page contents Книжен Ъгъл: Откъс: Огюстен, Ерик-Еманюел Шмит и Голямото око в „Човекът, който виждаше отвъд лицата“
Предоставено от Blogger.

Откъс: Огюстен, Ерик-Еманюел Шмит и Голямото око в „Човекът, който виждаше отвъд лицата“

3.10.17

Философски, етични и религиозни размисли и съдбовни въпроси са умело вплетени в съдбата на един странен, но ярък персонаж. Ерик-Еманюел Шмит е герой в собствения си роман

В новия си роман „Човекът, който виждаше отвъд лицата“ (Ера, превод Гриша Атанасов) един от най-известните и публикувани у нас френски автори следва традицията да изненадва с избора на сюжет и герои като същевременно продължава да разработва някои от традиционните си теми – човекът и религията, отношенията между различните религии.

Този път героят му е Огюстен, стажант без заплащане във вестник „Утре”, сирак без жилище и доходи, който има необикновена дарба – да вижда мъртвите, витаещи край всеки жив. Огюстен става свидетел на самоубийствен атентат, после, подтикван от напориста и необичайна съдия-следователка, започва да проучва вината на Бог за такива атентати, а това го отвежда до среща със... самия Ерик-Еманюел Шмит като специалист по религиите и до разговор с Бог или Голямото око.

Философските, етични и религиозни размисли и съдбовни въпроси са умело вплетени в съдбата на Огюстен, един странен, но ярък персонаж. Шмит успява да развълнува читателя и да го накара да следи с напрежение перипетиите на Огюстен в един роман, пълен с мъдрост и хуманизъм, който се чете с голямо удоволствие въпреки разтърсващите събития, с които започва и завършва.

Писател, сценарист, драматург и режисьор, Ерик-Еманюел Шмит е обявен за един от петнадесетте най-четени автори в света. Произведенията му са преведени на повече от 40 езика, а книгите му са публикувани в над 50 страни. Авторът е носител на редица награди, като една от най-престижните сред тях е „Гонкур за новела“ (2010). Следва откъс.

– Е, какво предлагаш, Огюстен? Младият чирак, разкъсван от амбиция, би трябвало да прелива от идеи, не е ли така? Надявам се, че не приемаш своето пребиваване тук като възможност да спиш на топло, макар че те сварвам за трети път на местопрестъплението.
Филибер Пегар тръби със заплашителен тон, убеден, че няма да отвърна. Забелязвам клопката, която ми подготвя. Ще падна ли в нея? Това ще го изпълни със задоволство. Мълчанието ми започва да го забавлява. Всъщност, ако е разочарован от мен, за сметка на това е очарован от себе си.
– Мисля си за разговори...
Той подскача, изненадан, че съм измънкал нещо.
– Моля?
– Можем да интервюираме местни видни личности, да им поискаме мнението за състоянието на света, за кризата, за несигурността, за...
– Ние?
– Вестникът.
– Ти?
– Защо не?
Пребледнявам, стреснат от дързостта си. Директорът задява журналистите:
– Пазете си местата, приятели: нашият стажант макарон се наема да беседва с великите хора на този свят. Скоро не само ще бачкате във всекидневник с международно влияние, без нищо общо със сегашния парцал, благодарение на който си плащате тока, но ще се окажете безработни, защото господин Огюстен Тролие ще ви замени.
Той не удостоява никого с „господин”, освен ако не иска да стъпче събеседника.

– Кого ще интервюира Ваша Самодостатъчност? Отвори си бележника с адреси, че да се възползваме и ние от твоята мрежа. Кого? Папата? Краля на Луната? Да не си възкресил Дьо Гол, Ганди или Чингиз хан? Никога не си разговарял с важна личност, нещастен земен червей!
Втренчва се в мен със сбръчкано чело.
Отварям уста да възразя, но не издавам нито звук. Застивам омекнал. Стъклото отсреща безмилостно ми връща отражението на глуповатия ми израз. Спречкванията винаги протичат така: когато обидата ме достигне, си поемам въздух, задържам дъх, отдръпвам език... и репликата не идва. Физически всичко функционира, интелектуално – изостава. Дори да притежавам лък, липсва ми стрела.
Шефът изръмжава, изпълнен с раздразнение:
– Хайде, на улицата!
Колегите престават да ни наблюдават и дават вид на погълнати, кой от монитора си, кой от статията си, кой от папките си. Вече са преживявали унижението с улицата и се опасяват заповедта на Пегар да не рикошира и да не се стовари и върху тях.
– Не ме бива на улицата, господине.
– Никъде не те бива. Марш на тротоара! Донеси ни нещо, намерено в канавката. Поне да събираш боклуци умееш, нали?
Да се подчиня. Да действам бързо, преди да е измислил по-изтънчено отмъщение. Грабвам якето, шапката и вълнените си ръкавици, но ми се иска да му обясня защо натежавам от топлината, защо задрямах, защо последните дни...
Пегар вече си е тръгнал.
Оставам да стърча жалко насред протрития килим. Сред стените не отеква нищо, освен трудолюбива тишина. Когато минавам край бюрата им, колегите ми навеждат глави, притискат лакти, свиват се – пазят се от мен, сякаш съм носител на опасен вирус. На уроки може би...
Излизам в коридора, отбивам се в тоалетната, изтръгвам мъчително няколко твърде тъмни капки от мехура си, после спирам при кухничката. Там се колебая. Сърцето ми препуска. Никого ли няма наоколо? Дали не се търкаля нещо за ядене, някое шоколадово десертче, парче кекс, филия хляб, бонбон... Откога не съм слагал нищо в уста? Оглеждам рафта и мивката: нищо. Предпазливо открехвам вратичката на хладилника, където е останала начената кутийка бира. Защо не? Бирата съдържа повече калории от водата. Макар че в моето състояние и най-малката капка алкохол може да...
Едра ръка, цялата в пръстени, ляга върху кутийката. Чистачката си възвръща собствеността и я надига към голямата си уста, която пресича глава, лишена от шия, затъкната върху торса. Без да мигне с гъстите ресници на клепачите си, покрити с мазен син грим, тя поглъща течността наведнъж, цъка с език, облизва си устните, въздъх¬ва доволно и се оригва...
След този спазъм тя вдига към мен очите си на алкохоличка, сякаш ме забелязва някъде в далечината, макар че стоя на петдесет сантиметра от нея, усмихва се бегло, после, с влачещи се чехли, усукани чорапи и нестабилна походка, си взема съдините и започва да мие пода с бърсалката. Като гледам как се вкопчва в дръжката, имам чувството, че е предназначена специално за да ѝ попречи да залита, а не за чистене.
Сигурен, че ме е забравила, изваждам кутийката от кошчето, където тя я е изхвърлила, и изсмуквам остатъка. Горчивият вкус на хмел регенерира сухия ми език, вълна от удоволствие преминава по гърлото ми като подземен трус, обратнопропорционален на капчиците, които са я предизвикали. О, само да можех да открия къде тази проклета Ум Калсум си държи запасите...
Взирам се в служителката на „Утре”. Често, когато се съсредоточа върху някой човек, успявам да проникна в тайните му. Като цяло избягвам тези експерименти, защото научавам прекалено много ужасии, без които спокойно бих могъл да мина, но днес съм гладен, затова не се колебая. Погледът ми се впива в тлъстия ѝ тил.
– Къде си скатала запасите си от бира? – повтаря мозъкът ми и я сканира.
Ум Калсум устоява.
До мен не стига никаква информация.
С квадратното си тяло, колкото високо, толкова и широко, опакована в жарсен халат на лилиуми, тя представлява неразгадаем монолит. Алкохолът, с който е просмукана, ме държи на разстояние – а и е опасно да се приближаваш до пълна кофа.
Настоявам.
Тя подпира брадичка на дръжката, затваря очи, престава да търка и започва да помръдва едва доловимо с левия си хълбок. Сигурно сънува, че танцува. Долавям около нея само музика, ридания на цигулки, подрънкване на ситар, приглушени барабани и някакви езотерични слова. Хаярт Алби Маак, Фат ал-маад... Сигурно си пее наум, тананикането предпазва нейните загадки и я превръща в непревземаема крепост.
Ум Калсум ме надмогва. Впрочем тя има надмощие над всички членове на персонала тук, макар че стои в дъното на стълбицата. Ако бърше зле или пропуска да вдига телефона – единствените ѝ задължения – Пегар никога не ѝ се кара, приема, че тя пренебрегва праха по ъглите, че забравя да изпразни кошчетата, че се тросва по телефона и не благодари на доставчиците – той си премълчава.
Когато постъпих в редакцията преди месец, веднага попитах колегите защо Ум Калсум се ползва от привилегията да не попада под тиранията на шефа? „Нямаме никаква представа. Ако тя ти обясни, ела бързо да ни просветиш.”
Ако днес някой новак попита мен, ще му отговоря по същия начин. Ум Калсум си остава загадка, загадка, която малкото изплъзващи се подробности правят още по-непроницаема.
Ум Калсум е родена като момче и в началото се е наричала Роберт Петерс. Една сутрин, на четиресет години, докато играел на шашки в едно бистро в Шатлино, където от радиото гърмяла „Озкорини – спомняй си за мен”, Роберт Петерс внезапно разбрал, че в предишния си живот е бил жена, и то не коя да е, а Ум Калсум, несравнимата арабска певица, звездата на Ориента, славея на Кайро, Безсмъртната, онази, която наричали „Четвъртата пирамида”!
Разтърсен от това откровение, той се преобразил за една нощ, започнал да носи рокли и високи токчета, да увива главата си с тюрбан, после се посветил на исляма и изоставил занаята си на бъчвар, за да се заеме с по-женски труд. Не се знае дали се е оперирал. Никой и не изпитва желание да провери, защото освен неговия апломб, облекло, прическа и ярък грим, у Ум Калсум няма нищо женствено: набит силует на камионджия, косми по ръцете, синкава брада, която към края на деня избива под светлия фон дьо тен, шкембе на алкохолик и гласище на жандарм. Лафуин, рижавият, който отговаря за спорта при нас, твърди, че тя си е запазила мъжките атрибути и не си инжектира хормони.
Ум Калсум царува в редакцията на „Утре”. Сякаш на трон зад високия тезгях от акажу тя наблюдава със стъклен, но властен поглед всеки, който влиза или излиза. Всеки, който навлезе в нейния периметър, се чувства длъжен да я поздрави – дори да направи реверанс – почест, на която тя никога не отвръща. Ако трябва да ѝ поискаме нещо, винаги го правим с уважение и дори с лека сервилност – впрочем в нейно присъствие това нещо веднага престава да бъде нейно задължение и се превръща в благоволение, с което може да те удостои или не. Когато зазвъни телефонът, тя се вглежда в него с неодобрение и изчаква петнайсет позвънявания преди да вдигне, за да се увери, че натрапникът наистина държи на обаждането си. Нищо не може да поколебае Ум Калсум. Тъй като хората, които я чуват в слушалката, се обръщат с „господине”, щом гласът ѝ отекне, тя с величествено спокойствие неизменно ги поправя – „госпожа!“. Лафуин веднъж ѝ подхвърли перфидно:
– Сигурно е отчайващо, да обяснявате на всеки, че сте жена?
– Така беше и в предишния ми живот.
Къде живее тя след работа? С кого?
В тесния коридор се отърквам в нея, докато вървя към изхода. Тя потръпва при допира ми, смаяна, че някакво човешко същество се вмъква в мечтанията ѝ, взира се в мен с напрегнато тяло, пита се за стотен път кой съм, отказва се и пак плъзва бърсалката си по линолеума.
Тъкмо преди фоайето наближавам кабинета на шефа, който е забравил да затвори вратата. Забавям ход: с какво се занимава, когато не ни крещи?
Господин Филибер Пегар е приседнал върху бюрото и пуши хаванска пура, загледан в улицата, обрамчена от тъмни кадифени завеси. Мисли си, че е сам на света. Вместо да проклина служителите си, медитира. Димът се издига тържествено от кафявата пура, завършваща с пръстенче бяла пепел. Той не раздухва огънчето, не я поднася към устата си, оставя я да изгаря бавно, поставил си за цел връхчето да остане непокътнато възможно най-дълго. Неволно спирам при вида на тази необичайна гледка.
Като се вглеждам по-добре, си давам сметка, че той не се е извърнал към прозореца, а към момиченцето, което стои в полумрака, момиченце на седем години с руси плитки и рокличка на шотландско каре. Докато той ѝ се усмихва, тя му прави кокетни муцунки.
Коя е тя? Не е позволено да идват деца във вестника...
Детето забелязва присъствието ми и ми помахва весело.
Спонтанно отвръщам:
– Здравей.
Момиченцето закрива устата си с две ръце, смутено, сякаш съм направил голяма глупост, после се скрива зад Пегар. Той се извръща към мен:
– Каква муха те е ухапала? Защо ми казваш „здравей“?
– О, не на вас, а на момиченцето.
Посочвам с пръст детето зад него, макар че сега, вече не го виждам. Пегар настоява:
– Какво момиченце?
– Момиченцето до вас, което се крие.
Къде е то? Напразно се накланям наляво и надясно и пристъпвам една крачка в стаята, за да разбера къде се крие, но то е избягало. Невероятно! Не го забелязвам никъде. Изведнъж коленича и оглеждам зад бюрото, под крес¬лото, отгръщам завесите.
– Огюстен, побърка ли се?
Не мога да разбера къде и как изчезна.
– Тук имаше едно момиченце! Момиченце на седем години, с руси плитки и шотландска рокля!
Лицето на Пегар се зачервява, погледът му угасва, ръцете му се разтреперват.
– Шегуваш ли се? – прошепва.
– Съвсем не. Не мога да си обясня как изчезна.
– Как така изчезна?
Приближавам се, за да разгадая фокуса, но Пегар ме спира и ме сграбчва за яката. Уплашвам се. Той се е превърнал в скален къс от омраза. Изпадам в паника. Усещам, че ще ме удуши.
– Как смееш?
Като крещи тези думи, той ме повдига, замъква ме до вратата и ме изхвърля във фоайето.
– Ще си платиш. Ще си платиш много скъпо...
Струва ми се, че забелязвам сълзи по ресниците му. Той се извръща, затръшва вратата и ме оставя на пода.
Ключът се завърта в бравата. Стъпките на Пегар се отдалечават към прозореца в дъното на кабинета.
Настава тишина.
Не мога да разбера какво се случи току-що: присъствието на момиченцето, изпаряването му, реакцията на Пегар...
Изправям се и се опитвам да оправя дрехите си. Иззад вратата се дочуват ридания, плач. Залепвам ухо за нея.
Дали момиченцето не се е върнало?
Звуците стават по-отчетливи, тежко дишане, изхълцвания на едър гръден кош, мъжки стонове: плаче Пегар, не непознатото момиченце.
Ако ме открие тук като свидетел на слабостта му, ще ме екзекутира на място: побягвам.

Навън влагата на булевард „Одан” плъзва студен воал по бузите ми. Макар че не е валяло, ситни капчици лъщят върху паветата.
Някакъв пияница се прозява на пейката. Няколко домакини довършват пазаруването си. Двама младежи с качулки си шушукат в един вход. В единайсет сутринта минувачите още са малко. Едно куче се протяга. „На улицата”, беше възкликнал Пегар, сякаш щях да се потопя в оживена тълпа, кипяща от желания, от възбуда, от амбиции, заляла хиляди хора, живеещи със сто километра в час, с лавина от безброй богатства, сред които щях да уловя перли, достойни да присъстват на страниците на вестника. Но Шарлероа не е нито Париж, нито Лондон, нито Ню Йорк. Рано сутрин град Шарлероа спи, примигва с очи, когато стане време за обяд, показва кратки признаци на активност в късния следобед, в часа пик, макар че струпаните един зад друг автомобили създават впечатление по-скоро за застиналост, отколкото за нетърпение. Неподвижността се е настанила отдавна в Шарлероа заедно с млечните облаци и бавния дъжд.
Оглеждам се наоколо, един гълъб отлита недоволен.
Каква информация ще събера?
Би трябвало да вляза в някое бистро, да се опра на бара, да отпивам от чашата си и да слушам клюките, подхвърляни от съдържателя или клиентите. Но тази операция изисква да ѝ отделя няколко евро. А джобовете ми са празни. Не само джобовете, а и стомахът ми. Тротоарът свършва, без да забележа, и си изкълчвам глезена.
Рухвам на земята.
О, ако можех да припадна! Да ме свестят пожарникарите, да ме откарат в спешното отделение, където ще ме нахранят със сандвич, супа, компот...
Разтривам си крака. Няма да се получи. Само ме боли. И болката ще отшуми. По-бързо от глада ми. Изправям се. Пред мен, на двайсетина метра, елегантна жена вади ябълка от кошницата си, захапва я леко. Телефонът ѝ вибрира. Тя оставя златната превъзходна на ръба на пейката, за да отговори. Да използвам нейното разсейване и да ѝ отмъкна плода?
– Огюстен, въздържай се.
Съвестта ми предпочита глада пред срама.
– Събери информация. Върни се във вестника с новини. Иначе...
Някаква безчестна част от мен изпитва желание да спори със съвестта ми:
– Иначе какво? Нито ми плащат, нито ме признават. Този стаж не води до нищо. По-добре да прося.
Свивам рамене и продължавам по булеварда. Звънят камбани. На площад „Шарл II” отслужват опело.
Краката ми поемат в тази посока, защото по пътя има заведение за бързо хранене. Естествено, няма да вляза – но знае ли човек? – може някой на излизане да си изхвърли в кошчето картофките или половин хамбургер. Вчера се нахраних така, не ме е гнус да вземам наяденото.
Някакъв човек ме блъсва.
Едва не се просвам, а той дори не забелязва.
Отказвам се да искам извинение – не съм в състояние да се бия – подпирам се на една фасада и си разтърквам рамото.
Нервният човек внезапно пресича улицата. Сега го виждам по-добре: около двайсетгодишен, с обемиста парка върху хилаво тяло, кестенява дълга коса под боне, гъста, но подстригана брада, тъмни очи с леко разширени зеници. Той хвърля тревожни погледи, главата му непрекъснато се върти наляво-надясно.
Той ме заинтригува.
Какво има зад него, току до рамото му?
Той се спира, попипва часовника си. Различавам по-добре птичката, която подхвръква около него.
Какво е това? Гарван? Кос?
Присвивам очи и фокусирам погледа си.
Същество с пера?
Полудявам... Дали не ставам играчка на въображението си? Вместо животно виждам миниатюрен мъж, човешка фигурка с антрацитеночерна джелаба, която гневно размахва ръце.
Преглъщам слюнката си и притискам длани към мазилката, на която съм се подпрял, за да се уверя, че наистина се намирам в действителността.
Отсреща младежът бърше челото, потреперва, колебае се, после решава да се върне обратно. Хомункулусът започва да се гърчи, да прави гримаси, да крещи. Не различавам думите, но схващам, че миниатюрното създание ругае младежа.
Той се сковава, остава неподвижен. Слуша какво му казва създанието в джелаба, затваря очи, поема си дъх. Ето че сега кима. Съгласява се. След минута спокойствието го достига, изпълва го. Създанието усеща, че печели, и губи ожесточението си, заговаря по-равно, все по-сигурно в надмощието си във всеки следващ миг.
Отново надъхан, младежът се усмихва и му казва нещо. Всичко се нарежда. Те са постигнали съгласие.
Камбаните престават да звънят.
Младежът поглежда часовника си и издиша решително. Продължава в първоначалната посока с големи крачки и завива.
Аз го последвам. Наистина, това няма да ми донесе новини, но създанието, което го ескортира, като се плъзга през атмосферата, сякаш е хвърчило в небето без полъх, ме интригува.
Младежът излиза на шестоъгълния площад „Шарл II”. На стълбището на църквата се тълпят опечалени роднини, излизащи от службата. Изнасят ковчег.
Младежът продължава пътя си и се изкачва по стълбите, където тълпата застива.
На свой ред излизам на площада, когато нещо привлича погледа ми: вляво от мен върху едно кошче се мъдри кутийка с пържени картофи. Изглеждат още топли. Оставени са току-що.
Не мога да устоя и изоставям проследяването, награбвам ги с шепи, за да ги натъпча в устата си. Не смея да повярвам, че след няколко минути вече няма да съм гладен.
Зъбите ми се впиват в сипкавата маса. Съживявам се. Или по-скоро, ще се съживя.
Но къде е моят човек със странното си летящо създание?
Обръщам се и го забелязвам, оттатък фонтаните, на метър от служителите на погребалното бюро, които вкарват ковчега в лимузината.
Тогава той разтваря парката си, изкрещява нещо с дрезгав глас и прави рязък жест.
Отеква взрив.
Нещо раздира небето.
Въздушната вълна ме повдига.
Политам.
Падам.