Откъс: Йежи Гедройч в „Автобиография за четири ръце”

„Тази книга е моя автобиография, а не история на Полша. В нея пиша за хора и дела, с които съм се сблъсквал пряко и които бяха важни за мене”

„Автобиография за четири ръце” (Колибри, превод Силвия Борисова) е подписана от една от знаковите личности по време на Студената война и социализма „с нечовешко лице“ – не само за Полша, а и за целия източен блок. Книгата представлява пъстра картина на бурния живот на Гедройч на фона на най-важните събития в Европа през ХХ век. Написана увлекателно, но и премерено, тя съдържа същностни размисли за нашето време и любопитни факти и истории за личности и процеси, интересни за всеки европеец. Автобиографията несъмнено ще обогати и българските литератори, историци, всички, на които не е безразлично в какъв свят и как живеем.

Йежи Гедройч (1906-2000) е основателят, ръководителят, мозъкът и душата на легендарния Литературен институт и списание „Култура“ в градчето Мезон-Лафит край Париж. Редактора, както го знаят тогава – и помнят до днес, – осъществява мечтата на живота си да поддържа културата в емиграция жива и свързана с културата в неговата Страна, дума, която той винаги пише с главна буква. За него полската литература и култура са неотменима част от западноевропейските. Домът на духа в Мезон-Лафит е като домашното огнище за хората от редакцията и гостите, които домакинстват и разговарят разпалено по важни политически и нравствени теми. То угасва символично със смъртта на Редактора – списанието спира да излиза, а институтът остава като архив и библиотека.

На 13 ноември в 18:30 ч. в литературен клуб „Перото” за книгата и автора ще говори проф. Боян Биолчев. Модератор: Марин Бодаков. Събитието се осъществява съвместно с Полския институт в София. Символичен домакин е вестник "К". Следва откъс.

Ако трябва да характеризирам накратко климата в дома на моите родители, като най-поразителен елемент бих споменал преди всичко голямата толерантност. Вкъщи имаше много книги – два големи шкафа, главно полски, но също така френски и руски. Аз започнах да чета много рано, което не ми беше трудно, така че дори не помня кога и как се случи, и понеже като дете често боледувах, доста време прекарвах в леглото в библиотеката. Книжната сбирка на родителите ми сигурно беше без определена цел, главно от местни книги. Но освен енциклопедиите и патриотичните издания – различни брошурки като Полша още не е загинала със забавни илюстрации – имаше и модерна литература и доста исторически книги, които силно ми повлияха. По това време поглъщах невероятен брой четива, включително абсолютно неподходящи за моята възраст: Госпожица Мери на Тетмайер и други подобни.

Това предизвикваше изумление, защото, естествено, се хвалех в разговори. Но не ми беше забранявано. Впрочем както, когато се върнах от Москва, пушех – и това не ми забраниха, което смятам за много разумно.

Семейните традиции почти не ме интересуваха. С тях се занимаваше главно баща ми, който пазеше различни документи, албум със снимки и дагеротипи от деветнайсети век. За съжаление, всички бяха унищожени по време на Варшавското въстание, защото брат ми Зигмунт ги бил дал на съхранение в някакъв манастир, а добрите монахини от страх ги изгорили. Татко говореше рядко с мен за миналото на семейството, сигурно защото виждаше колко слабо ме интересува това.

До 1919 година родителите ми живееха в Минск Литовски. Бяхме доста бедни. Богатството било свършило със самоубийството на прадядо ми Луциян, гвардейски офицер в руската армия. След смъртта му, съгласно тогавашния обичай, семейният съвет поел управлението на имотите му и разпилял всичко, така че дядо ми едва не останал на улицата, само с някаква къщичка в Смиловиче. Затова баща ми беше завършил фармацевтика и работеше като аптекар. Атмосферата вкъщи беше като при криза, мизерна. Най-тежко ни беше, когато се върнахме в Полша. Ходех на училище неохотно, защото това беше прочутата гимназия „Ян Замойски“, където учениците бяха не какви да е, симпатични впрочем, но аз, все едно, се чувствах ужасно сред тях заради бедняшкото си облекло.

В Минск живях до 1916 година. Едно от тогавашните забавления с връстниците ми беше лягането на релсите, не напряко, разбира се, та когато отгоре преминава влак, да демонстрираме храброст. Но понеже тогава бяха военни години, особено ме вълнуваше войската. През града преминаваха, някои и се задържаха, различни военни отреди и обози, имаше поразително екзотични като черкезите. Веднъж някакви симпатични войници ми позволиха да се кача при тях и ме взеха със себе си; нашите ме откриха десетина километра извън Минск и ме прибраха въпреки протестите ми. В Минския край беше разквартирувана и полска войска, корпусът на Довбор; в него служеха много познати и роднини, които идваха вкъщи и които често срещах. Благодарение на тях чух за легендарния Пилсудски; портретите му стигаха до Минск и до Москва както легионерските песни. Оттогава е моето възхищение от личността на Юзеф Пилсудски. От домашните уроци съм запомнил само тези по пиано, които бяха същинска каторга. През 1916 година ме изпратиха в гимназия в Москва. Настаних се в пансион сред двайсет и повече момчета. Тогава за първи път се срещнах с руския език и култура, защото вкъщи говорехме само на полски. Макар че нямам никаква дарба за езици, овладях руския бързо и добре, което по-късно във Варшава ми създаде проблеми. Приеха ме в трети гимназиален клас, като трябваше да държа изпити по полски и полска история. По история ни преподаваше господин Печинис, човек на възраст, участник във въстанието от 1863 година, с дълга бяла коса. Зададе ми въпрос за Анри Валоа, което много ми хареса, защото отлично познавах темата. И почнах разпалено да говоря. Изведнъж старецът посиня, скочи, почна да удря с юмрук по катедрата и да крещи с фалцет: „Няма да позволя в полска гимназия да ми се говори на руски!“. Спонтанно съм бил заговорил на руски. После всичко това мина и сега не говоря добре руски, макар че много чета.

В Москва нямах никакви близки. В Петербург да, чичо Виктор. Трудно е да се каже, че беше русифициран, макар че се занимаваше с руски истории и дори изигра някаква роля в едно от последните въстания в Кавказ. Във всеки случай, когато в Москва избухна революцията и затвориха пансиона ни, отидох при него. Тогава от Москва до Петербург се пътуваше нетрадиционно: с влак гратис, друг транспорт какъвто попадне, с камион. Беше много забавно. Навсякъде имаше изоставено оръжие, събирах щикове и други някакви части. Направо се упойвах: отвориш гилзата и подушиш барута, мирише на бонбони лакта. Тогава започнах и да пуша.

Като цяло оттогава пазя добри спомени. Никога не се натъкнах на болшевики. Впечатленията ми от революцията останаха повърхностни: някакви манифестации начело с момичета, облечени в червено. Поразяваха ме проявите на симпатия към Полша. Когато кавалеристите на Довбор бяха дошли да вземат някакви полски знамена от Кремъл, видях как тълпата буквално ги носеше на ръце с все конете. Антиполските настроения се проявиха по-късно, когато корпусът на Довбор беше обявен за реакционна армия. Той си беше такъв впрочем: поляците – земевладелците, свободните професии, индустриалците – в Минския край бяха привилегировано съсловие, без особен контакт с населението.

Върнах се в Минск, където продължих в гимназията на професор Масониус. Заедно с родителите ми заминахме за Варшава с влак за евакуирани само с няколко куфара и денка. Пътуването в много отношения приличаше на това на Цезари Барика от Баку. Във Варшава заживяхме на „Маршалковска“, но баща ми скоро стана управител на аптеката в болницата „Свети Лазар“ на „Кшонженца“ с право на служебно жилище. Там живях чак до сватбата си. Вкъщи имах много добри отношения с мама, татко беше по-недостъпен.

След като се изнесох, заживях на „Бжозова“ 12, в блок на железниците. Три стаи на третия етаж, за съжаление, без асансьор, но много удобни. Разбира се, не скъсах с родителите ми, но се виждахме все по-рядко, главно на семейни празници и на Коледа и Великден. Тогава у тях се събирахме в по-широк кръг, идваха много роднини, главно лели. И така до началото на войната. След края ѝ научих, че родителите ми са били убити във Варшавското въстание. Майка и леля Ела разстреляни, татко убит на улицата при неизвестни обстоятелства.

Имах двама братя, Зигмунт и Хенрик. Зигмунт, с три години по-малък от мене, се държеше дистанцирано, имаше напълно различни интереси от моите и беше много затворен. Затова пък с Хенрик бяхме много близки, заради разликата във възрастта ни към него се отнасях повече като към син, нежели брат. Настаних го в „Полска збройна“, озова се заедно с мен в Румъния. Зигмунт остана в Полша. Той беше специалист по земеделие и минаваше за добър, но след войната имаше доста проблеми: е, не беше потискан или преследван заради мен може би защото не бяхме особено близки, но не се издигна и все беше на някаква второстепенна работа. След войната не сме се виждали нито веднъж. Той почина през 1973 година.

Хенрик, с когото, след като напуснахме Румъния, бяхме в Карпатската бригада, в един отряд, в някакъв смисъл е моя жертва. В Италия спечели стипендия за следване в Болоня. Овладя перфектно италиански и завърши първата година в политехниката. Когато Втори корпус се пренесе в Лондон, никой не беше поискал да му помогне сигурно заради неприязненото отношение към мен, а положението на Литературния институт тогава също беше много затруднено. Накрая беше почнал работа в сладоледената фабрика на Уолс заедно с Меджински. Едва когато си стъпихме на краката, го взехме в Мезон-Лафит. Хенрик ни е главният администратор. Той е единственият човек в нашия колектив с чувство за ред: работи от – до, рядко се обажда, но оценките му са много делови и критични. Изпитвам угризения на съвестта, че не успях да му окажа по-голяма помощ и да му улесня живота. Между нас никога не е имало конфликти или сблъсъци. Той беше винаги лоялен и привързан. Винаги знаех, че мога да разчитам на него.

През 1931 година се ожених за Татяна Швецова, рускиня, родена в Полша, с която се запознах, докато следвах. И двамата бяхме много млади и неопитни, аз бях погълнат от работа, така че още преди войната подадохме молба за развод. Запазихме добрите отношения. През септември, понеже имах на разположение колата на приятеля ми Ровмунд Пилсудски, можах да взема Татяна в Румъния, където тя много ми помагаше за контакта с моя министър Роман, който беше интерниран заедно с Бек, и преди всичко с Шмигли, на когото носеше различни материали. Днес тя живее в Лондон, където е станала известен специалист по антична гръцка археология.

Сигурно най-много съм се веселил като ученик в осми клас благодарение на неколцина приятели като Станислав Желенски и братята Чаплицки, с които ходехме често на разни балове и пикници. По-късно аз бях постоянно зает. В студентските години дружах с няколко души: Янек Пожариски и госпожиците Бабянска и Оля Стипулковска, която беше звездата на Варшавския университет заради голямата си красота; правехме си срещите във външния отдел на Полския академичен съюз. Но като цяло не бях по компаниите. Ходенето по кафенета винаги беше свързано с уреждане на някакви въпроси. Обичах баловете на руските емигранти, смятах ги за много приятни и охотно участвах в тях. Точно на един такъв бал се запознах с бъдещата ми жена…