page contents Книжен Ъгъл: Любов, Париж, Коледа и книги в „Малката книжарничка край Сена” на Ребека Рейзин
Предоставено от Blogger.

Любов, Париж, Коледа и книги в „Малката книжарничка край Сена” на Ребека Рейзин

19.12.17

Роман от бибилиофил за бибилиофили

Няколко месеца преди Коледа две приятелки, които живеят от двете страни на Океана, решават да си разменят градовете и… книжарниците. Французойката Софи, която страда по неверен мъж, иска да избяга от Париж и заминава за САЩ, за да поеме книжарницата на американката Сара. Приятелят на Сара – красивият млад журналист Ридж, пътува по работа из целия свят, затова тя поема към Париж, където има по-голям шанс да се виждат.

Само че във френската столица Сара не намира идилията, която очаква. Тя се изправя пред безброй препятствия – запознава се с различни и не винаги приятелски настроени хора, успява да се пребори с редица непредвидени обстоятелства, налага доста промени, нарушавайки наложените от години правила за работа и разкрива дълбоко пазена от най-големия си съперник в книжарницата тайна.

Междувременно известен писател, който всекидневно прекарва часове наред в малката книжарничка край Сена, се вдъхновява от чантичка със стари любовни писма, която случайно намират заедно със Сара. Кой е авторът на тези писма? Ще успее ли Сара да се справи с всички предизвикателства, които животът сред книгите в Париж ѝ предоставя? Това ще разберем от страниците на романа „Малката книжарничка край Сена” от Ребека Рейзин (Сиела, превод Надя Златкова).

Ребека Рейзин е истински библиофил. Зад гърба си има няколко публикувани истории в антологии и списания. „Малката книжарничка край Сена” е първият ѝ роман, но в библиографията ѝ фигурират още няколко романа, сред които и останалите два от серията, посветена на книгите и Париж – „The Little Antique Shop under the Eiffel Tower” и „The Little Perfume Shop off the Champs-Élysées”. Героите на Ребека обикновено са сърдечни, готови да се притекат на помощ на всеки, вярващи в доброто и в любовта. Персонажите, с които ни среща на страниците на „Малката книжарничка край Сена”, не правят изключение. Следва откъс.

Гледах сградата пред мен с отворена уста. На табелата, която беше закрепена на върха ѝ, износена и избледняла, пишеше „Имало едно време“. Бях виждала безброй снимки и Софи беше изнесла лаптопа си навън, когато говорихме по скайпа, за да ми покаже фасадата и изгледа към Сена. Но да я видя наистина – избелелите ѝ червеникавокафяви тухли и реката с цвета на мътен чай от другата страна на улицата, – това беше нещо съвсем друго. Начинът, по който сградата бе леко приведена, сякаш времето и природните стихии я бяха изкривили.
Времето сякаш спря, докато зяпах на всички посоки. Едва сега улових цял един свят от акценти, които звучаха наоколо. Усетих аромата на Сена – земен, загадъчен.
Суетенето на сервитьорите в едно оживено бистро, звънът на чашите, потракването на прибори по чиниите. Засенчила очите си от блясъка на белите им ризи и вдигнатите високо сребърни подноси, аз се завъртях на триста и шестдесет градуса и огледах всичко наоколо. Коли надуваха клаксони и заемаха места, които изглеждаха прекалено малки, а умелите им шофьори успяваха да паркират, без да правят много маневри. По тротоара имаше редица от черешови дървета, голи без ароматните си цветове. Те стояха високи и горди като стражи. От едната страна на книжарницата имаше малка дървена къща на кокили, като пощенска кутия, пълна с книги с картинки и написана на ръка табела „Детска библиотека“. Една редица деца чакаха търпеливо реда си да отворят миниатюрната стъклена врата и да си изберат книжка втора употреба. Зад тях родителите правеха снимки на „Нотр Дам“, която се извисяваше в далечината, или моста „Сен Мишел“ отдясно. Други държаха карти, сбърчили съсредоточено лица. Самата лудост на всичко това ме накара да се разсмея. Беше толкова оживено! Аз бях като точица сред бъркотията от хора, които прос то живееха своя живот.
Обърнах се отново към книжарницата, приближих се и надникнах през прозореца. Беше точно както си я представях – до тавана се издигаха тъмни дървени рафтове, книгите бяха наредени на два реда, а тези високо горе бяха бежови от прахта. На главното ниво стояха нестабилни стари маси, отрупани с шарени нови издания.
Една огромна купчина от последния популярен любовен роман беше изложена до входната врата без никаква сянка на оправдание. Какви книги се продаваха най-добре тук? Нямах търпение да разбера. В Ашфърд най-популярни бяха любовните романи, с покупките си на бурни любовни истории жените в града се грижеха да остана платежоспособна. Дали щеше да е същото и тук, в града на романтиката и страстта? Надявах се да е така. Обикновено можех да кажа какъв жанр предпочита човек само като го огледам набързо и видя поведението му – дарба, с която се гордеех и се радвах, когато събирах книгите със собствениците им.
Някъде отгоре беше апартаментът на Софи и мисълта за едно бързо подремване върху свежи чаршафи беше прекалено изкушаваща, за да ѝ се противя. Ще поздравя набързо служителите и след това ще поспя. Приключенията щяха да са много по-приятни, след като си почина. От лоялност към приятелката си старателно бях избягвала да гледам през витрината на съседния магазин за сирене. Със сигурност щях да живея на френско сирене, но нямаше да го купувам тук, за да няма вкус на отчаяние.
Отворих вратата на „Имало едно време“ и се озовах сред тълпа хора.
– Извинете, може ли само да... – никой не помръдна и сантиметър, за да ми направи място да мина, не мисля, че дори успяха да ме чуят или видят сред хаоса. – Извинете – повторих аз и думите ми потрепнаха нагоре, нечути.
Софи ми бе казала да намеря Осеан, французойка, която работеше в книжарницата от години, и тя ще ми покаже апартамента и ще ми каже какво точно трябва да правя в книжарницата.
Пристъпвайки на пръсти, аз се опитах да намеря щанда. С толкова много хора вътре беше задушно. Как приемаше Софи толкова много пръсти да докосват книгите ѝ? Един мъж пред мен взе книга и я прелисти небрежно. Потреперих, чувайки изпукването на гръбчето, когато то се разцепи. Нужна ми беше цялата ми воля да не грабна книгата от ръцете му. Предполагам, че и тук щеше да е точно толкова трудно да оставя книгите да си отидат, макар че можеше да е десет пъти по-зле, съдейки по размера на тълпата.
– Ъмм, може ли да мина, ако обичате?
Никакъв отговор. По дяволите, това е да си метър и петдесет!
Вдясно имаше малка ниша, достатъч на за куфара ми, така че го оставих там, натъпках отгоре и раницата и провесих якето си върху нея. Пробих си решително път с лакти към щанда през бавно движещата се маса от хора, викайки „Извинете. Съжалявам“. Боже, трудно беше да се диша. Най-накрая намерих малко мяс то близо до щанда и се наблъсках в него, отбелязвайки си наум следващия път да нося ярки дрехи и може би мегафон.
Едно момиче с огненочервени къдрици обслужваше клиентите, слагайки в книгите им известния печат с логото на „Имало едно време“. Опашката, дълга и извиваща се като змия, стигаше чак до тъмните недра на магазина. Софи ми беше разказала за служителите, но пътуването беше дълго и мозъкът ми блокира. Как се казваха?
– Аз съм Беатрис – каза червенокосото момиче, без да вдигне поглед. – Ти сигурно си Сара. – Тонът ѝ беше равен, почти неутрален и имаше силен британски акцент. Оставени без внимание, клиентите се намръщиха. Къде бяха останалите служители? За момент ме разсея една кристална ваза, в която имаше рози, толкова червени и ароматни, че трябваше да спра и да ги помириша, докато уханието им се носеше във въздуха.
– Никога не съм виждала толкова красиви цветя... – дори и цветолистчетата имаха аромата на любов.
– Американците не са така деликатни в проявите си на любов като французите – усмихна се леко Беатрис.
Това заяждане ли беше?
– Какво значи... – гласът ми замлъкна. Сред цветовете се гушеше малък плик с моето име на него. Ридж. Отворих го бързо с разтуптяно сърце и прочетох написаното на един дъх, за да мога да се върна към Беатрис и да изтичам горе да поспя.
Сара Смит,

Нямам търпение да ти шепна на френски, а вятърът да носи думите ми, докато се разхождаме под дъжда из забравените улички на Париж.
Може да ни разделят океани, но знай, че си в сърцето ми сега и завинаги.
Je t’aime,
Ридж