С Брус Дикинсън зад кулисите на IRON MAIDEN

Рок и метъл легендата проговаря

Налейте си една бира, „заключете дъщерите си”, затегнете коланите, защото рок и метъл легендата Брус Дикинсън ви кани зад кулисите на IRON MAIDEN!

В своята книга вокалистът на „Желязната девица” ви кани да яхнете буря, която и най-смелите ви фантазии не могат да си представят.

От трудното си детство и сблъсъците с британската образователна система и насилието в нея през страстта си към фехтовката, авиацията, бирата, писането и киното до събирането на една от най-великите банди на всички времена – Брус Дикинсън създава текст, който е много по-различен от всяка автобиография, която сте чели досега. 

В „Автобиография. За какво служи този бутон?” (Сиела, превод Коста Сивов) няма да откриете информация за деца, бракове, разводи, предприемачески проекти; няма да прочетете любимите вицове на автора, нито ще откриете пазарски списък от събития в определена последователност. За сметка на това в нея ще се озовете на едно приключение, в което музика и летене вървят ръка за ръка.

Ако смеете да заложите на “The Number of the Beast”, да изкрещите 666 в лицето на смъртта, да се сблъскате с огромните егота в света на рока и метъла, да преживеете отново раздялата на Iron Maiden, да се завърнете при тях, а междувременно да не ви е страх да рискувате живота си в авиационни инциденти – то тогава тази книга е за вас.

„Автобиография. За какво служи този бутон?” гребе с „големия черпак” от живота на творец, родил се в бурните вълни на едно неспокойно минало, но разхождащ се по струните на едно също толкова интензивното и богато настояще. Следва откъс.

Да си в банда, която се слуша по цял свят и чийто албум е номер 1, е като да се въртиш на въртележка. Само дето в на¬шия случай въртележката не спря, нито забави ход през след¬ващите пет години. Бяхме си проправили път напред и сега се намирахме на ръба на бездната. Преминахме го и полетяхме право надолу, пищящи, с щръкнали коси и огромен прилив на адреналин. Пет години подобен начин на живот може да разклати много сериозно всякакви вътрешни жироскопи, на които разчита човек. Засега обаче просто се наслаждавахме на тръпката.

Веднага след като албумът беше миксиран, сингълът Run to the Hills беше издаден и продаде почти 250 000 копия във Великобритания. Преди албумът да бъде официално пуснат на пазара, вече бяхме започнали британското си турне и прежи¬вяхме първите си няколко спречквания, които щяха да узреят с годините.

Графикът ни беше нелеп: осем участия, почивен ден, седем участия, почивен ден и така нататък. Всеки концерт продължаваше по два часа, а вокалите не бяха сред най-лесните на света. Разположението ни на сцената веднага предизвика някои търкания. Самият аз бях традиционалист, що се отнасяше до това, а именно, че щом съм певецът, ще бъда отпред. Ако сви¬риш соло, ти заставаш отпред. Ей такива неща.

Стив Харис имаше други идеи. Той искаше да стои пред всички и да бяга по цялата сцена. Не бях съгласен. Нямаше да пея зад басиста.121

Контролните монитори76 също бяха разположени на равни разстояние един от друг, което означаваше, че няма една основ¬на точка, в която да се съсредоточа, докато пея.

Първо правехме саундчек и след това излизахме да сви¬рим. Първото, което направих, беше да преместя контролните си монитори отпред и в центъра на сцената. Стив измърмори нещо и помощниците ги преместиха обратно. Аз отново ги върнах в центъра.

По време на първата половина на песента бас китарата беше навряна в носа ми. Явно имаше някаква граница, която бях преминал. Отвърнах на удара, като сложих ненормално го¬леми крака на стойката на микрофона си. Основата є заприлича на телевизионна антена. С периферното си зрение забелязах как Стив се приближава до мен и я позиционирах така, че да играе ролята на антибасистки капан. Все още имам счупени зъби оттогава, тъй като Стив не се спираше, а ми връхлиташе с всичка сила.

Чашата преля, когато свирихме в „Нюкасъл Сити Хол“.

Пристигнахме там от Единбург в невъобразимо ранен час, защото Род смяташе, че е чудесна идея да снимаме клипа за The Number of the Beast цял ден, непосредствено преди концер¬та. Доведохме си и танцьори, на чиито гърбове беше изписано числото 666. Май това беше моя идея.

Както и да е, наложи се да държим вратите затворени, за¬щото продължихме да снимаме половин час, след като публиката трябваше да бъде пусната. Разбира се, всички бяхме изтощени. Качихме се на сцената, която беше доста малка, и двамата със Стив прекарахме един напрегнат концерт, като два елена, блъскащи рогата си.

Наложи се Род да ни разтървава зад сцената. Двамата ня¬махме търпение да навием ръкави, да излезем навън и да се разберем като мъже. Стив крещеше на мениджъра ни, докато той ни разтърваваше:

– Направо да си ходи, мамка му!

Е, не си тръгнах, мамка му. Не можете да се оплачете, че не съм ви предупредил, момчета – казах ви, че ще е трудно. Трябва да свиквате.

Накрая стигнахме до компромис кой къде да си разполага микрофоните и мониторите, както и кой къде да стои. Добрите обноски спечелиха надпреварата с безграничния ентусиазъм. Това си беше малко постижение, което ни запрати по нови пътища на театралността.

Чухме новината, че албумът е номер 1, докато се отписвах¬ме от един евтин хотел във Винтертур, Швейцария. Радостта ни беше помрачена от нуждата да бутаме огромния си тур автобус надолу по хълма, за да запали. Шофьорът ни обясни доста под¬робно, че аварийната спирачка изтощава акумулатора и че това чудо пресушава онова чудо...

Можеше да обобщи с две думи и да си признае, че е забра¬вил фаровете включени.

Свирихме във всички страни, за които само бях слушал, но никога не бях посещавал. Получих възможност да упражнявам калпавия си френски, който беше много по-добре от липсващия ми испански. На концерта в Мадрид се опитах да кажа една фраза, която означава: „Вие сте най-добрите певци в света“.

Знаех, че „Ел Мундо“ е вестник и бях наясно какво означа¬ва в превод. Кантанте77 беше свързано с пеенето. Хей, колко трудно можеше да бъде?

Каквото и да изрекох, изрекох го дръзко и всички завикаха възторжено.

Казах нещото отново и хората пак завикаха възторжено, но не чак толкова.

Помислих си, че не са ме чули първия път, затова го изре¬кох бавно и много дръзко и ясно.

Настъпи тишина.

След концерта попитах какво се е случило.

– Ами, каза, че си най-добрият певец в света.

Хмм. Звучно, уверено и невярно.

Напуснахме Европа и триумфално потеглихме към всяка страна, за която си струваше да се говори. Отидохме в САЩ – едно толкова екзотично място, че цяла седмица не можах да спя от нетърпение да го посетим.

Кацнахме в Детройт, Мичиган, през лятото. Следващата спирка беше Флинт и още няколко места, които никога не бях чувал. Бяхме в сърцето на Града на моторите78 преди водните скандали и срива в цената на имотите. Нашата атака можеше да започне като трети участник в една странна групичка – Rainbow и 38 Special.

Последния път, в който бях на турне с Rainbow, Греъм Бо¬нет беше певец на бандата. Той беше известен с чудовищно силния си дрезгав тенор и странния си вкус към сценичното облекло, в добавка с прическа, която би подхождала повече на Джеймс Дийн79, отколкото на сътрудника на „Мъжа в черно“ – Ричи Блекмор.

Бях и все още съм огромен фен на Блекмор80. Разбирам увлечението му да носи заострени вещерски шапки и да облича групата си като менестрели81. На това турне обаче нещата не стояха така. Сега певец беше Джо Лин Търнър, американец, с когото Ричи се надяваше Rainbow да пробие в САЩ. Иро¬ничното е, че ако Рони Дио беше останал в бандата, може би целият свят щеше да пощурее по нея, но това са само предпо¬ложения и спекулации.