page contents Книжен Ъгъл: Итало Калвино: „Вярвам, че вълшебните приказки са истина”
Предоставено от Blogger.

Итало Калвино: „Вярвам, че вълшебните приказки са истина”

20.10.17

„Mарковалдо, или сезоните в града“ представят Нева Мичева и „Жанет 45“

Марковалдо на Итало Калвино (1923–1985) е като Скитника на Чарли Чаплин: симпатичен невзрачен герой, чиито провали са най-трогателните му победи и чийто чар е в доверчивото безстрашие, с което отново и отново се гмурка в живота. Марковалдо е общ работник в склада на голямо предприятие. Има жена, сюрия деца, празни джобове и огромен ентусиазъм. Двайсетте разказа в тази книга на пет пъти минават през всяко от годишните времена в големия град, където той неуморно се опитва да открие връзка с природата и с другите, без да изгуби себе си. Писани са в течение на цяло десетилетие по времето на италианския индустриален бум след Втората световна война, но са неочаквано актуални и днес. „Жанет 45“ ги поднася като „Кратки разкази завинаги“ #24 в превод на Нева Мичева, с оформление и илюстрации на Люба Халева.

„Едно изречение от въведението на Итало Калвино към неговите Италиански приказки разкрива тайната на Марковалдо: „Вярвам, че вълшебните приказки са истина”. Нещо повече, Калвино вярва и в обратното – че реалността е вълшебна. Когато започва да пише тези истории през 50-те и 60-те години на ХХ век, той не знае, че създава шедьовър в литературно направление, на което френските критици вече са сложили етикета nouveau roman, „нов роман”. Просто следва инстинкта си на разказвач и постига траен баланс между италианския неореализъм и приказното си разбиране за света“, пише „Ню Йорк Таймс“. Следва специалният предговор към българското издание.

Меланхоликът без носталгия

Предговор за българските читатели от Доменико Скарпа

Какво узнаваме за Италия от разказите в Марковалдо, и какво – за България? Вторият въпрос може да изглежда парадоксален, но и първият не е самопонятен – не всички са убедени, че литературата има пряка връзка с реалността. Книгата обаче е реален предмет: човек може да я гледа и докосва, да помирише лепилото и хартията, да се вслуша в шумоленето ѝ и разбира се – да я чете. И веднага, щом започне, тя ще отключи личните му мисли, емоциите, спомените.
Като италианец, който не владее български и откри книгата, която държите в ръцете си, докато тя беше още в процес на подготвяне, за мен голямата новост тук се оказаха илюстрациите на Люба Халева. В тях особено ме впечатли вездесъщото присъствие на автомобила, който на италиански наричаме не как да е, а la macchina, „машината” (и все едно дали ги тикат хора или пилци в човешки дрехи, в тези рисунки дори количките в супермаркета имат очертанията на коли). Вярно, главният герой не притежава автомобил – общият работник Марковалдо снове пеша или на колело, товари нещо в склада, в най-гъстата мъгла пътува с трамвая и по изключение веднъж дори взема „на заем” цял речен шлеп с пясък. Но автомобилът като лайтмотив съвсем не е недоразумение, а напротив – белег на прозорливост, която отвежда читателя в самата сърцевина на творбата: не само българския читател, но и италианеца, който пише тези встъпителни страници.

Запознах се с разказите за Марковалдо, когато бях на девет или десет години, в първата половина на 70-те (през миналия век, както вече е необходимо да се уточнява). Първите, които прочетох в читанката си в началното училище, бяха Гъби в града и Гора на магистралата. Няколко години по-късно, вече в основното училище, в христоматиите попаднах на още два, по-сложни: Канчето и Марковалдо в супермаркета. Колите и количките присъстваха още от първата ми паметна среща с Марковалдо, която щеше да се повтори като умножена изненада когато, вече на тринайсетина, прочетох целия сборник и преоткрих четирите известни ми истории...
Всяка преведена книга е среща между два мирогледа, а във всяка преведена книга от миналото срещата става даже четворна: между културата на изходното място от момента, когато книгата е била написана и отпечатана; културата на завареното място от същия момент, когато още не е подозирала за съществуването на появилата се другаде творба (от историята знаем например, че дистанцията между Италия и България отпреди половин век е била особено непреодолима); културата, която на по-късен етап решава да преведе книгата и се запознава с нея във вида, в който тя се е появила на бял свят, когато белият свят е бил друг; културата, към която спада произведението и която междувременно също е изминала дълъг път...
В началото на 50-те – началото на Марковалдо – Италия най-сетне започва да стъпва на краката си след войната. След падането на фашисткия режим на Мусолини през лятото на 1943 г. и кратко примирие със Съюзниците, две трети от страната, от най-северната ѝ част до Неапол включително, са завзети от германските войски. През септември същата година започва двайсетмесечна ожесточена съпротива срещу нацисткото нашествие, която е и гражданска война с преданите на фашизма италианци. Партизаните са борбено малцинство, наброяващо няколкостотин хиляди души. Сред тях най-организирани са комунистите и социалистите. Калвино встъпва в редиците на първите и партизанства по хълмовете и планините на Лигурия над Санремо, града на своето детство и младост. Когато войната свършва, се премества в Торино и започва работа в издателство Еинауди, което през 1947 г. публикува първия му роман – Пътеката на паяковите гнезда.
Гъби в града, първият разказ от бъдещия сборник за Марковалдо, излиза на 28 септември 1952 г. в торинското издание на в. Унита, орган на ИКП (чийто член Калвино остава до 1957-ма, когато напуска в знак на несъгласие с нахлуването на съветските войски в Унгария). Между него и последния минават години и точно през тях Италия се променя из основи. В началото на 50-те не е кой знае колко странно един „неквалифициран” многодетен работник с мизерна заплата през зимата да се види принуден да търси дърва за огрев в най-невъобразими места. В Гора на магистралата именно мястото дефинира епохата и културата. По онова време „магистрала” (autostrada) е още нова дума. През 1921 г. е основано анонимното дружество „Магистрали” (Società Anonima Autostrade), а три години по-късно се открива участъкът Милано–Варезе от бъдещата „Езерна магистрала”: път, създаден за поощряване на туризма, който е и първият в света с такса за преминаване. След изпитанията на войната тъкмо пътищата стават символ на т.нар. италианско „икономическо чудо”, за чието начало обикновено се брои 1954 г. (в разказите за Марковалдо от тогава в дома му все още постоянно става мразовито течение и нищо не е достатъчно, като се започне с храната). „Слънчевата магистрала”, която прекосява Ботуша по дължина, осемстотин километра от Милано до Неапол, е започната през пролетта на 1956-а и завършена през есента на 1964-та. И ако в началото на 50-те в цяла Италия циркулират малко над 500 000 автомобила, то след дузината години, които делят първите истории за Марковалдо от последните, те са почти четири милиона – това вече е друга страна.
Художничката на българското издание на Марковалдо си е направила труда да се порови из италианските реклами из вестници и списания от 50-те и 60-те – умен ход, тъй като, както видяхме, тази книга е родена тъкмо в периодиката: своего рода роман подлистник; фейлетон за микроисторията на нова Италия. Ако колите са двигателят на икономическото чудо (основаната през 1899-а Фиат дълго време е най-важната институция в Торино, където Калвино живее и работи през двайсетте години след войната, а Ферари започва дейност през 1947-ма, годината на литературния му дебют – съвпадение, но не съвсем случайно), то рекламата е неговият начин да се изразява и тя неслучайно също присъства в цялата книга, от Гора на магистралата през Луна и няк и Марковалдо в супермаркета до весело-катастрофалния апотеоз на финалния разказ Децата на Дядо Коледа...
Марковалдо е ясна, но не и лесна книга; поуката от нея съвсем не е елементарна. Може да се каже, че в тези двайсет разказа, подобни на двайсет къси комикса, Калвино е вложил в миниатюра поне две от особеностите на своя подход към света: опознаването на действителността чрез дребни знаци за издирване (например гъбите край трамвайната спирка, на които само Марковалдо обръща внимание) и остранението (литературния похват, който се състои в представянето на отдавна познат предмет от такъв ъгъл, че да изглежда неузнаваем). Идеята му, в общи линии, е да предостави на италианските деца от следвоенния период книга, поуката от която да е възрастна първо във фòрмата си и чак след това в съдържанието. „Небето се завърташе във всички посоки – сфера, която съдържа всичко, без предел, който да държи нея – и само едно изтъняване на вътъка небесен, като пролука, се отваряше към Вечерницата и я обрамчваше самотна над хоризонта: корава пробойна, застинала в една точка експлозия от светлина”. Ако някой читател в Италия попадне на това изречение, без да знае откъде е, изобщо няма да се изненада, че авторът е Калвино, но доста ще се учуди, че източникът е Марковалдо: едно тъй сложно, лирично, детайлно и възторжено-възвишено описание да се намира в книга, предназначена отначало за най-младите читатели? „И Марковалдо, като гледаше тесния лунен бряг, изрязан между мрака и виделината, изпитваше смътен стремеж нататък, като към среднощен плаж, по чудо окъпан в светлина” се казва в следващия абзац на същия разказ, Луна и няк.
На сегашната си почетна възраст – над половин столетие! – историите от Марковалдо, или сезоните в града описват една вече несъществуваща Италия. Причината, поради която продължаваме да ги четем в съществуващата, включително в училище, и причината, поради която ще започнете да ги четете и в България, е зарядът на техния език, който се усеща още от първата страница – там, където Калвино ни казва, че Марковалдо, човек с „око, непригодно за живота в града”, упражнява вниманието си с „осъзнаване на сезонни промени, съкровени желания и житейски несгоди”. Съвършено резюме – както в човешката си простота, така и в специфичното ѝ триделение – за този текст, закован в историята, но недосегаем за времето, вписан в дългата, безконечна продължителност на природните кръговрати. Да, Марковалдо е „неквалифициран”: неговият труд му налага единствено грубо бъхтане и оставя свободен ума му, който той винаги употребява като въображение и никога – като памет, за да лови в детайлите на това, което е, знаци за онова, което би могло да бъде, насочен опипом, но дръзновено към едно невидимо бъдеще. Марковалдо е меланхолик без носталгия, чиито надежди редовно биват попарени, без той изобщо да се огорчи – идеалният човек за потенциалното бъдеще. В този смисъл провалът, с който се увенчават почти всичките му начинания, е нещо вторично, незначително: без лош късмет, няма и добър.
Когато през 1985 г. Калвино умира, Примо Леви пише: „Природа и наука бяха едно и също за него: науката като увеличително стъкло за по-добро виждане на природата, шперц за проникване в нея, ключ към разбирането ѝ. Нищо в природата, каквато я представяше той, не е лирично или идилично, и все пак Калвино бе голям неин бард, макар и в негатив, тоест когато описваше нейното отсъствие от града”. Леви има предвид Марковалдо и Невидимите градове, но и семейните корени на Калвино, който е син на двама учени: баща му Марио (1875–1951) е агроном, изкарал една трета от живота си извън Италия и основал в Санремо експерименталната база, която именно го превръща в последвалия близо век в „град на цветята”. Майка му Ева Мамели (1886–1978), потомка на род от патриоти, които през ХIХ в. се борят за независимостта и обединението на Италия (един неин роднина, Гофредо Мамели, е авторът на италианския национален химн), е първата жена, която завежда катедра по ботаника в италиански университет. Точно както своя герой Марковалдо, Итало Калвино изоставя зеления Санремо и се премества в големия град веднага след края на войната. Прекъсва следването си в Аграрния факултет на университета във Флоренция, което е започнал през 1941 г. само от лоялност към баща си, и когато пристига в Торино, записва литература. Разривът на общия работник Марковалдо със селското му минало е поредната интерпретация на автобиографичен детайл... През същото десетилетие, през което пише за перипетиите на Марковалдо, Калвино неслучайно се решава да даде литературен израз и на отношенията си със своята майка (в краткия роман Строителната спекула, 1956–1957) и с баща си (в Пътят към Сан Джовани, писан по повод десет години от смъртта му). Би било чудесно след Марковалдо да се запознаете и с тези два текста – първият публикуван у вас преди повече от четиресет години под заглавие Италианска история, вторият непревеждан досега. Преводите нямат край, такова е тяхното естество, затова празнините в творчество на Калвино на български очакват макар и частично запълване...
Ако трябва да определя каква е по същината си книгата във вашите ръце, бих рекъл, че тя е въвеждащ курс по реалност: преподава ни несгодите на реалността и силата да преодоляваме разочарованията от нея, без при това да губим способността си да копнеем, да фантазираме, да играем и да се съзидаваме. Калвиновата утопия е повече лингвистична и педагогическа, отколкото политическа – всъщност единствената, която един писател може да си позволи да упражнява почтено.

Итало Калвино (1923–1985) е световното лице на италианската литература от ХХ век. Ражда се в Сантяго де лас Вегас, Куба, където временно работят неговите родители, ботаничката Ева Мамели и агрономът Марио Калвино. Отрасва в Санремо, на лигурското. През 1940 г. започва да публикува в периодични издания карикатури, филмови рецензии, разкази. В края на 1941 г. постъпва в Аграрния факултет на Торинския университет; през 1943 г. се мести в съответната специалност във Флоренция, но скоро прекъсва, за да се присъедини с по-малкия си брат Флориано към партизаните антифашисти в началото на 1944-та. След края на Втората световна война се връща в Торино, този път за да следва литература. Първият му роман, реалистичният Пътеката на паяковите гнезда, излиза през 1947-а – годината, в която Калвино завършва с дипломна работа върху Джоузеф Конрад. Следват произведения с все по-експериментален вкус: Разполовеният виконт (1952), Космически комедии (1965), Невидимите градове (1972), Ако пътник в зимна нощ (1979), Паломар (1983) и много други. Калвино работи с издателство Еинауди над 35 години в различно амплоа – редактор, завеждащ връзките с печата, управител, литературен консултант, водещ на знакови поредици, автор („...посветил съм повече време на чуждите книги, отколкото на своите, и не съжалявам: всичко, което служи на всеобщото цивилизовано съжителство, е добре вложена енергия.”). Пиер Паоло Пазолини го описва така: „Прозата му е повече френска, отколкото тосканска, вдъхновението – повече волтерианско, отколкото традиционалистко; семплото у него не е сиво, мярата му не е скучна, в яснотата му няма превземка. Сияйната му любов към света е заквасена и преплетена с приказка.”

През 50-те години на ХХ в. Калвино посещава за по няколко месеца СССР и САЩ и публикува репортажи и пътеписи; сътрудничи активно на пресата. Може би най-мащабното му начинание през това десетилетие е подборът и стилизираният преразказ на двеста италиански народни приказки, а най-значимо в личен план е приятелството и четиригодишната сърдечна връзка с актрисата Елза де Джорджи. През 60-те писателят пътува често, като най-дълго се задържа във Франция: там през 1962 г. се запознава с Естер Худит Сингер, аржентинска преводачка, за която се жени две години по-късно в Хавана. През 1965 г. се ражда дъщеря им Джована. От 1967 г. до началото на 80-те семейството живее в Париж. Калвино превежда Сините цветя на своя приятел Реймон Кьоно, който го запознава с Oulipo. През 70-те сътрудничи усилено на в. Кориере дела сера с разкази, пътеписи и коментари; изнася лекции в САЩ, пътува до Мексико и Япония, удостоен е с Австрийската държавна награда за европейска литература. През 80-те живее в Рим, но не спира да пътешества, да пише за пресата, да преподава. Отива си след инсулт през 1985 г., докато работи по своя предстоящ харвардски курс от шест лекции за бъдещето на литературата (две години по-късно петте завършени излизат под заглавие Американски лекции)... „и Италия потъна в траур, сякаш бе умрял любимият ѝ принц”.