Tройна доза смях с „Най-доброто от Джийвс и Устър“

„Радост в утринта“, „Пълен напред, Джийвс“ и „Законът на Устър“ на П.Г. Удхаус са тук, за да ви напомнят, че животът е една славна шега

Първото нещо, което трябва да знаете – вероятно и последното – е, че П. Г. Удхаус все още е най-смешният автор, който някога е нахвърлял думи върху бял лист. Факт номер две: с историите си за Джийвс Удхаус създава най-доброто от най-доброто. Светът на Джийвс е цял и съвършен, структуриран, напластен, подреден, сложен и завършен до последната точка, точно колкото „Крал Лир“, само дето е значително по-забавен - Хю Лори.

Tри от най-смешните романи на П.Г. Удхаус за Джийвс и Устър, пура, чаша портвайн и сте готови за ранна почивка. В света на Удхаус е винаги лято така или иначе.

На български език за пръв път се появява омбинус с любими творби на един от най-обичаните британски писатели. Луксозното издание с твърди корици „Най-доброто от Джийвс и Устър“ (Сиела)  съдържа романите „Радост в утринта“, „Пълен напред, Джийвс“ и „Законът на Устър“ и ще припомни на читателите, че „всичко забавно в живота е неморално, нелегално или те прави дебел“.

Джийвс може и невинаги да е на едно мнение с Бърти за шарените чорапи, белите сака, вратовръзките и други въпроси на шиваческото изкуство, но винаги може да му се разчита да изгребе младия си господар от кашата – дори ако по тактически причини го е забъркал в нея на първо място. А бедите се настъпват по петите!

Светът сигурно е полудял, защото сърца са разлъчени, френски готвачи се чувстват обидени, а чичо Том отказва да развърже връзките на кесията си за поредния брой от списанието на леля Далия. Само добре смазаният и захранен с риба мозък на Джийвс може да оправи ситуацията!

Незабравимите истории на П.Г. Удхаус ще ви разплачат от смях, ще ви напомнят, че животът е една славна шега.  И е добре да имате един Джийвс и един Устър край себе си, за да ѝ се надсмеете. Следва откъс.

Докато съм жив, споменът за тази вечеря ще ме пробожда като стрела в сърцето и съм сигурен, че изживяната тогава агония ми попречи да є отдам дължимото с подобаващото безгрижие, което неизбежно бих проявил при по-други обстоятелства. Каквито и да бяха моралните недъзи на сър Уоткин Басет, поне не можеше да му се отрече, че хранеше извънредно качествено гостите на своята трапеза, и макар да бях затънал в грижи, още през първите пет минути ми стана ясно, че готвачката му носи в сърцето си божествения огън.

След първокласната супа получихме вкусна риба, а след вкусната риба – задушен във вино дивеч, който би направил чест и на самия Анатол. Прибавете аспержите, омлета с конфитюр, пушените сардини с препечен хляб и ще разберете какво имам предвид.

Разбира се, тази поезия напълно убягна от сетивата ми. Дето има една приказка: по-добре постна вечеря сред приятели, отколкото обилна сред врагове, а гледката на Гъси и Мадлин Басет, седнали един до друг в другия край на масата, превръщаше храната на пепел в устата ми. Наблюдавах ги, преизпълнен от загриженост.

Знаете как по правило се държат сгодените двойки на публично място. Скланят глави и си шушукат. Потупват се по ръцете и се ръгат с лакти. Известен ми е дори случай, когато женският персонал на дуото хранеше другарчето си с вилица. Нищо подобно не се забелязваше при Мадлин Басет и Гъси. Той беше бледен и се изобразяваше като престоял на топло труп, а тя – хладна, горда и усамотена. Прекараха основната част от времето си в овъргалянето на хлебни топчета върху покривката и доколкото можах да видя, през цялата вечер не си размениха нито дума. Всъщност не, веднъж той я помоли да му подаде солта, а тя му подаде пипера. Той рече: „Помолих за солта“, а тя отвърна: „О, тъй ли“? – и му връчи горчицата.

Джийвс несъмнено беше прав. Помежду им се бе опнала дълбока пропаст и освен трагичния аспект на положението ме измъчваше и неговата необяснимост. Поради това с нетърпение зачаках края на вечерята, когато дамите щяха да се оттеглят и аз можех да седна с Гъси на чаша портвайн и да получа сведения от първоизточника.

Но за моя изненада едва последната дама се изниза през вратата, и Гъси, който я придържаше отворена, се стрелна през нея като гмуркащ се гъсок и не се весна повече, като ме остави насаме с домакина и Родерик Споуд. Тъй като те се бяха скупчили в противоположния край на масата, говореха си тихичко и от време на време ме стрелкаха с поглед, сякаш бях затворник в домашен отпуск, нахлул с взлом в къщата, който, ако не бъде наблюдаван неотлъчно, може да задигне някоя и друга лъжица, аз не издържах и не след дълго си тръгнах. Промърморих нещо за забравена табакера и се изнизах. Побързах да се кача в стаята си. Бях сигурен, че Гъси или Джийвс рано или късно ще надникнат там.

В камината пламтеше весел огън и за да убия времето, притеглих креслото до нея и извадих криминалния роман, който си носех от Лондон. Още щом го разлистих, разбрах, че е оправдал възложените надежди – беше тъпкан с очебийни улики и кръвожадни убийства и много скоро сюжетът ме погълна. Едва успях да се задълбоча, и чух изщракването на бравата. Вдигнах поглед и кого, мислите, зърнах? Самия Родерик Споуд.

Зейнах слисано. Все пак последният човек, от когото очаквах посещение, беше именно той. На всичкото отгоре очевидно не идваше да се извини за обидното си поведение на терасата, когато в допълнение към заплахите ме нарече и жалък червей, нито за начина, по който ме фиксираше по време на вечеря. Един поглед върху лицето му бе достатъчен да се убедя в това. Първото нещо, което прави човек, идващ да се извини, е да се вмъкне в стаята странишком с подкупваща глуповата усмивка, а такава липсваше.

Всъщност мога да твърдя, че изглеждаше по-заплашителен от всякога и това дотолкова ме разтревожи, че на моето лице се появи подкупваща глуповата усмивка. Не допусках, че това ще успокои грубиян като него, но човек се хваща и за сламката.

– О, здравейте, Споуд – рекох любезно. – Влезте, влезте. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

Без да отговаря, той се втурна към гардероба, отвори го с рязко движение и свирепо надзърна вътре. После се обърна и ми отправи същия смразяващ поглед.

– Мислех, че Финк-Нотъл е тук.

– Не е.

– Видях.

– Да не би да очаквахте да го намерите в гардероба?

– Да.

– О?

Настъпи пауза.

– Да му предам ли нещо, ако се появи?

– Да. Че ще му извия врата.

– Ще му извиете врата?

– Да. Ти глух ли си? Ще му извия врата.

Кимнах миролюбиво.

– Разбирам. Ще му извиете врата. Дадено. А ако попита защо?

– Той знае защо. Защото е пеперуда, която си играе с женските сърца и ги захвърля като стари ръкавици.

– Ясно. – Нямах представа, че пеперудите се занимават с подобни неща. Интересно. – Е, ако го видя, ще го уведомя.

– Благодаря.

Той се оттегли, като тръшна вратата, а аз се замислих за странния начин, по който се повтаря историята. Положението беше почти идентично със случката, разиграла се преди няколко месеца в Бринкли, когато младият Тъпи Глосъп нахлу в стаята ми със сходна цел. Вярно, че намерението на Тъпи, ако не ме лъже паметта, беше да изкорми Гъси и да го накара да си изяде червата, докато Споуд държеше да му извие врата, но принципът бе същият.

Разбира се, осъзнах какво се е случило. Беше резултат на тенденция, която предвиждах. Не бях забравил думите на Гъси отпреди няколко часа за това как Споуд го информирал за намерението си да не остави камък връз камък, но да изтръгне гръбначните му прешлени, ако причини зло на Мадлин Басет. Явно беше научил фактите от нея по време на кафето и сега бе хукнал да претвори политиката си в дела.

Що се отнася до самите факти, още нямах и най-малка представа за естеството им. Но от поведението на Споуд можеше да се отсъди, че не правят чест на Гъси. Разбрах, че трябва да е бил верен на себе си и е действал като кръгъл идиот.