page contents Книжен Ъгъл: „Треска за лалета” на Дебора Могак вдъхновява филм, който тръгва по кината у нас през октомври
Предоставено от Blogger.

„Треска за лалета” на Дебора Могак вдъхновява филм, който тръгва по кината у нас през октомври

5.9.17

Приказка за любов, похот, завист, измама и отмъщение ни пренася в далечния XVII век в Холандия, където манията по лалетата е в разгара си
Още преди новината за филма да се появи на страниците на IMDb и да прикове вниманието на любителите на киното с имена като Алисия Викандер и Кристоф Валц в главните роли, романът „Треска за лалета” на Дебора Могак прави фурор на световния книжния пазар. Доказаният бестселър е своеобразна приказка за любов, похот, завист, измама и отмъщение.

Историята ни пренася в далечния XVII век в Холандия, където манията по лалетата е в разгара си, възрастен търговец и младата му красива и отегчена съпруга решават да си направят семеен портрет, а художникът на този портрет е не просто талантлив творец, но и красив млад мъж. Колко висока може да бъде цената на любовта? Какво ще породи този любовен триъгълник?

Книгата, която вдъхновява едноименния филм с Алисия Викандер, Кристоф Валц, Кара Делевин и Джуди Денч е по книжарниците от днес, а на 27 октомври филмът тръгва по кината в България. Дебора Могак (1948) е световноизвестна писателка и сценаристка. Авторка е на два сборника с разкази и 18 романа. Един от тях – „Най-екзотичният хотел „Мариголд”, стои в основата на едноименната британска романтична комедия с Джуди Денч.

Сред телевизионните сценарии на Могак са Stolen, носителите на награди Goggle-Eyes и Seesaw. Телевизионният сериал на BBC Close Relations е по едноименния роман на Могак, която е написала и сценария за телевизионната продукция. Могак е номинирана за Наградата на Британската филмова академия за адаптирания сценарий на филма „Гордост и предразсъдъци“ от 2005 г. Следва откъс от книгата в превод на Ана Лулчева.

Изминават две седмици преди следващото позиране. Корнелис е зает човек, постоянно е в движение. Ръководи свой собствен склад долу, на пристанището. По обед фондовият пазар отваря и той се втурва към борсата. Амстердам е залят от капитал и търговията тук е трескава, често бясна, защото борсата затваря в два. Освен това той има и административни задължения, тъй като е виден гражданин, мъж с влияние в този проспериращ град. Годината е 1636-а и Амстердам процъфтява.
Седалището на правителството е в Хага, но Амстердам е истинската столица на републиката. Търговията тук кипи; изкуствата процъфтяват. Модерни мъже и жени се разхождат по улиците, а хубавите къщи, в които живеят, се оглеждат във водата. Каналите са като мрежа от огледала през целия град. Те отразяват студените пролетни лъчи на слънцето. Облаци с меден цвят лежат неподвижно под мостовете. Градът се оглежда в собствените си води, като жена, впила поглед в огледало. Нима не можем да простим суетата на някой толкова красив?
Картини, висящи в хиляди домове, отразяват живота, който тече там. Жена свири на клавесин; погледът й е уловил този на мъжа до нея. Хубав млад войник, вдигнал чаша до устните си; отражението му проблясва в посребрената чаша. Слугиня подава писмо на господарката си... Отразените моменти са неподвижни, застинали в движение. Векове наред хората ще гледат тези картини и ще се чудят какво ли се е случило в следващия миг. Какво ли казва това писмо на стоящата до прозореца жена, с лице, обляно от светлина? Дали е влюбена? Дали ще изхвърли писмото, или ще му се подчини, изчаквайки всички да излязат от къщата, и ще се измъкне тайно през стаите, окъпани от слънчеви лъчи, които се виждат на заден план в картината?
Кой би могъл да каже? Лицето й е спокойно, а тайните й са заключени в сърцето. Тя стои там, хваната в капана на рамката си, уловена в момента на истината. Тепърва ще вземе решение.
София стои до прозореца. Не забелязва, че Корнелис се приближава. Прозорците пред нея са витражи от цветно стъкло – кехлибарено и кървавочервено. По средата е нарисувана птица сред листа. София не може да види навън. Слънцето минава през стъклото и цветът обагря лицето й. Стои там напълно неподвижна.
Корнелис си мисли: „Та тя вече е картина – тук и сега, още преди да е увековечена върху платното“. После е обзет от странно усещане. Съпругата му е изчезнала, нещо е изсмукало душата й и е останала само външната й обвивка, облечена в кобалтовосинята си рокля.
– Любов моя... – казва той.
Тя се стряска и се обръща.
– Не чу ли хлопането по вратата? Мистър Ван Лоос е тук, чака долу.
Ръката й се стрелва към косата.
– Тук ли е?
Корнелис е поставил ваза с лалета на масата. Помолил е тя да бъде включена в картината, защото лалетата са една от неговите страсти.
– Купих ги срещу солидна сума – казва той. – Те са Tulipa clusiana, отгледани под стъкло. Затова можем да им се радваме през този ранен сезон. Култивирани са от португалския евреин Франциско Гомес да Коста.
На места белите им венчелистчета са обагрени в розово.
– Нищо чудно, че поетът ги сравнява с леката руменина по бузите на непорочната Сузана, нали? – Той прочиства гърлото си. – Нима не ни напомнят за преходността на красотата и как прелестното някой ден трябва да умре?
– Може би именно затова трябва да го сграбчим, докато можем – казва художникът.
Настъпва тишина. София помръдва на мястото си.
– Не мисля, че в свещените ни писания ще откриете подобно учение. – Корнелис отново прочиства гърлото си. Художниците имат славата на безбожни и непочтени хора. – Освен това аз съм открил своя рай на земята.
Корнелис усеща прилив на любов към жена си. Навежда се и докосва бузата й.
– Не мърдайте! – казва остро художникът. – Заемете отново позата си, моля.
Като ужилен, Корнелис връща ръката си обратно на хълбока. Понякога се разсейва и забравя, че позира за портрет. Това не е никак лека работа. От стоенето прав го заболява гърбът.
Ян ван Лooс стои зад статива си. Рисува безшумно. Звукът от четкане идва от съседната стая, където Мария мете пода.
– Нима не е странно, че тази лудост е завладяла всички ни? – пита Корнелис.
– Каква лудост? – пита художникът.
– Отдали ли сте се вече на тази страст?
Художникът не отговаря веднага.
– Зависи за коя страст говорите.
– Спекулацията с луковици на лалета.
– А – усмихва се художникът. – Луковици на лалета.
Съпругата на Корнелис отново помръдва в стола си. Той решава, че този художник не е особено схватлив.
– Мислех си, че сме трезвомислещ народ – казва той, – но през последните две години сме се превърнали в обсебена нация.
– Така се говори.
– И то хора от всякакви рангове – косачи и капитани на баржи, месари и пекари. Може би и художници.
– Не и аз – отвръща художникът. – Не разбирам нищо от бизнес.
– О, нито пък те. Но огромни състояния се печелят и губят. Тези нови хибриди, които се отглеждат, достигат до абсолютно главозамайващи цени. Хиляди флорини, само трябва да знаете кога да купувате и кога да продавате. – От вълнението гласът на Корнелис става по-писклив; самият той се е облагодетелствал значително от тази мания по лалетата. – Представете си, една луковица от Semper Augustus – те са най-красивите и най-ценните – та, миналата седмица, една такава луковица беше продадена за шест породисти коня, три мяха с вино, дузина овце, две дузини сребърни бокали и морски пейзаж от Есаяс ван де Велде!
Художникът повдига вежди и продължава с работата си. Едно листче се отронва от лалето като отрязана дантела. Пада върху масата. Шъът... шъът... шъът... – чува се звукът от метлата на Мария. Чува се тананикането й. Атмосферата в стаята е сънлива и упоителна. Внезапно Корнелис изпитва самота, сякаш пътува в карета и всички останали са заспали. Защо жена му не отговаря?
– Това не е местно растение, разбира се, произхожда от Турция. Когато бях млад, лалетата бяха известни само на познавачите – аристократите и градинарите. Но всички ние сме изобретателни хора и умеем да отглеждаме растения, нали? Подхранвана от нашата плодородна почва, скромната луковица се разви в дори още по-пищни и великолепни видове. Нищо чудно, че хората започват да губят здравия си разум, защото дори мъртво лалето продължава да е красиво. Вашите колеги са го обезсмъртили върху платното – братята Босхарт, Ян Давидсде Хем – картини с изумителен реализъм, които за разлика от цветята, които изобразяват, ще продължават да цъфтят за идните поколения...
– Моля Ви, спрете да говорите – казва Ян. – Опитвам се да нарисувам устата Ви.