници, жените говорят за съвсем друго. За това колко е страшно да убиеш първия път или да се върнеш след сражението на бойното поле. Сред телата на мъртви и ранени, разпиляни като картофи. И да жалиш за всички – и за немците, и за своите, руските войници.

„В моите книги реални хора разказват за главните събития на своето време – войната, разпадането на социалистическата империя, Чернобил и всички те заедно ни завещават в слово историята на страната, общата история. Старата и новата. А всеки един от тях – историята на своята малка човешка съдба”, казва самата Алексиевич.


Коя е Светлана Алексиевич

Светлана Алексиевич (alexievich.info) е родена на 31 май 1948 г. в Станислав (днес Ивано-Франкивск, Украйна). Баща й е беларусин, майка й – украинка. И двамата са селски учители. Израснала е в Беларус, завършва журналистика в Минск. Работи като възпитател, учител по история и по немски език, като журналист в минския вестник „Селская газета“ и сп. „Неман“. Става известна по света първоначално като разследващ журналист, „обсебен от Чернобил“.
Светлана Алексиевич е автор на сценариите на 21 документални филма и на три театрални пиеси. Произведенията й са преведени на 35 езика. Носител е на няколко десетки международни награди. След 2000 г. е живяла в Италия, Франция, Германия и Швеция, но през 2012 се връща в Беларус.

ЗА КНИГАТА

Първа книга: "Войната не е с лице на жена"(1983)
На фронтовете на Великата отечествена война в съветската армия, в партизанските отряди и в нелегалната съпротива воюват повече от 1 милион жени. Те са на възраст между 15 и 30 години и са не само милосърдни сестри и лекари, както е било дотогава. Овладяват всички военни специалности – летци, танкисти, автоматчици, снайперисти, картечари…
Жените вече не само спасяват – те убиват!
В първата книга от цикъла за Великата утопия фронтовачките разказват за онази война, за която мъжете не са ни разказвали. Вместо за подвизи, за движение на фронтовете и за военачалници, жените говорят за съвсем друго… За това колко е страшно да убиеш първия път… или да се върнеш след сражението на бойното поле. Сред телата - всички толкова млади - на мъртви и ранени, разпиляни като картофи. И да жалиш за всички – и за немците, и за своите, руските войници.
За жените от фронта войната не свършва с Деня на победата. За тях кошмарът продължава и в мирно време. Крият военните си книжки, ордените си, раните – физически и душевни. Защото трябва отново да се научат да се усмихват, да ходят на високи токчета, да се омъжат. А мъжете лесно забравят своите бойни другари-жени. И с това им отнемат Победата, не я поделят с тях.

Втора книга:"Последните свидетели" (1985)
Руснаци, белоруси, украинци, евреи, татари, латвийци, цигани, казахи, узбеки, арменци, таджики… Милиони съветски деца загиват по време на Великата отечествено война. Затова и те трябва да говорят! Не само политиците, военните, историците... А най-безпомощните, но и най-безпристрастните участници..
В своето соло за детски глас Алексиевич събира спомените за войната на онези, които тогава са били 7-12 годишни. Видяна през детските очи тя е още по-ужасяващо страшна.
„Първите убити… видях убит кон… След това… убита жена… Това ме учуди. Аз си представях, че на война убиват само мъже“ – разказва вече порасналият Гена Юшкевич, журналист по професия. С годините трогателната детска наивност прераства в особена историческа отговорност, в чувство за мисия: „… ние сме последните. На тази черта… До този край… Ние сме последните свидетели. Нашето време свършва. Ние трябва да говорим… Нашите думи ще бъдат последни…“