page contents Книжен Ъгъл: Пътеписи от мистична България
Предоставено от Blogger.

Пътеписи от мистична България

25.6.17

 „Времето гледа с десет очи” (Сиела) от Николай Н. Нинов описва 300 мистични обекта и повече 700 часа бродене из пътеките и съдържа 70 цветни фотографии, дело на автора

На българския книжен пазар се появи интересен сборник с пътеписи – „Времето гледа с десет очи” (с подзаглавие „Пътеписи от мистична България”). Автор на книгата е журналистът Николай Н. Нинов, който ни запозна със своите фотописи от мистична България през 2015 г. – в книгата си „Повторени сънища”.

В новата си книга Нинов ни повежда на дълга и разнообразна разходка до различни познати и непознати мистични кътчета из цяла България, които впечатляват с причудливите си форми. В допълнение авторът-пътешественик ни среща и с колоритни, гостоприемни местни хора, които разказват вековни легенди за чудатите  места, описани в изданието. Сред мистичните дестинации в книгата са Беслетският рид, дяволските воденици карай село Стояново, загадките над Розовец, Стайков камък и много други.
Ако трябва да обобщим в цифри „Времето гледа с десет очи”, то би изглеждало така:

- 300 мистични обекта
- 700+ часа отвъд пътеките
- 50 000 км зад волана

Николай Н. Нинов е журналист, писател, пътешественик. През 2012 г. печели фотоконкурса на в-к „Дневник“ „Спомен от лятото“. Решава да сподели историите за пътешествията си в книга – „Повторени сънища“, която излиза през 2015 г. с логото на „Сиела”. Сред колегите си Николай Н. Нинов е известен като търсач на неоткрити места, любител на древните загадки и тайни. Приятелите му го определят като приключенец по дух, с око за скалните вълшебства.

Освен множество цветни фотографии и подробни описания на местата, които Нинов е включил във „Времето гледа с десет очи”, за всяко от тях авторът е посочил и конкретни географски координати – в специалния GPS индекс в края. Следва откъс от книгата.

Джейлан изчаква коментара ми, че повечето съоръжения в храмовите пространства носят все същия почерк на изсичане с твърд, остър инструмент, и дава знак да побързаме – предстои спускане в тристаметров отрязък. Спускане, което ще се окаже живо изкачване, защото схемата „надолу, нагоре, наляво, надясно и пак така” не прощава. Това напредване изцежда постепенно силите, но пред порива да хлътнеш в поредното раззеленено губилище препятствията нямат значение. А и крайната ни цел е Вятърния камък, онази неизследвана двуглава скала с прозорец провиралка, източно от Малката Устра, която напира в плановете на повечето търсачи на древни загадки.
Усамотеното място почти повтаря по въздействие „живите“ светилища край Крибул, Долно Дряново и Каялоба с очистващата им и целителна сила. И тук болният минава три пъти през скален пръстен, издълбан от човешка ръка, и тук оставя монети (в цепнатините или в основата на отвора), и тук завързва своя стара дреха за храст или дърво, надявайки се лековитият камък да го избави, за да се усети като прероден.
Различното в обреда е местното поверие, че намираш изцелението най-вече в нощта срещу Гергьовден, тогава лечебното провиране със сигурност отмахвало болезнените енергии. Сходни са, знаем, и очакванията от странджанското оброчище Индипасха, чиято изворна вода била най-лековита в седмицата след Великден. И от капещия извор под връх Дамбалъ (край Момчилград) по Гергьовден. Така завършва и тукашното промушване – оставяш болестта в „капана“ на Вятърния камък и слизаш в близкото Асар дере, наплискваш се с млечносинята му вода, после отнасяш от нея вкъщи, за да поръсиш близки и домашни животни за здраве.
Следваме стриктно тези указания по-скоро от почит към стародавното, защото видяното от нас изключва провиралката край Воденичарско от посещаваните светилища. Два дни след Гергьовден никаква следа от човешко присъствие – липсват оставени монети, по дърветата не са овързани дрехи, нито лентички плат, не забелязваме дори захвърлени тук-там пластмасови опаковки или кутии от цигари.
Въпреки това Вятърния камък, известен още като Ил кая, остава забулен в тайнства и внушава боязън. Посветени в ритуала твърдят, че първо се измолва позволение от планинските духове – стопани на мястото (както е в Крибул), за да влезеш в лечебния отвор. Преди това обаче следва да се „възкачиш“ до него, като зачетеш свещената скала (както е на Караджов камък), преодолявайки отвесните двуредови стъпала, изсечени североизточно от обредната зона. Изкачването им, че и слизането, искат повече от решимост, включително изветрените участъци прикрити коварно с мъхове и лишеи.
Пак благодарение на изветрянето от насрещните скатове гледат вкаменени чудовища, разбуждайки страховити легенди. А двете глави, слети сякаш в предсмъртна целувка, тъкмо над промушилката, придават още загадъчност като нейни Пазители. Нейни или на знатния покойник, почивал някога тук, според любителите на мистичното. Те напомнят за вероятността Вятърния камък да е скална гробница, която предците ни допробили, за да я приобщят към култовия център, предхождал Мал Асар. Други пък тълкуват разпалено защо на посетилите Ил кая се случвало да чуват ту стихващи, ту свистящи звуци, звънтежи разни, даже мелодии, че и летящи предмети им се привиждали…