page contents Книжен ъгъл: „Макове през октомври“ на Лаура Риньон Сирера – за книгите, които лекуват
Предоставено от Blogger.

„Макове през октомври“ на Лаура Риньон Сирера – за книгите, които лекуват

9.10.18

Спомняте ли си коя беше първата книга, която прочетохте? Има ли заглавие, което времето не може да изтрие от съзнанието ви? Има ли автор, който е бил с вас през целия ви читателски живот? 

В „Макове през октомври“ (Хермес, превод Весела Чергова) Лаура Риньон Сирера говори именно за тези творби и писатели и така създава много повече от „книга за книгите“. Литературата е не просто главен герой в романа, тя се превръща в начин на общуване, в лек за душата, в път към любимите хора.

Каролина е собственичка на живописна кафе-книжарница в центъра на Мадрид. Тя води спокоен живот, изпълнен с много книги и семеен уют. При инцидент обаче губи баща си. Налага се и майка й да постъпи в клиника, защото отказва да общува с околните. След месеци без подобрение Каролина измисля терапия, с която ще се опита да събуди майка си от кататонията.

През целия си живот родителите й са били отдадени на литературата и са възпитали децата си на същата обич към книгите. Затова и Каролина се надява, че като й чете, майка й ще се върне в действителността. Но не кои да е книги, а тези, които са променили Каролина. Така чрез историите тя разказва на майка си за себе си, за повратните моменти в живота си, за премълчаното през годините. Оказва се, че терапията повлиява не само на майка й, а и на самата нея, като й помага да се помири с призраците от миналото.

Лаура Риньон Сирера е родена в Сарагоса, но от дълги години живее близо до Мадрид. Тя е стюардеса, писател и автор на блог. Публикувала е сборника с разкази „Господар на съдбата ти“, награден през 2014 г. с Premio Éride Ediciones. След това издава и два романа: „Всичко, от което бягаме“ и „Макове през октомври“, които се радват на голям успех и положителни отзиви от критици и читатели. Следва откъс.

На шестнайсет години мама започнала работа в Националната библиотека. Задълженията й се изчерпвали с това да вдига телефона и да записва съобщенията, освен че всяка сутрин трябвало да се явява преди осем часа с чаша кафе и поднос прясно изпечени кроасани, които оставяла на бюрото на директора, преди да е пристигнал на работа. Дядо ми не й дал право на избор, защото предопределил съдбата й далеч преди тя да е дръзнала да мечтае за бъдещето си.

В редките случаи, когато ни разказва спомени от детството си, не пропуска да отбележи, че извадила голям късмет да се роди четвърта поред, след трима братя, защото е убедена, че в противен случай дядо ми щял да излива върху нея целия си гняв, че първородната му рожба не е мъжка. При все това, на пръсти се броят лошите думи, които сме чували от нея по адрес на баща й. „Други времена бяха – заявява, – но имах привилегията от всички злини на мен да се падне най-малката, защото израснах заобиколена от книги и библиотеката бе единственото място, където се чувствах щастлива.“ И така, когато баща й я уведомил какво ще работи, тя се почувствала най-голямата късметлийка на света.
При това положение се оказва трудно да намериш щастието си, щом преди да си започнал да мечтаеш за него, някой вече е решил вместо теб, както се случило с нея и с по-големите й братя: ти ще станеш лекар, ти – адвокат, ти – архитект, а ти – образована домакиня. Така започнал животът на четирима младежи, които нямали избор, освен да потърсят щастието си в мечтата, начертана от баща им за тях още преди да са се появили на белия свят.
Когато говори за това, в думите й се долавя известна тъга, но се чувства щастлива, защото съзнава, че макар планът за нейното бъдеще да бил най-скромен от четиримата, баща й проправил пътя към най-съкровената й мечта – да израсне сред думите, написани от други хора.
Вероятно затова нейното битие, изглежда, е писано със заглавията на глави от коя да е книга. И това не е някоя съчинена от въображението ми теория. Помня, сякаш беше вчера, как реагира, когато й казах, че историята на живота наподобява пренаписване на роман. Усмихна ми се с блеснал поглед и поясни с неприкрита гордост: „Каролина, всеки живот може да бъде разказан в роман, ала не е лесно да вдъхнеш живот на романа. В написаните истории героите са верни на себе си, а времето нито се забързва, нито се забавя, времето е такова каквото е. Изкусно направените описания може да добият такава поетика, че да ти позволят да се разходиш из пейзажа им, а отношенията между героите са непоклатими и верни на мотивите, които са ги породили. Една добра творба никога не те разочарова, а както знаеш, в реалния свят разочарованията са ежедневие. Ако по някаква причина изпитаме потребност да превърнем нечия чужда история в наша собствена действителност, нека бъдем честни с автора и да не променяме нищо от творбата му, освен ако промените не биха подобрили оригиналния текст... За да го постигнем обаче, трябва да познаваме всяка подробност и да изследваме всяка причина, подтикнала автора да избере имената и определените емоции, трябва да разголим героите, а най-важното е да познаваме себе си. Нужна е смелост, това е тайната“.
След дълго мълчание, през което смилах идеите й, ми прошепна, сякаш се опасяваше, че някой може да я чуе: „Въздействие“. Промълвеното така ме втрещи, че чак се уплаших, защото не знаех с коя от нейните художествени личности разговарям. Напусна помещението, за да се върне скоро с книга в ръка. Носеше опърпан екземпляр на романа „Въздействие“ от Джейн Остин: „Прочети я и ще разбереш по-добре за какво ти говоря“ - добави, преди да изчезне.