Училищна трагедия: Насилникът, жертвата и наблюдателят

„Тормоз в училище“ на Барбара Колоросо дава инструментите, необходими за прекратяването на тази порочна практика

Насилникът, жертвата и (не толкова невинният) наблюдател са три роли в трагедия, която ежедневно се разиграва в домовете ни, в училищата, на детските площадки, по улиците и на работните места.

Какво е и какво не е тормозът в училище? Как да го разпознаем? Какви са признаците, че детето ни е жертва, и как да го защитим? Какво трябва да се направи, за да бъде прекъснат цикълът на насилие в класните стаи, и как да помогнем не само на жертвите, но и на насилниците?

Барбара Колоросо – международно признат консултант по въпросите на възпитанието и образованието, дава на родителите, учителите и специалистите, които работят с деца, инструментите, необходими за прекратяването на тази порочна практика. „Тормоз в училище. Насилникът, жертвата и наблюдателят“ (Софтпрес, превод Весела Ангелова) излиза за първи път преди повече от десетилетие, вече има пет обновени и допълнени издания и се счита за една от най-авторитетните и полезни книги за превенция и интервенция при проблеми с насилието.

Според Колоросо първата стъпка към прекъсване на тормоза е да се намерят причините и начините, по които едно дете се превръща в насилник или в жертва (а понякога и в двете), и да се изследва ролята на наблюдателите за продължаване на този цикъл.

„Трябва да се вгледаме в културния климат на дома, на училището и на обществото, което може би култивира насилието, като подкрепя порочното поведение от страна на не толкова невинните наблюдатели, които се явяват поддръжници на целта на насилника, и затруднява смелите свидетели, онези, които оказват съпротива, и защитниците да осигурят подкрепа на тормозеното дете, да излязат и да заговорят срещу несправедливостта“ – пише Барбара Колоросо в книгата „Тормоз в училище.“

Комбинацията от насилник, който получава това, което иска от жертвата си; тормозено дете, което е твърде уплашено, за да се оплаче; наблюдател, който участва в насилието или си затваря очите за него, и възрастни, които третират насилието като закачка, а не тормоз, като „момчешка му работа“, а не като хищническата агресия, може да бъде смъртоносна и новинарската хроника го доказва.

Специално внимание Колоросо обръща на кибертормоза и онлайн насилието:

„Голяма част от насилието извън Мрежата се извършва без знанието на възрастните, а младите хора се колебаят дали да докладват. Кибернасилието не само се извършва без знанието на възрастните, но и нахлува в живота на детето толкова силно, че то се чувства извънредно изолирано и тормозено. Трябва да убедим децата си, че могат да ни имат доверие, че сме могъщи съюзници и ще действаме, стига само да ни се доверят.“

Необходимо е да спре публичното прехвърляне на вина и отговорност между родители, учители, медии и администрация. Още по-трудно и необходимо е ние – като родители, учители и общество – да създадем безопасен пристан за нашите деца. Трябва да направим всичко необходимо, за да изземем оръжията от сърцата, умовете и ръцете им. Да ги научим да отстояват правата си, докато в същото време уважават правата и нуждите на околните; да разрешават конфликтите без насилие; да проявяват интегритет, когато са поставени в трудна или неудобна ситуация или когато са подложени на натиск; да развият личен етичен кодекс, който да им дава силата да постъпват правилно независимо от външните обстоятелства или последствия.

От тази книга ще научите:

• Кои са формите и методите на насилието;

• Кои са четирите умения, които трябва да притежават децата, за да се предпазят;

• Какви са признаците, че детето ви е жертва;

• Кои са сигналните лампи, че детето ви е склонно към агресия;

• Кои са четирите “противоотрови” на насилието;

• Как да помогнете на жертвата на насилие да се възстанови и как ефективно да повлияете на насилника.

Из трета глава „Какво Е и какво НЕ Е тормозът?“

Насилието: дефиниция

Както отбелязва Кен Ригби, за да започнем разговор, ни е необходим общ език и разбиране за динамиката на насилието. Има многобройни дефиниции на насилие: някои са твърде тесни, а други – прекалено всеобхватни. Някои го разглеждат като конфликт, който се нуждае от решение. Други го ограничават до постоянно и повтарящо се поведение. Дефиницията, която използвам аз, е развита въз основа на опита ми през последните четиридесет години, през които съм наблюдавала еволюцията в проявленията и средствата, използвани при насилието, програмите, създадени, за да се борят с него, и изследванията, които задълбават в проблема.

За мен насилието е съзнателна, преднамерена, нападателна, зловредна или оскърбителна дейност, предназначена да унижи и да нарани мишената, като същевременно достави на извършителя удоволствие от болката и нещастието на жертвата. Често предизвиква страх чрез заплахи за последваща агресия и може да се превърне в терор. Агресията може да е вербална, физическа и/или социална. Може да е основана на расата, етноса, религията, пола, сексуалността, сексуалната идентичност или ориентация, физическите или умствените качества, теглото, алергиите или икономическия статус. (Тези основи често пъти увеличават жестокостта и нейното влияние върху мишената.) Може да бъде – и често е – настойчива, постоянна и да се повтаря във времето, но не е задължително. И е еднократният акт е насилие. Ако е постоянна и е насочена към група със защитен статут, агресията може да е форма на насилие, често пъти наричана „мъчение“, а ако е достатъчно жестока, може да се приеме за престъпление. Тя включва всички форми на тормоз и кибернасилие. С други думи, това „системно налагане на сила в междуличностните връзки“ е нещо зло и жестоко и включва извличането на удоволствие от нечия болка и страдание.

Четирите белега на насилието

Независимо дали е предумишлено, или наглед връхлита неочаквано, независимо дали е очевидно, или е прикрито, в лицето или зад гърба ви, лесно за разпознаване или загърнато в одеянията на привидно приятелство, дали се извършва от едно дете, или от група, насилието винаги включва тези три белега:

1. Неравенство на силите. Насилникът може да е по-възрастен, по-голям, по-силен, да си служи по-добре с думите, да е с по-високо социално положение, да е от различен етнос или да е от противоположния пол (повече за това – покъсно). Насилникът разполага с повече сила и влияние от жертвата. Самият брой на децата, събрани заедно, за да упражняват тормоз, може да създаде такава неравнопоставеност. Насилието не е съперничество между братя и сестри, нито е спречкване между две равнопоставени деца, между които съществува конфликт.

2. Намерение да нараняваш. Насилникът възнамерява да причини емоционална и/или физическа болка, очаква деянието му да нанесе вреда и изпитва удоволствие от причиняването и наблюдаването на страданието. Това не е инцидент или недоразумение, не е грешка на езика, не е закачка, не е случайно подложен крак, не е неумишлено невнимание, няма „Ох, не исках“. Насилникът цели да тормози, да се присмива, да унижава.

3. Заплаха за последваща агресия. И насилникът, и жертвата знаят, че тормозът може и е вероятно да се повтори. Не е предвидено да е еднократен акт, особено ако мишената изглежда беззащитна. Често се започва с вербално насилие (обиди, расистки нападки, пренебрежителни сексуални подмятания, унизителни коментари за физическите или умствените способности на мишената), след което насилието ескалира до социално изолиране (отбягване, слухове, клюки и изключване), а после, ако климатът и културата в училище позволяват, насилникът свободно и със страст преминава към физически тормоз (удряне на шамари, ритници, препъване, заключване на жертвата в шкафчето ѝ, принуда за унизителни или невъзможни за изпълнение дейности и/или лишаване на жертвата от необходими физически удобства) със знанието, че никой няма да се намеси, за да прекрати жестокостта. Когато насилието необратимо ескалира, се добавя и четвърти елемент:

4. Терор. Насилието е системен тормоз, използван за сплашване и запазване на надмощие. Терорът, прицелен в сърцето на нароченото дете, не е просто средство за постигане на

целта, а е самоцел. Щом веднъж ужасът е налице, насилникът може да действа без страх от обвинение или разплата. Жертвата на насилието се е предала и е съвсем беззащитна, така че е крайно невероятно да опита да отвърне или да каже на някого за ставащото. Насилникът разчита, че въвлечените свидетели няма да направят нищо, за да спрат насилието. И така кръгът се затваря.