page contents Книжен ъгъл: Михаил Горбачов споделя своята истина
Предоставено от Blogger.

Михаил Горбачов споделя своята истина

3.10.17

Откровено и директно за разпадането на Съветския съюз, за краха на прехода към демокрация и пазарна икономика в Русия и Източния блок, за възхода на Путин, завръщането на авторитаризма и опасността от нова Студена война

Михаил Горбачов – единственият президент на СССР, лицето, което стои зад „перестройката” и човекът, който сам казва, че пречи на руската власт – написа автобиографична книга за времето след промените. В „Новата Русия” (Сиела) Горбачов проследява ключови исторически събития от края на 80-те и 90-те години на XX век, коментирайки вътрешната и външната политика на СССР и – впоследствие – на Русия.

Сред темите, които бившият съветски лидер коментира са разпадането на Съветския съюз, неуспешният преход към демокрация и пазарна икономика в Русия и целия Източен блок, възходът на Путин и завръщането на авторитаризма.

В мемоарната си книга „Новата Русия” Горбачов описва също последния си ден в Кремъл, какви чувства изпитва човек, застанал начело на една свръхдържава и оказал се в ситуацията в Русия от първите месеци на 1992 г., методите, с които демокрацията е била подменена и сложните социални процеси, настъпили в държавата в резултат на тежката икономическа криза, делото срещу КПСС и годините си след Кремъл.

Носителят на Нобелова награда за мир (1990) отправя критики към авторитарния стил на Владимир Путин и начина, по който партията „Единна Русия“ постепенно заприличва на КПСС, печелейки все повече власт и пречейки на създаването на истинска опозиция.

Горбачов критикува Кремъл заради опасното залитане към идеологии от началото на XX век, заради липсата на истинска демокрация и свободни избори и заради пренебрегването на нуждите на бедните в страната. Бившият съветски лидер не мълчи и по въпроса за стремежа на САЩ към еднополюсен свят и намесата на американците в политиката на суверенни държави.


Сред коментираните в книгата теми са още изгряването на нови велики сили като Китай, промените в климата, нарастващото социално неравенство и кризите, до които то неминуемо ще доведе, ислямският тероризъм, конфронтацията на Русия с НАТО, опасността от нова Студена война и др.

„Новата Русия“ е не само книга с мемоари – тя е и предупреждение към Русия и към света за опасния курс, по който много народи и правителства са поели.

Книгата хвърля светлина и върху фалшивата информация за смъртта на Михаил Горбачов от август 2013 г. , и съдържа писма от негови привърженици, писали му лично в периода 1991–2013 г. Преводът от руски език е на Емилия Попова. Корицата на българското издание е на Дамян Дамянов. Следва откъс.

Власт и общество

По договореност с председателя на Комитета по законодателство и съдебно-правна реформа към Държавната дума аз изпратих в Думата съображения по проекта на закона за изборите на президент на Руската федерация. Предлагах „неотложно внасяне на необходимите допълнения и изменения в конституцията на РФ, които ще позволят да се възстанови разумният баланс в разделянето на властите, да се поправи явното пристрастие към фактическата и законовата неконтролируемост на президентската власт, допусната благодарение на набързо претупаната и фактически приета по спешност конституция“.
Между другото предлагах да се приеме поправка в Конституцията, ясно регламентираща условията и реда за предсрочни избори на президента на РФ, а също така мерки, призвани да засилят гаранциите за демократичния характер на изборите за президент на РФ, контрол от страна на избирателите върху хода им и преброяването на гласовете. С други думи – настоявах за гаранции за честни и свободни избори.
Да се мълчи в тези напрегнати месеци на 1995 г. беше просто невъзможно. Аз много разговарях с журналисти, пътувах по регионите. Пътуванията ми в Новосибирск през февруари и в Петербург през май дадоха основание на коментаторите да заговорят за възможно мое участие в президентските избори през следващата година. Реших да използвам тази възможност, за да преценя в какво състояние се намира обществото, ще бъде ли възприемчиво към моите идеи.
В Новосибирск бях в Академгородок, срещнах се с учени, срещнах се с работници от завода „Станкосиб“ и със студенти от университета, с предприемачи. Навсякъде хората бяха много активни, буквално ме затрупваха с маса остри въпроси, напълно опровергаващи мита за тяхната аполитичност.
В Санкт Петербург прекарах четири дни, запълнени до крайност. В Мариинския дворец се проведе конференция, посветена на 10-ата годишнина от началото на перестройката. За перестройката говорихме с работниците от завод „Балтика“, с учени и писатели, събрали се в двореца на Кшесинска, с преподаватели и студенти от Санктпетербургския педагогически университет. И навсякъде под една или друга форма изникваше въпросът: „Как виждате бъдещето на Русия, доколко днешната политика съответства на вашите представи, представлява ли тя логично продължение на това, което започна през 1985 г.?“. Моят отговор беше: „Аз съм дълбоко убеден, че това, което става от декември 1991 г. насам, не е продължение на перестройката. Разбира се, има процеси, породени от перестройката, те продължават да действат. Да вземем например гласността. Нападат я, мачкат я с помощта на икономиката. Един след друг изчезват вестници. Отнемат лицензи на независими телевизионни компании и т.н. Аз например много трудно пробивам в руски канал. И при вас този път не получих възможност да се изкажа по телевизията. Въпреки това гласността, макар и орязана, работи. Много от това, което хората получиха преди всичко в сферата на свободата, остана и този шанс трябва да се използва.
Но във всичко останало между перестройката и сегашната политика няма нищо общо“.
Имах остър разговор в Курск в предприятието „Химволокно“. Поради рязкото съкращаване на производството работниците и техните семейства се оказали в много тежко положение, с месеци не са им изплащали заплатите. Отначало в продължение на няколко минути стотици възбудени, отчаяни да стигнат до справедливостта хора, в това число и много жени с деца, просто не ми даваха да говоря. Направих пауза, после слязох от трибуната и направих няколко крачки право към първите редове. Попитах: „Събрали сте се да вдигате шум или да поговорим? Ако ще вдигате шум, то явно можем да приключваме. Ако искате да ме чуете, слушайте!“. Залата притихна. Започна разговор. Аз не се оправдавах, започнах сам да задавам на хората нелицеприятни въпроси. Дискусията продължи почти два часа. Изпратиха ме с аплодисменти.
В Чувашия имах планирано посещение на университета и среща с преподаватели и студенти. Преместиха я в залата на филхармонията – един вид от Москва „не препоръчваха“ във вузовете да се провеждат срещи с политически дейци. В резултат на това залата буквално се пръскаше от хора, стояха по пътеките, на сцената. Опитът на малка група да прекъсне изказването ми беше пресечен от самите събрали се. А потокът от въпроси беше такъв, сякаш разговорът никога нямаше да свърши. Имаше и критични въпроси, аз отговарях откровено.
А вечерта вечеряхме с президента на Чувашия Николай Фьодоров – същият, който само преди три години, като министър на правосъдието, заплашваше да ме отведе с белезници в Конституционния съд при Зоркин. Стори ми се, че оттогава е помъдрял.
Главното, за което мислех и говорех през онези месеци, беше как да се удържи страната от срив към авторитаризъм. Все по-често се чуваха приказки, че властта иска да намери начин да избегне изборите.
През октомври 1995 г. заявих, че отсрочването на изборите би било опит да се отстрани народът от решаването на собствената му съдба. Да се допусне това означава да се сложи кръст на демокрацията в Русия, на нейната съдба като цивилизована държава. Парламентарните избори се проведоха през декември, явно за да проучат обстановката, да преценят съотношението на силите, а след това да решат какво ще правят с президентските.
Изборите донесоха поражение на партията на властта – „Наш дом – Русия“ получи само 10% от гласовете. Комунистическата партия на Руската федерация (КПРФ) два пъти и нещо повече и първо място. Жириновци излязоха на трето място. За първи път заплахата за „червено-кафява“ опасност претърпя провал. Вотът за комунистите и жириновците беше, разбира се, протестен. Обществените настроения се проявиха и в социологическите запитвания – те даваха на Елцин рейтинг от 6%.
Икономическото положение продължаваше да се влошава, бюджетът се пръскаше по шевовете. За да се реши проблемът с бюджетните доходи и едновременно да се създаде финансова база за предизборна кампания, Елцин предприе безпрецедентна приватизационна акция – залогови търгове.
Техният механизъм беше пределно прост: малка група банкери получаваше като залог (уж след конкурс) най-перспективните руски предприятия. Държавата получаваше от тях в бюджета „кредити“, несъпоставими с реалната стойност на тези предприятия. Ако държавата не може да върне тези суми, предприятията преминават в собственост на хората, които скоро започнаха да наричат „олигарси“. Така и стана. В преобладаващия брой случаи – с нарушения на закона. Стана сливане на властта и бизнеса. Сливане, в същността си корупционно.
През януари 1996 г. Елцин обяви, че явно ще се съгласи да се кандидатира за втори президентски мандат. А на 1 март, тоест точно половин година след указа за предаване в залог на федералната собственост, той се срещна със семейството на най-големите собственици на частните банкови структури. Березовски, Гусински, Потанин, Смоленски, Фридман, Авен, Ходорковски се ангажираха да направят, и наистина направиха, всичко за финансирането на избирателната кампания на Елцин и преизбирането му за президент на Русия.
Банковите структури, влезли в сделка с властта, контролираха, според думите на Березовски, повече от половината от руската икономика и – което е особено важно – всички телевизионни канали и почти всички медийни ресурси. Властта реши „да преизбере“ сама себе си с помощта на големите пари, владеенето на средствата за масова информация и административните ресурси – с всякакви средства.