Книжен ъгъл

Новият роман не е предистория, нито продължение на поредицата „Вещерът”, а напълно самостоятелно произведение за белокосия изтребител на чудовища

В „Сезонът на бурите“ (Колибри, превод Васил Велчев) се появяват персонажи, добре познати на Негово Величество читателя: верният приятел на Гералт, бардът и поет Лютичето, както и неговата любима, коварната магьосница Йенефер, но на сцената пристъпват – буквално и в преносен смисъл – и герои от съвсем други приказки. Хора, не-хора и изваяни с магическо изкуство твари.

Вещерът не може да се оплаче от липса на работа. Накъдето и да се обърнеш – нагли боболаци, троли и отмъстителни агуари. А на фона се точат кралски и магьоснически интриги, разнасят се гръмотевици и бушуват бури. Гералт от Ривия е един от последните вещери, смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Движи се като котка – недоверчив и недостъпен, подвластен единствено на собствените си догми. Има два меча - единият е от стомана, изкован в Махакам, в ковачниците на джуджетата. Другият е със сходна дължина и тежест, сребърен, украсен с рунически знаци. Сега Гералт дебне Идр, хищник, който живее само за да убива. Също както едни доста лоши хора дебнат Гералт.

Полският писател Анджей Сапковски е носител на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“.

Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“. Смесвайки елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова. Следва откъс.

Живееше само за да убива.

Лежеше върху нагретия от слънцето пясък.

Усещаше вибрациите чрез притиснатите към почвата мустачета и четина. Макар вибрациите все още да бяха далеч, Идр ги усещаше ясно и отчетливо, по тях можеше да определи не само скоростта на плячката и посоката на движението ѝ, но и нейната тежест. За повечето ловуващи по подобен начин хищници тежестта имаше първостепенно значение  – при промъкването, нападането и догонването се изразходваше енергия, която трябваше да се възстановява от енергийната стойност на жертвата. Повечето подобни на Идр хищници се отказваха от нападението, ако плячката е твър де малка. Но не и Идр. Той не съществуваше, за да яде и да продължава рода си. Не за това беше създаден.

Той живееше, за да убива.

Като движеше внимателно крайниците си, Идр се измъкна от ямата, пропълзя през прогнил дънер, с три скока прекоси бурелома, промъкна се като призрак през поляната, спусна се в папратовите храсти накрай гората, потъна в гъсталака. Движеше се бързо и безшумно, като ту тичаше, ту скачаше като огромен скакалец.

Гмурна се в храсталака, притисна към земята сегментираната броня на корема си. Вибрациите ставаха все по-ясни. Импулсите от мустачките и четината на Идр се подреждаха в картина. В план. Идр вече знаеше как да се добере до плячката, на кое място да пресече пътя ѝ, как да я подгони, как с дълъг скок да я нападне изотзад, на каква височина да удари и да я съсече с острите си като бръсначи мандибули. Вибрациите и импулсите вече извайваха в него радостта, която щеше да изпита, щом жертвата му замре под тежестта му; еуфорията, която щеше да му донесе вкусът на гореща кръв. Насладата, която щеше да почувства, когато викът на болка разкъса въздуха. Потрепваше леко, като разтваряше и свиваше щипките и педипалпите си. Вибрациите на почвата бяха много отчетливи, а също така и се разслоиха. Идр вече знаеше, че жертвите са повече, вероятно три, а може би и четири. Две разтърсваха почвата по обичайния начин, вибрациите на третата подсказваха за малка тежест и размери. Четвъртата – ако имаше четвърта – беше нередовна, слаба и неясна. Идр застина, напрегна се и подаде антените си над тревата, за да изследва движенията на въздуха.

Най-накрая вибрациите на почвата донесоха сигнала, който Идр беше очаквал. Жертвите се бяха разделили. Една, най-малката, остана отзад. А четвъртата, неясната, изчезна. Това беше фалшив сигнал, лъжливо ехо. Идр го игнорира.

Малката плячка се отдалечи още повече от останалите. Почвата се разтресе още по-силно. И по-наблизо. Идр напрегна задните си крайници, отблъсна се и скочи.

* * *

Момичето извика уплашено. Вместо да избяга, застина на място. И закрещя неспирно.

* * *

Вещерът се хвърли в нейна посока, като измъкна меча си в движение. И веднага осъзна, че нещо не е наред. Че са го изиграли.

Теглещият каруцата със сухи съчки мъж изкрещя и пред очите на Гералт излетя един сажен нагоре, а кръвта му плисна нашироко и обилно. Той падна, за да излети отново, този път като две ръсещи кръв парчета. Вече не крещеше. Сега крещеше пронизително жената, която подобно на дъщеря си беше застинала, парали зирана от страх.

Макар и да не вярваше, че ще може, вещерът все пак успя да я спаси. Скочи и блъсна опръсканата с кръв жена, която падна от пътя в гората, в папратите. И веднага осъзна, че това също е хитрост. Капан. Защото сивата, плоска, многокрака и невероятно бърза фигура вече се отдалечаваше от каруцата и от първата си жертва. Движеше се към втората. Към все още продъл жаващото да крещи момиче. Гералт се хвърли след нея. Ако момичето беше останало на място, той нямаше да успее. Но то прояви присъствие на духа и хукна да бяга. Обаче сивият звяр щеше да я застигне бързо и без усилия – да я настигне, да я убие и да се върне, за да затрие и жената. Това щеше да се случи, ако вещерът не беше там.

Той догони чудовището, скочи, затисна с тока на обувката си един от задните крайници. Ако не беше отскочил веднага, щеше да изгуби краката си – сивият звяр се извъртя с невероятна ловкост, а сърповидните му щипки изщракаха на косъм от него. Преди вещерът да възстанови равновесието си, чудовището се отблъсна от земята и го атакува. Гералт се защити с машинален, широк и доста хаотичен удар на меча, отблъсна назад звяра. Не му нанесе вреда, но пое инициативата.

Подскочи напред със замах и удари плоската главогръд. Преди зашеметеният звяр да се опомни, втори удар отсече лявата му мандибула. Чудовището се хвърли към противника си, като размахваше крайници и се опитваше да го прободе като бик с оцелялата си мандибула. Вещерът отсече и нея. И отново го удари в главогръдта.

* * *

Идр най-накрая осъзна, че е в опасност. Че трябва да избяга. Трябва да избяга, да избяга далеч, да се зарие някъде, да се скрие. Живееше само за да убива. А за да убива, трябваше да се регенерира. Трябваше да избяга... Да избяга...

* * *

Вещерът не му позволи да избяга. Догони го, настъпи задния сегмент на туловището му, удари го изотгоре, със замах. Този път бронята на главогръдта поддаде, от процепа плисна и се изля гъста и зелена сукървица. Чудовището се мяташе, крайниците му диво млатеха по почвата.

Гералт удари с меча и отведнъж отсече плоската глава от туловището.

Дишаше тежко.

В далечината прогърмя. Завихрилият се вятър и бързо потъмняващото небе предвещаваха наближаваща буря.

* * *

Алберт Смулка, новоназначеният общински жупан, още при първата среща заприлича на Гералт на ряпа – беше закръглен, неумит, дебелокож и абсолютно невзрачен. С други думи, не се отличаваше много от останалите общински чиновници, с които на вещера му се беше налагало да си има вземане-даване.

– Излиза, че е истина – каза жупанът. – Че те бива като вещер.

След малко, така и не дочакал някаква реакция от страна на Гералт, той продължи:

– Йонас, моят предшественик, не можеше да те нахвали. Като си помисля само, че го смятах за лъжец. Тоест не му се доверявах напълно. Знам как нещата могат да прераснат в приказка. Особено при чернокнижниците – при тях всичко е или чудо, или небивалица, или някакъв вещер с нечовешка сила. А тук се оказва чиста истина. Там, в боровете, отвъд реката, толкова хора погинаха – не можеш ги изброи. И всичко, защото пътят до градчето е по-кратък и минават оттам, глупаците... Към собствената си гибел. Без да обръщат внимание на предупрежденията. Сега времената са та кива, че по-добре да не се скиташ из пустошта, да не се навираш в горите. Навсякъде чудовища, навсякъде човекоядци. В Темерия, на Тукайските предпланини, току-що стана нещо страшно, някакъв горски упир уби петнайсет души. Селището се казваше Роговизна. Си гурно си го чувал. Не? Истината ти казвам, да пукна, ако лъжа. Дори магьосниците водиха разследване в тази Роговизна. Но какво ти разправям. Сега тук, при нас, в Ансегис, е безопасно. Благодарение на теб.

Той извади от скрина сандъче за скъпоценности. Сложи на масата лист хартия, потопи перото в мастил ницата.

– Обеща да убиеш страшилището – каза, без да вдига глава. – Явно не си говорел празни приказки. Държиш си на думата, макар че изглеждаш като скитник... А и  си спасил живота на онези хора... Жената и момичето. Те поне благодариха ли ти? Паднаха ли в краката ти?

„Не паднаха – помисли си вещерът, стиснал зъби.

– Защото още не са се опомнили. И аз ще си тръгна от тук, преди да се опомнят. Преди да осъзнаят, че ги използвах за примамка, като самоуверено си мислех, че ще мога да спася и тримата. Ще си отида, преди момичето да разбере, че е полусираче по моя вина.“

Чувстваше се зле. Сигурно заради изпитите преди битката еликсири. Сигурно.

– Това чудовище – жупанът посипа хартията с пясък, който после изтърси на пода – е същинска напаст. Видях трупа, когато го донесоха... Какво беше това нещо?

Гералт не беше напълно сигурен, но не възнамеря ваше да си признава това.

– Арахноморф.

Алберт Смулка размърда устни, грижливо опитвай ки се да повтори.

– Пфу, както се казва – така, мътните да го вземат. С този меч ли му видя сметката? С това острие? Може ли да го погледна?

– Не.

– Аха, сигурно омагьосано острие. И трябва да е скъпо... Апетитен залък... Е, ние тук дъра-бъра, а времето лети. Договорът е изпълнен, време е да се плати. Първо формалностите. Подпиши се на фактурата. Значи, сложи кръст или някакъв друг знак. Вещерът взе подадената му сметка и я обърна сре щу светлината.

– Вижте го само – поклати глава жупанът, мръщейки се. – Ти какво, да не умееш да четеш?

Гералт сложи хартията на масата, побутна я към чиновника.

– В документа се е промъкнала една малка грешка – рече той спокойно и тихо. – Бяхме се уговорили за пет десет крони. А фактурата е за осемдесет.

Алберт Смулка събра длани и облегна на тях брадичката си.

– Това не е грешка – сниши глас той. – По-скоро е знак на признателност. Ти уби страховито чудовище, сигурно работата не е била лека... Никой не би се учудил на сумата...

– Не разбирам.

– Да бе. Не се прави на самата невинност. Да не искаш да кажеш, че Йонас, когато управляваше тук, не ти е издавал такива фактури? Залагам си главата, че...

– Че какво? – прекъсна го Гералт. – Че е завишавал сумите? А разликата, която е за сметка на кралската хазна, сме си я делили наполовина?

– Наполовина? – изкриви устни жупанът. – Не прекалявай, вещерю, не прекалявай. Не се прави на толкова важен. Ще получиш една трета от разликата. Десет крони. За теб и без това премията е голяма. А на мен ми се полага повече, макар и по длъжност. Държавните служители трябва да са заможни. Колкото по-заможен е държавният служител, толкова по-висок е престижът на държавата. Какво разбираш ти от това. Ще подпишеш ли фактурата, или не?

Дъждът барабанеше по покривите, лееше се като из ведро. Но вече не гърмеше, бурята се отдалечаваше.